web  | Съвременната поезия на бесарабските българи

Все още не бихме могли да говорим обобщено за поетиката на цялата литература на бесарабските българи. За подобни изводи са необходими обемни изследвания върху почти вековното им творчество (ако считаме за негова рождена година 1910 г., когато излиза от печат книгата на С. Червенаков "Смесена китка или песнопойка със 175 избрани български песни"). Но можем да се опитаме да включим в някаква логическа последователност художествените изразни средства, които се използват в литературните творби през съвременния и период (визираме десетилетията от 1967 г. ­ отпечатването на първата българоезична стихосбирка в следвоенния период на П. Б. Вълканов "Моята южна равнина", до края на 90-те години на века).

За отбелязване е фактът, че в споменатите десетилетия доминираща е лирическата форма на литературните произведения. В съвременния литературен процес на Бесарабия само П. Люленов ("Буджашко магаре"), Ив. Вълков (кн. "Рязка на вратата", "Гроздобер") и Ив. Мавроди (автор на трилогията "Катарджин" и сборници с разкази, творил от 40-те до началото на 80-те години), създават прозаически текстове. Другите съвременни бесарабски творци предпочитат формата на стиха, за да изразят вълненията и литературните си търсения. Стихосбирки за периода издават П. Б. Вълканов "Моята южна равнина", "Далечни извори", "Вярност", "Корени", Н. Стоянов ­ "Здравейте", "Наздраве", "От болка свята", "Две обичи ­ една любима", Т. Стоянов ­ "Акварели", "Размисли", Т. Танасова ­ "Това съм аз", Г. Барбаров ­ "Събудена тишина", "Продължение на делниците", "Барбаризми", Вл. Калоянов ­ "Капки от корена", "Звънлив капчук", М. Бъчваров ­ "Камък на синора", "На белия свят", Д. Боримечков ­ "Вселена на откровения", "Синята далечина", Анна Малешкова ­ "С болка и копнеж", Илия Вълков ­ "Носталгия", С. Кутанов ­ "Дано досънувам докрая", Ив. Арнаутов ­ "Закъснели изблеци", "Мой роден град".

Разбира се, не бива да говорим за абсолютна диференциация спрямо прозаическата форма (в обемното тридесетгодишно творчество на П. Б. Вълканов срещаме изкушението от две прозаически книги ­ сборникът разкази за деца "Пътуване към май" и пътеписът "Земя на моите деди"). Количеството на книгите с поезия, съотнесено към това на прозаичните произведения, предполага обяснение на интереса към преобладаващата форма.

В чисто исторически план причините не би трябвало да бъдат в липсата на традиция или образци на големи произведения в проза. През 30-те и 40-те години творят романистът И. Сулаков (автор на трилогия ­ "Бележките на един гладен човек", "Студентът от Буджак", "Синът на народа"), М. Хаджийски (автор на три сборника с разкази "Разлив", "Нощите край Лозоватка", "Пуста чужда чужбина" и на книгата "Българи в Таврия"). Т.е. образци и то "високи" (М. Хаджийски е възприеман като "бесарабския Йовков" още от съвременниците си) не липсват. Отговорът, следователно, трябва да търсим в характера на литературния род лирика и в нуждите на бесарабската литература в съвременния и етап. Нека припомним. Това е не толкова литература за самата литература, колкото творчество "от и за общността", литература, тясно свързана с "потребителите" си, с общността и с културните и обществени механизми в нея. А съвременното състояние на общността е такова, че то търпи бързи обществени и политически промени от заобикалящата го среда и съответно се нуждае от литература, способна адекватно и бързо да отговори на предизвикателствата на времето. Изисква се експресна "реакция", на която "тромавите" епически форми не са способни. Лириката съдържа всичко необходимо. Тя е експресивна и има възможност да "поема" неограничен знаков обем, "по-динамична" е (и откъм реализация, и откъм изпълнение, т.е. публикуване дори в пресата) и има свойството в сравнително кратък обем да разглежда "тревожни" въпроси. В голяма степен тя е най-удачния избор на форма за художествено изразяване в съвременния период.

