Литературата, с която предстои да работим, е особено явление в световния литературен процес. Още в началото уточнихме, че тя не е литература на отделен народ, както различните световни литератури (става дума за нейния статут). Бесарабската е съвременен резултат не само от художествени, но и от обществени, етнически и дори геополитически процеси. В общия съвременен литературен контекст тя не е уникален случай, но не е и особено популярен. Вземайки предвид, т.нар. "външни белези" на литературата на бесарабските българи, сравнявайки я с останалите световни литератури, тя не може да попадне равноправно в един такъв общ компаративен модел. Макар формално да притежава всички присъщи на една самостоятелна литература морфологични елементи, по мащабност, адресат и мотивация бесарабската литература се остава регионална. В този план (по художествено-естетически признаци) е невъзможно дори сравняването и равнопоставянето и с националната българска литература, доколкото е невъзможно то между две системи, които се намират в причинно-следствени връзки и отношения. Макар и създавани от творци, едни и същи по народност, на един и същ език, статутът на бесарабската литература и различната и естетико-художествена "програма" не и позволяват да застане на една "плоскост" с националната българска. Ето как в един евентуален компаративен модел е по-удачно и реално литературата на бесарабските българи да се възприема като ред от огромната парадигма на националната българска литература. Ред-вариант (който отново "съпреживява" отношенията в парадигмата), който е построен по логиката на синкретичното подреждане. Вариант, който ще търпи въздействието както на "съветския" модел, така и това на българския.

Позволихме си припомнянето на познати факти и изводи по ред причини. Процесът, който ще се опитаме да обясним тук, макар и популярен в работите по литературознание, не е разглеждан в литературата с подобен статут. А именно чрез разкриване на начина, по който функционира и се подрежда литературната памет в бесарабската литература, ще успеем да обясним най-точно сложната синкретична ситуация в нея (от страна на въздействието, което оказва националния български литературен модел). И другата причина е да направим зрима разликата с онези случаи, в които с "литературна памет" се обяснява обичайната приемственост на литературни елементи (като авторова личност в качеството и на културен цитат, части от текстове, герои, образи и пр.) между произведения от различни периоди в една "цялостна" литература или между равнопоставени литератури, известна още като интертекстуалност. Ако в нашия случай се появяват интертекстуални действия, то те са между статусно различни "редове" от националната литературна парадигма. И тези "интертекстуални" действия ще бъдат следствие от функционирането на по-особената по характер литературна памет на бесарабските българи, която има специална мисия в техния литературен процес.

Преди всичко в своите първи години след 1878 г., когато Метрополията вече официално е отделила културните си процеси от тези в Бесарабия, "колонията" все още носи парливия спомен за българското Възраждане, в чийто последен етап играе особено важна роля. След преломната за културната съдба година (1878 г.) общността на българите в Бесарабия тепърва трябва да създаде своя литературна програма. Определящи в нея са били два момента. Да поддържа и подчертава културната си (а оттам и литературна) връзка с Метрополията, защото докато тя съществува, хората в Бесарабия ще бъдат признавани за граждани с български културен елемент, а опасността от претопяване в това отношение е по-малка. Т.е. програмата е била подчинена на идеята за литературата като етнически идентификатор (в съвременните общества фолклорът не е достатъчен етнически коректив и санкционен апарат). И второ, всички литературно-естетически принципи, художествени модели да бъдат извлечени от к о р е н а в литератулния спомен за "изгубената родина", която в художественото съзнание на творците бесарабски българи да работи като "висок" литературен модел.

Щом до 1878 г. колонистите са участвали равноправно в изпълнението на националната българска литературна програма и са нямали своя "регионална", то в последвалия период при появата на необходимост от такава, творците в Бесарабия ще са принудени да използват познатите им до момента средства и начини за нейното създаване (познати от последния етап на българското Възраждане), както и съответния художествен набор за изпълнението и. Употребата на същия художествен "инвентар" за бесарабските българи ще има стойността на "спазване на традициите", а литературната игра с него в съвременния период на литературата им - стойността на литературно-художествени постижения. В техния случай опазване на традицията ще бъде равно на набавянето на такава традиция, т.е. генериране на литературна памет. Защото, щом като рождени за литературата на бесарабските българи са последните десетилетия на ХIХ век, собствена традиция от предходни етапи липсва (както липсват и предходни "бесарабскобългарски" литературни етапи), а дори и в съвременното положение на литературата историческата дистанция с първите автори от началото на века (ХХ век) е твърде малка за дискусии и разлики с техни текстове. Ето как в литературнат памет на заселниците в Бесарабия и на потомците им днес, по цялата историческа крива от едните към другите, текстовете от литературата на Метрополията ще бъдат не само съвкупност от високохудожествени модели, но и обект на естетическо преосмисляне.

