|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗАЩО ТРЯБВА ДА НИ ИНТЕРЕСУВА ЛИТЕРАТУРАТА НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ? (вместо послеслов) Светлозар Василев web | Съвременната поезия на бесарабските българи Започнахме своето пътешествие в Непознатата страна с въпрос и с надеждата, че в края ще успеем да му намерим еднозначен и точен отговор. И докато се лутахме измежду лабиринтите на познатата-непозната знакова гора, неведнъж се изкушавахме да го дадем - заради художествените и качества, заради социалната роля, която изпълнява в една българска общност в чужбина или заради историческата и стойност. Едностранният подход се оказва неправилен, изводите от такъв проучвателски подход - непълни. Към литературата на бесарабските българи трябва да погледнем комплексно като към самобитно културно явление, каквото тя всъщност си е. И не бива да забравяме, че тя е културен продукт, създаден и създаващ се в чужда културна среда, подложен на силните атаки на чуждите традиции, все пак запазил българския си образ. Тук успяхме да маркираме най-важното - параметрите на литературната традиция на бесарабските българи. Без тях са невъзможни каквито и да било изследвания върху художествените процеси и текстове, независимо от кой период. Отчетохме, че началото на бесарабската литература би трябвало да се счита от 1878 г., т.е. от момента, в който националната българска литература се институционализира и инвариантът официално се разграничава от своите варианти. Безспорно е, че въпреки силата на емоционалния подтик, в един литературен процес средата и социалните промени са корективът, който обслужва параметрите на литературната традиция. Самият проблем е толкова важен не само за литературата на бесарабските българи. Той е част от големия дискурс за районирането и съпоставянето на отделните литератури, за определянето на техния статут. До днес конюнктурата в науката избягваше да признае факта, че освен национална литературна традиция, съществуват и такива, създавани извън административните граници на съответната държава, в малки етнически общности, че тези малки, самобитни литератури са всъщност обособени варианти на големия национален модел, и бързаше да забрави за тях, нежели да ги проучи и промени модела на литературно райониране. Ето защо нашето проучване трябваше едновременно да маркира ориентирите в един конкретен случай и да се съобразява с общовалидни категории при определяне на статута на бесарабската литература. Оказа се необходимо тепърва да представяме доказателства, че става дума не за отделни литературни опити, а за литературна традиция и литературен процес с негласно регламентирана художествена програма. Проследихме, че литературните прояви в Бесарабия, с основен действащ субект творецът бесарабски българин, започват от 1910 г. (първото печатно художествено произведение - сборникът на С. Червенаков "Смесена китка или песнопойка със 157 избрани български песни") и, преминавайки през безброй житейски трудности, достигат своя апогей през 1967 г., когато е издадена първата в съвременния период стихосбирка на български език от П. Вълканов - "Моята южна равнина". Необходимо е да отчетем огромното, и в повечето случаи, умишлено натрапвано чуждо културно влияние, което превръща бесарабските българи не просто в езикови, а в културни билингвисти. Културен билингвист значи "поданик" на две културни традиции, човек, при когото чуждата културна среда - "официалната", се опитва да влияе (а при някои и успява) върху етико-естетичната ценностна система - процеп колкото естествен в такава ситуация, толкова и страшен и опасен. Пред нашия поглед се откри цяла "система" от художествени и нехудожествени методи за съхраняване на етничната и културната самоличност на "българин", удачно и ефективно използвани в Бесарабия. Оказа се, че както в миналото за фолклорния човек апаратът от защитни обреди и ритуали, песенни цикли, разкази и вярвания, наричан от нас, съвременниците, фолклорна традиция, е бил средството да се съхрани и предпази етническата, културната принадлежност, така днес за съвременния човек в подобна ситуация единствоното оръжие е собствената литература, в която да се оглеждат традицията и споменът. Резултатът е налице в художествения текст на съвремието - естетическа система, идейно и технически обърната към националната литературна традиция. Не случайно се опитахме да приложим "решетка", през която адекватно да бъде четена съвременната поезия на бесарабските българи. Защото нейните художествени единици, онези "орнаменти" и "икони", както ние ги нарекохме, са всъщност елементи от националната знакова система, ако така можем да наречем пространството на националния културен продукт. И през решетката на етничните културни знаци анахронизмът на съвременната бесарабска поезия се превърна в логика на позабравени патриотични идеали, в хроника на обезценената национална гордост. Отгатнахме литературната памет, която в аксеологичен план е не техническо прекопиране на националната литература или неин превод в бесарабски контекст, а спомен за онова, което е било и залог за гордост с традицията, основание за бъдеще в собствената културна практика. И все пак горестен спомен за прокудено дете. Последното доказателство, което открихме, за "организиран" литературен процес и за творческо съзнание у българската общност в Бесарабия, бе наличието на съвременна литературна критика. А това означава и наличие на литературен интерес, на културен интерес към онова, което никоя официална власт не може да отнеме - творческия акт. Макар и скромна, литературната критика в Бесарабия е необходимият коректив за продължението на литературния процес там. В осъществяването си и в своите резултати тя много напомня на онези наивни критически опити в зората на Възрожденската ни литература с милите пожелания за следващи художествени книги и със своята насърчителна оценка, винаги давана със съзнанието за трудностите в създаването и издаването на тези книги, но и за тяхната необходимост. Така в нашето пътешествие се оказахме на мястото на Алиса в Огледалния свят и колкото повече се оглеждахме в своите чужди огледала, толкова повече онова, което виждахме да се отразява в тях, бе не нашият образ, а нещо друго, нещо таено в нас като съмнение, което се боим да изречем на глас. Съмнение в собствената ни идентичност и автентичност, съмнението на дете, за първи път попаднало в Голямата стая с Предметите на големите. Въпросите, които задавахме в самото начало, вместо да намерят отговори, пораждаха още и по-големи въпроси, докато накрая техният извечен космологичен хаос не ни накара да забравим най-важния: "А защо всъщност трябва да се интересуваме от собствената си ЛИТЕРАТУРА?"
© Светлозар Василев Други публикации: |