Въпросът за формата е особено важен за поетиката на съвременната бесарабска литература. Единната (с известните изключения) форма определя хомогенния характер на текста, с който ни предстои да работим. При това положение имаме основанието да говорим за общ съвременен (в посочените времеви граници 1967 г. ­ средата на 90-те години) поетичен текст, създаден от поетите бесарабски българи.

Създаването на един бесарабски литературен макротекст (със свой макроконтекст) е резултат от традицията на осъзнат литературен процес в Бесарабия, обслужван от бесарабските българи в неговите основни функции (творческа и издателска дейност, създаване и функциониране на литературна памет, подреждане на общо художествено-естетическо съзнание в лицето и в израза на собствена литературна критика-коректив). Съвременната поезия на бесарабските българи, в този макротекст, хронологически ще бъде негов последен ред. Логично е в този "ред" от макротекста да търсим определен синтаксис (или иначе казано определена сюжетика в неговото подреждане). Нещо повече, в т.нар. синтаксис би трябвало да търсим сюжет на една "художествена" картина, общ "сюжет" на едно послание. "Картината" или "посланието", за което говорим, се изгражда на принципа на мозаечната подредба.

Ще се спрем по-подробно на "морфологията" на поетичния текст. За неговата структура можем да предположим, че тя се базира на сложната йерархизация в подредбата на самостойни знакови единици от творческия натюрел на различните автори. Общият "смисъл" се съставя след разполагането и ориентирането им в единен идеен контекст. Макар и "хомогенен", по формални признаци (съставен само от поетически "редове"), текстът (има се предвид общия поетически текст) е генериран от три мащабни теми ­ "Героично историческо минало", "Страдание, болка (по изгубените и невъзвратими дом, Родина) и самота на бежанеца" и "Етнографско-психологизиран интерес към к о р е н и т е" (разр. моя). Придържането към тях довежда до разпределението на лиричните произведения на две "групи" ­ с преобладаващи национални, т.е. български мотиви, и втората - с уклон към универсализиране на разглежданата проблематика. Към първата "група" ще спадат стихотворенията, обслужващи "национално-героическата" тема и "Психологизираният етнографски интерес към корените", както и частта "Страдание и болка на бежанеца (по изгубените реалии)", а към втората ще се отнасят стихотворенията, породени от темата "Самотата на бежанеца". Естествено е да очакваме художествените средства, с които са изпълнени тези две "групи" в съвременната бесарабска поезия, да бъдат различни (а разликата в тях да е предизвикана от несъразмеримите мащаби на двете проблематики) ­ едната национална, но в един "космичен" модел ­ регионална по значение, а другата ­ универсализирана със своя обект ­ самотата.

Първата "група" поетически произведения с т.нар. национални мотиви и проблематика изпълнява няколко от литературните задачи на българската общност в Бесарабия. Тя "набавя" исторически спомени, като ги осмисля в естетиката на декоративизма. Възприема ги като знаци, застинали жестикулативни актове, известни на националното съзнание. "Аз стоя на Балкана..." ("На Шипка" от М. Бъчваров), "... пристигна Аспарух с победа..." ("Приказка" от Н. Стоянов), "Стои сега Ботев безмълвен под небето" ("Памет" от Вл. Калоянов), "... и търсят Самуиловите войни земята родна..." ("Зов на България" от П. Б. Вълканов), "А в Добруджа прабългарската чета... прехвърля всеки хълм..." ("Зов на България" от П. Вълканов).

В изпълнението на "естетика на декоративизма" сюжетността е постигната при подреждането на познати образи с характерните им ситуации и действия в една исторически мотивирана логическа последователност. За стихотворенията с национална емблематика можем да проследим, че са повлияни от този подход на орнаментиране и декоративизиране. В съдържанието си орнаментите, които определят "сюжетиката", са артикулации, образи и топоси с богата национална символика. С п о м е н ъ т  и  к о р е н ъ т (разр. моя) са ключови думи за темите в тази група поетически произведения. Те са "изворът" на орнаментите, които се използват.