Литературната памет ще се окаже еднаква необходимост както за създателите на литературата в Бесарабия, така и за читателите. Ние ще насочим своя интерес към нейния генезис в съзнанието на създателите.

Споменахме, че литературната памет стои в основата на литературната и културна "програма" на бесарабските българи едновременно като нейна функция и като средство тя да бъде осъществена. Това изцяло я подчинява логически на "протрамата". Нейната цел е да извлече и подреди споменатите вече "високи" художествени модели, но работата и не трябва да бъде възприемана като абсолютно механичен процес. В литературната памет ще бъде съчетан "споменът" едновременно и за българския автор като име - културен цитат, който ще включва неговите изяви в общественото му поведение, и за българския литературен текст (на различни нива) като художествено, социално и културно явление, както и всички сфери и нива, на които текстът функционира. Интересен в историографски план е подборът и съставът на двата елемента на литературната рамет - авто и текст, както и "каналите", по които се "доставя" споменът за тях. Защото, когато предполагаме, че наблюдаваме интертекстуални прояви, преди всичко трябва да зададем въпроса "дали и откъде този, който отправя репликата, познава текста, към който адресира" или става дума просто за съвпадение.

От историческата дистанция на нашите познания можем да опишем логиката на подреждане на литературната памет на бесарабските българи творци. Тя ще обслужва няколко семантични гнезда, "интересни" за авторите там. Обобщено можем да ги сведем до три "теми" - героично историческо минало (в която не се включва т.нар. "юнашко-революционен епос" и исторически значими личности, събития, процеси), болка и страдание по изгубеното и невъзвратимото (дом, род, Родина), самотата на бежанеца в чужбина и етнографско-битови детайли, ориентирани към к о р е н и т е. Интересът е обясним, доколкото "темите" най-точно описват болезнените за общество от емигранти (политически) преживявания, нужда от история (историческа традиция), страдание от бежанската участ и спомен за произхода.

Възниква логичният въпрос за началната граница на парадигмата от текстове и автори, които ще включва споменът. Тя има основания да бъде датирана, с относителна точност, около последните десетилетия на българското Възраждане. По-ранни авторски прояви не биха "сработили" в съзнанието на творците в Бесарабия, тъй като няма да отговарят на изискванията на литературната програма. Актуални за тях ще са творците от края на 50-те, 60-те и 70-ге години на ХIХ век и по-конкретно онези, които имат поетически изяви. Наистина е трудно да се обясни детайлно защо прозата не представлява същия бурен интерес за възприемателите в Бесарабия, както поезията. Досега в проучването си върху текстовете на бесарабската литература (включително на съвременния и етап) не сме открили цитати или реплики към жанрови форми, по-големи от епическа поема. (Единствено М. Хаджийски през 40-те години на ХХ век прави опити за диалог с разказите на Йовков.) Може би основателният отговор е в самия характер на литературния род лирика да синтезира и с количествено относително малък словесен набор да изразява идеи, мисли, състояния и да използва знаци, които имат възможността да поемат голям семантичен обем. Като имена и произведения от най-ранния пласт в литературната памет на бесарабските българи (60-те - 70-те години на ХIХ век) ще открием евентуално Чинтулов, Славейков, Ботев и Вазов. Разбира се, те ще се включат тематично към показателя "историческо героично минало и хайдушки-революционен епос", но интерес ще представлява и подборката на градски песни (с любовно-интимни и градски мотиви) от Славейков и Вазов, които по това време (последните за ХIХ в. десетилетия и първите за ХХ в.) са особено популярни и модерни сред градското общество (известни като песни от т.нар. "песнопойки" и предназначени за ежедневна "консумация"). От последното за ХIХ в. десетилетие много от българските автори няма да заинтересуват бесарабските българи. "Незабелязани ще останат поети като Ст. Михайловски, участниците в кръга "Мисъл". Тяхната поезия няма да "сработва" в контекста на бесарабския културен модел, а философските и символистическите търсения в началото на ХХ в. няма да бъдат актуални. Интересът ще се определя не от формалните образци, а от тематичните попадения. Така можем да очакваме някакви "позиви" към "македонския" период на Яворов и три от стихотворенията му - "Арменци", "Заточеници" и "Бежанци", поради сюжетния интерес, но нямаме текстовите доказателства за тях. Естествена е близостта и приемането на Д. Дебелянов (в плана на страдалното изживяване на загубата на кореди, род, дом). Още повече, че в националната литература неговото поетично осмисляне на темата се е превърнало във "висок" модел. По форма, по тематични търсения и образност символизмът в ранния и "зрелия" си период остава незабелязан. Функциониращият през 30-те и 40-те години български отдел на Комитета на пролетарските писатели (КПП) следи изявите на националната литература, но неговите интереси са били съобразени с "пролетарската" линия в литературните прояви и, обслужващи официален (дори политически за времето си) орган, не са отделили внимание на поколението на 40-те години. Творчеството на А. Германов откриваме като цитат по две причини. В тематичен план той е актуален с психологизиране на битовото като начин за връщане към к о р е н и т е. В биографичен Германов е съвременник, с когото имат лични контакти¹. Дисидентски или куртуазно настроените спрямо политическата система автори в България също не заинтересуват бесарабските поети. В контекста на тяхната литература политическите и социалните проблеми на съвременността остават на по-заден план (единиците стихотворни опити за политическа поезия, които все пак съществуват, остават като вид данък на действащата в обществото конюнктура).

Интересни са "каналите", чрез които литературната памет се сдобива с "високите" художествени модели. Характерни са няколко момента. Като "очевидец", тя притежава спомен за поетите от Възрожденския етап (60-те - 70-те години). За онези от тях, които продължават да творят и в следващите години (80-те - 90-те години на ХIХ в. и първите две десетилетия на ХIХ в., като Вазов, например) тя е принудена да се доверява на преводи (културната "завеса" от 1878 г. е вече факт). Т. нар. "преводи" ще представляват сборници-антологии на българската поезия или отделни, издадени на място български авторски книги.

Първият такъв "канал", запълващ част от свободното пространство в литературната памет, е сборникът на С. Червенаков "Смесена китка или песнопойка със 175 избрани български песни", издаден през 1910 г. в Измаил. Очевидна на паратекстово равнище (в заглавието) е репликата към подобните сборници-песнопойки, популярни в България още от 60-те години на ХIХ в.² Характерна е постройката на заглавието в началото - "Смесена китка" - културен цитат в "чист" вид от П. Р. Славейков и последвалото пояснение - "песнопойка със 175 избрани български песни"³. Без да правим подробно описание на сборника, ще споменем, че той включва подбрани стихотворения от Славейков, Ботев, Вазов, авторски стихотворения от Червенаков (повлияни в тематично и стилово отношение от Славейковата и Вазовата интимна и гражданска лирика), както и фолклорни песни. По-интригуващо изследвача е значението на сборника за периода като на носител (първи носител) на текстовете на националната литература. Тематично той е построен многопланово и представя обзорно от революционните до интимните и дори фолклорни текстове на България (съзнанието за обзорност е авторитетно отбелязано - "175 български песни"). Той едновременно с това е един вид авторска "редакция" на българския поетичен текст, определящ кое от него струва да бъде познавано от бесарабския българин. Сборникът дълго време има решаваща роля на моделиращ литературното съзнание и памет на бесарабските българи. До 1945 г. (като условна граница) не е познат друг, подобен и по обем, и по обхват антологичен сборник. Известните от 30-те и 40-те години "румънски" литературни издания - сп. "Буджакул", "Фамилиа ноастра" и "Генератиа нова", се интересуват от съвременни за годините си литературни прояви.

За културен "канал" можем да считаме взаимните преводни вълни на литературни произведения съответно между България и СР Украйна и СР Молдова, извършвани на обменен принцип, като част от културните взаимоотношения между страните. Тези преводи (в целия граматичен смисъл на понятието) са официални, извършвани са по правителствени програми. Те са проследени и описани в специални библиотечни справочници и бюлетини⁴. Относно превежданите автори през периода (до края на 80-те години на ХХ в. се превеждат книги) можем да заключим, че това са популярните и признати възрожденски автори, поетите и писателите от довоенния период, съвременните поети от т.нар. "априлско" поколение, както и по-известните романисти. Адресат на подобни преводи ще бъде масовият читател от Украйна или Молдова, а не конкретно бесарабският българин; следователно, логиката на процеса на превеждане и издаване на тези книги няма да бъде съобразена с тази на културната програма на бесарабските българи.

Когато говорихме за съдържанието на сборника на Червенаков, споменахме за текстовете на фолклорни песни. Ат. Върбански през същата 1910 г. издава изцяло фолклорен сборник "Песни на бердянските българи". Но за фолклорните елементи, особено в съвременната поезия, ще бъде погрешно да търсим или обясняваме "канали" за възприемането им. Като завършена текстова система, той е внесен непокътнат (като отчетем, разбира се, фрагментния му характер - поради това, че носителите му са от различни етнографски области). Длъжни сме да споменем, че той е активно използван (фолклорният елемент) в литературните текстове на бесарабските българи и е най-често срещан под формата на художествена стилизация.