В някои от тези стихотворения се загатва за подреждането на собствен митопоетичен пантеон. Различават се сакралните образи на родовото начало ­ майката, бащата, дядото, бабата. "На баща ми" ­ "... там вечно чакащи майка и баща..." от М. Бъчваров, в "Желание" ­ "... а моя остарял баща седи на своя одър..." от М. Бъчваров, при П. Вълканов в "Нашите стари бащи" ­ "нашите стари бащи си отиват безгласно...", в "Архангеловден" от М. Бъчваров ­ "... баща ми попита...", "... баща ми архангела слави...". В "Болка" от М. Бъчваров ­ "... побелялата майка прегърнах...", в "Пееше мама" от М. Бъчваров ­ "... и към мама поглеждах, песни ботевски пее...", в "На мама" от М. Бъчваров ­ "... мамо, дълго чакала ме и пяла...", в "Мама" от П. Вълканов ­ "... пред портата застанала кахърна и своя син очаква от кога...", "Малинов звън" на П. Вълканов ­ "... отеква майчина печал...", в "Писмо" от Г. Барбаров ­ "... завръщай се, сине, в родната къща...", в "Без название" от Д. Боримечков ­ "... стара майка ми за мен се грижи...". В "Помня" от Д. Пейчев ­ "... та до днес из двора скита бабиния чуден глас...", в "Българин да си остане" от Н. Стоянов ­ "... когато прадядо ми бавно повдигна своя бял остен...", в "И попитах" от П. Вълканов ­ "... дядо ми, прастария, къде е...". В някои от примерите тези сакрални родови образи дори не присъстват пряко номинирани, а се усещат ­ "бащините къщи", "майчина песен", "дядовски кавал", "бабин глас". Похватът за подобно представяне става основа на баладичен тип творби, в които сюжетиката, действието и хронотопа са унищожени и са сведени до тайнство и ритуалност (в стихотворенията "Нашите стари бащи" от П. Вълканов, "Бащините къщи" от Н. Стоянов, "Помня" от Д. Пейчев, "И попитах" от П. Вълканов). Целта е ясна ­ с постигнатото усещане за тайнство и загадъчност връзката с корена и традицията е обезпечена. Тайнството е необяснимо, значи "устойчиво", "неразрушимо", "свещено" в Чуждото. За този "тип" стихотворения са характерни и конкретните топографски спомени ("Песен за Добруджа" от П. Вълканов, "Пееше мама" от М. Бъчваров, "Предание" от М. Бъчваров, "Към Балкана" от П. Вълканов, "Среща с родината на дедите" от П. Вълканов) и етнографската орнаментика (в "Утро далечно" от Д. Пейчев ­ "... черги окърпени, вехти дисаги / бели месали, възглавници писани / кюпища пълни, алени грънци / с бяло брашно нощови...", и в "Звездно" от Д. Пейчев ­ "... бели къщи, златни керемиди, вратници затворени...").

В някои от стихотворенията поетите се впускат в описание на фрагменти и детайли от ритуали, обреди, търсейки фолклорно-жестикулативното начало, което им е присъщо (в стихотворенията "Сурвакане", "Гроздобер", "Архангеловден" от М. Бъчваров, "Ергенски кладенец" ­ Трифон Зарезан от П. Вълканов). Подредени, похватите придобиват логическа зависимост ­ "историческа орнаментика", "епически платна", "образност от родоначалието", "етнографска детайлност", "обредна жестикулативност", "назоваване на географски реалии от "своето" пространство". Т.е. така постигнатата и подредена картина на "мозайката" напомня ориентирите на една от фолклорните практики за номиниране и усвояване на "чуждото" пространство, разбира се, приложена в поезията. Безспорно тя има защитни и компенсаторни функции (а не е лишена и от аналози в реалната история на българските колонии в Бесарабия ­ да си припомним как при преселенията на цели села се носят старите им имена и с тях се назовават новите места, напр. с. Кортен, Твардица. Всъщност преселниците пренасят и цялата топонимия на селищата, от които идват). В някои от поетичните текстове се отдава много голямо значение на "жестовото" начало, фолклорно натоварено (напр. тръгвам ­ връщам се, изпращат ме ­ посрещат ме, свиря (на кавал), пея, стоя на Балкана, връщам се в Балкана, връщам се в България). Откриваме ги в "Болка" от М. Бъчваров ­ "... време е в дом да се върна", "... и у дома се завърнах...", в "На баща ми" от М. Бъчваров ­ "... там вечно чакащи и майка, и баща...", в "Мама" от П. Вълканов ­ "... пред портата останала кахърна и своя син очаква от кога...", в "Край село в Буджака" от М. Бъчваров ­ "... овчаринът... песен прастара, хайдушка си пее...", в "На Шипка" от М. Бъчваров ­ "... аз стоя на Балкана...", в "Българин да си остане" от Н. Стоянов ­ "... напуснал свидните балкани...", в "Архангеловден" от М. Бъчваров ­ "... чух че сега си заминал в България...", в "Към Балкана" от П. Вълканов ­ "Балканът, мой закрилник, пак ме мами...". Етнографско-битовите детайли (предимно вещи) допълнително подчертават връзката с корена. Едновременно с това селската символика е противопоставена на "пагубната" урбанизация, която в стихотворенията с "национална емблематика" вече носи смисъла на "родовото обезличаване". Отхвърлянето на "модернизацията", на "предметите на прогреса" в поезията на Д. Пейчев довеждат до "сгъстяване" на селските елементи (стари дувари, черги, кавал, лозя, баири, долини, кладенец, дикани, керемиди, вратници, житни ниви, трънки, млечки, плодове, глинени съдове и др.), които са едновременно опозиция на "модерните предмети" и знак за "своето", "познатото".

При условно отделената "втора група" стихотворения, генерирани от темата "Самотата на бежанеца", нещата в художествения израз се усложняват. Самото "универсализирано", в световната поезия, състояние "самота" е прекодирано от определителя си "беженарска". Промяната от нюанс на едно душевно състояние се е превърнала в поезията на бесарабските българи в друг тип "самота" ­ "на бежанеца". Самотата като състояние на духа се усеща и в стихотворенията с "национална емблематика", но там нейният обект е конкретизиран (обобщено тя е "самотата без родното и без корените"), а във "втората" група стихотворения самотата е "изчистена" от ориентири (тя е изведена до човешкото страдание от липсата на "другия"). Емоционалното състояние е потърсено в неговото индивидуално изживяване/понасяне, "изтънено е" до "лична болка на самотника".

"Модерният" характер на мотива за "самотника" позволява позоваването на "високите" световни художествени модели. В стихотворенията на паратекстово равнище се появяват цитати от творби на утвърдени руски поети, с които се "дискутира" проблемът ("... ах, кто не любит первый снег...", Н. Рубцов, към стихотворението на Т. Стоянов "Ах, кой не обича първия сняг" или "И дым отечества нам сладок и приятен...", А. С. Грибоедов, към стихотворение на П. Вълканов "Вървя аз тих..."). Постига се диалог с чуждите поетични текстове, какъвто при стихотворенията с "национална емблематика" не може да бъде открит. Но "самотата" не се "търси" самоцелно. Обобщенията по темата се избягват. Тя е "беженарска" самота. Художественото изпълнение по темата е "решено" в сферата на търсене на проявите и ориентирите на самотата, на нейните признаци. Такива моменти откриваме в стихотворенията на Т. Стоянов (в "Музиката на дъжда" ­ "... а когато тъга препълва сърцето ти ­ музиката на дъжда е безизходна...", в "Самота" ­ "... човекът стоеше сам сред опустелите пейки на стадиона...", в "Телефонът" ­ "... телефонът сигурно е създаден да ни напомня за нашата безпомощност и отчаяна самотност...", в "Елегия" ­ "... изгубих се аз в тази есен сред гонени от вятъра листа..."), в стихотворенията на Т. Танасова ("Винаги неочакван" ­ "... обещават, че тъжен сняг ще отрони небето скоро...", в "С кого си?" ­ "... аз потъвам в нощта, ти ­ в неизвестното..."), при Г. Барбаров (в тристишията му "Плът на радостта ти" ­ "Ако те нямаше, щях да те измисля...", "... вали сняг, на никой не му хрумва да напише името ти...", "... самотен съм, като честния човешки път...", "... и вятърът дори не чука на този вратник-захвърлена къща..."), в стиховете на Вл. Калоянов ("Безсмъртие" ­ "... едно момиче със очи красиви, прострелян гълъб под сърцето скри... о, колко обич бяла е раздал той, ... дарявал е със нежност моя свят..."), у Н. Стоянов (в "Три думи" ­ "... Очи като свещи, две, мое тъжно момиче... не знае български още, само три думи ­ нощ, дъжд, обичам").

Интересни са конкретните текстови елементи, с които се постига смисълът на картинната мозайка, текстовата архитектоника. Тя е резултат от подреждането на синонимни полета с общ семантичен център. Моделът на мозайката е тематично "полицентричен" (съобразно с "двете групи" ­ "национално-емблематичната" и тази на стихотворенията за "самотния бежанец"). Синонимията е използвана при еднакъв клас думи и произтича от тематичния контекст, в който са приложени.

Особено колоритни са редовете от полетата с "национална емблематика". При тях откриваме пълната класова гама на националния "лексикон". Архаизмите и диалектизмите, например, функционират като езикови знаци за принадлежност. Използват ги М. Бъчваров (напр. софра, заран, кър, одър, пешкир, талига, шарапани, калесвах, сагмал), Г. Барбаров (хасър, одър, одеве, хергеле, харман, самин). Оригинално за съвременната поезия на бесарабските българи е включването на топоними и антропоними в стихотворенията. При поетите М. Бъчваров (царска Трявна, Шипка, с. Чийшия, с. Исирлия, Стара планина, Твардица), П. Б. Вълканов (Добруджа, Буджак, Троян, Батак, Сливен, Балкана, Пирин, Ком, Мусала, Одрин, Лозенград, Странджа, Македония), Н. Стоянов (Царевец, Янтра, Балкан, Буджак). В споменаването на топонимите би могла да бъде търсена някаква логика на подреждането. Впечатление прави фактът, че преобладаващите имена на градове, планини, реки и местности са от българската топонимна система. Молдовските и украинските топоси се изчерпват в името на равнината Буджак (в която основно са заселени компактни български маси). При подробното проучване на появите в отделните стихотворения ще получим картината на един организиран диалог между равнината и планината, между Буджака и Балкана (които няма да бъдат само географски носители, но и емблеми за землищата на Метрополията и колониите). По същия начин са подбрани и личните имена (антропонимите), използвани в стихотворенията. При тях трябва да направим уточнението, че става дума за употреба на имена на исторически личности и на популярни лични имена. При двете националната емблематика е строго спазена ­ в стихотворенията на П. Б. Вълканов (Ботев, Левски, Омуртаг, Симеон, Самуил, Калоян, Аспарух, Даме), от М. Бъчваров (Вазов, С. Радулов, Богориди, личните Гичов Тодор, Кольо Турлак, Кривошиев Иван), от Д. Пейчев (Каню, Яна). Сходна е по символика употребата на лексеми за битови предмети (при Д. Пейчев).

Появата на подобни класове думи в художествената система не е случайна и отговаря на изискванията за поезия, обърната в интереса си към конкретните резултати от функционирането си в чужда културна среда.

Полетата, подредени около тематичния център "самотата на бежанеца", са изградени на друг принцип. Техните съставки са избрани на асоциативен принцип около думата "самота". Те представляват ориентири, отнасящи се към нея по различен начин. Някои предполагат самотата с присъствието си, както е при Т. Стоянов (телефон, празен стадион, мъгливо утро, дядовата стара цигулка), при Г. Барбаров (множество хора, дъжд, свещи), други с отсъствието си ­ у Т. Танасова (любим човек, очи, усмивка, целувка), някои "ориентири" се носят от природни състояния или сезони ­ Т. Танасова (зима, сняг, дъжд), у Г. Барбаров (вятър, пролет, есен), в стихотворенията на Т. Стоянов (мъгла, време за цъфтеж, снеговалеж, замръз, листопад).

Използва се и символиката на цветовете, които у поетите се повтарят (сиво, бяло, черно, зелено, синьо, синкаво). Интересът към различните носители на чувството за самотност е водещ, прякото назоваване на състоянието е по-рядко. Обичайното ситуиране на "самотника" е в "полза" на размисъл. Това се долавя още на паратекстовото равнище от заглавията на стихосбирките ­ Т. Стоянов ("Акварели", "Размисъл"), Д. Боримечков ("Аз искам утре да живея пак", "Синята далечина", "Вселена на откровения"), Т. Танасова ("Това съм аз"). "Размисълът" е удобен за поетите похват да излязат от границите на конкретната тема, начин да ангажират вниманието с "универсални" разсъждения върху житейски ситуации, плод на някакъв опит, които иначе не биха се вместили в литературната програма на бесарабските българи.

Съвременната поезия на бесарабските българи е създадена изключително на базата на художествени елементи, които носят информация, значима в контекста на едно национално съзнание. Тази и характеристика се основава на възможността на знака да бъде идентификатор. Ето защо в организацията на езиковия изказ е избран принцип на работа със смисловите аспекти на думата. И то не само на лексикално ниво, в създаване на образи-метафори (какъвто е примерът с историческите личности или с фолклорните и етнографските елементи), а на междутекстово равнище при създаването на текстове-метафори (така например стихотворението "Към Балкана" от П. Б. Вълканов със стих "... да смъкна аз бесилката от Левски" добива в "междутекста" значение "Да смъкна аз забравата на историческата памет с помощта на словото"). Така се постига създаването на картинна метафора, която се "активизира" в поетичния контекст само от възможността за четене на етническия код.

Важен е въпросът за начина на оценка на съвременната поезия на бесарабските българи. Грешките при този процес идват от неотчитането на факта, че се говори за литература, която има не само художествени функции. Изходна точка за адекватното и прочитане е споменатият характер на художествените и елементи като части от една етническа знакова кодификационна "решетка". Тя е съобразена с отчасти "утилитарния" модел на бесарабската литература. При традиционната оценка на художествените постижения в един широк контекст лесно можем да се заблудим от на места несъвършената поетическа форма или от неактуалните за литературата на Метрополията теми. Към подобна заблуда насочва (изостря) вниманието ни А. Германов в увода към първата българоезична стихосбирка на П. Вълканов (става дума в съвременния, следвоенен период). "На места стиховете звучат тромаво, на места перото му се отклонява, помамено от магнетичната сила на руски и български поети, на места формата не е на нивото на сегашните формални постижения в нашата поезия... Всичко това е обяснимо, като се има предвид, че поетът живее в неродна езикова среда и сам проправя своята партина в поезията." Бихме добавили ­ адекватният ориентир е "своя партина", т.е. "свой път" на поезията.

Съобразявайки се със "своя път" на поезията и подчертаната и функционалност само в "етническата знакова решетка", би трябвало да "оценяваме" едно художествено произведение на бесарабските българи според комплекса от двата фактора ­ художествено качество на поетическото внушение и значимост на произведението за българската общност там.

© Светлозар Василев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.11.1999
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Ямбол: Хера АД, 1999.