След подобно описание на логическото подреждане на литературната памет на бесарабските българи, би трябвало в техни текстове да открием прояви на "интелектуалност", които ще са резултат-следствие от функционирането на тази литературна памет. Най-ясно във формално отношение процесът "сработва" в следния текст на стихотворение от П. Б. Вълканов. (Ще представим откъс от стихотворението на П. Б. Вълканов и паралелно откъс от стихотворението "Помниш ли, помниш ли..." от Д. Дебелянов).

Позволихме си илюстрацията на паралела между текстовете, защото така става очевидна структурната им идентичност както на стилистично, така и на лексикално, дори тематично, ниво. Безспорно "високият" за съзнанието на бесарабския поет модел на Дебеляновия стих е повлиял на втория текст, като е спазена дори неговата форма. "Интелектуална" особеност в заемките на бесарабските поети е те да повтарят точно модела (формално), но да го прекодират по отношение на семантиката и реалиите в него (на ниво художествени образи или както е в случая - географска реалия "тихия Днестър" заменя художествения образ "тихия дом"). Моделът "Дебелянов" сработва и на ниво културен цитат в паратекстовия израз на стихотворното мото, което е съставено от Дебелянов стих. У М. Бъчваров в "Царева ливада":

...о, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Д. Дебелянов

и в "Архангеловден":

"Да се завърнеш в бащината къща..."

Д. Дебелянов,

а в текста на "Царева ливада" - "...блазе му този, който знае, че има майка и родина" като ред от стихотворението.

Цитирането на Славейков, Ботев, Вазов или Германов, за съжаление не е толкова формално "ясен" вид. Моделът "Ботев - Вазов" може да сработва като цитат само по отношение на мотиви и образи и то в плана "Героико-революционен епос". Художествените образци и цитати са стилизирани и точното им идентифициране е трудно. Въпреки това могат да бъдат разпознати елементи от картината на Ботевите стихотворения у М. Бъчваров в стихотворението "На Шипка" - "...стоя на Балкана..." (където заглавието повече комуникира с Вазовото "Опълченците на Шипка") и в стихотворението "Памет" на Вл. Калоянов - "...стои сега безмълвен под небето и страж е на свещения Балкан". "Ботев" откриваме и на ниво "мото" в още два текста - стихотворението на Вл. Калоянов "Памет" - "Но стига ми и тая награда" (Хр. Ботев) и в стихотворението на М. Бъчваров "Пееше мама" - "Ти ли си, мале, тъй жално пела?" (Хр. Ботев). Съдържанието на този вид паратекстова изява не е случаен, той кореспондира със стихотворението тематично (а стихотворението е вид художествено осмисляне на мотото - цитата).

Явно е, че в стихотворенията на поетите бесарабски българи "интелектуалната" проява като функция на литературната памет "работи" на всички текстови равнища (от паратекстовите "заглавие" и "мото" до стилистични и конкретни лексикални заемки в стиховете).

Влиянието на А. Германов е безспорно тематично определящо за голяма по обем част от стихотворенията на съвременните бесарабски поети. Присъствието му като личност и творчество в литературното им съзнание е повод да му бъдат посветени няколко стихотворения. От П. Б. Вълканов - "Не за награда аз живея" с посвещението "На светлата памет на А. Германов", от М. Бъчваров, без заглавие, с посвещение "На А. Германов" и от Н. Стоянов "Българин да си остане" с мото "И все тъй българи да бъдем. А. Германов". Подетата от Германов в творчеството му тема за к о р е н и т е и психологизиране на битовото е възприета от поетите бесарабски българи. Само някои от заглавията: "Край село в Буджака", "На баща ми", "Праг", "Дни, години минават" - от М. Бъчваров; "Из детството", "Към Балкана", "Малинов звън", "Мама", "Нашите стари бащи", "Ергенски кладенец" - от Н. Стоянов; "Бащините къщи" - от Г. Барбаров, стихотворението "Писмо".

По време на работата с поезията попаднахме на следния откъс от стихотворение на М. Бъчваров "Предание", който ще си позволим да цитираме по познатия вече модел - паралелно с текст от възрожденската поезия.

Ще припомним само особеното символно значение, което придобива стихотворението от К. Миладинов за възрожденската поезия. Неговото име не се появява на обичайните текстови нива нито веднъж. Не се споменава и на паратекстово равнище. Много е вероятно очевидно цитатната ситуираност на смъртта "На Балкана и под звуците на кавала" да е заета не със съзнанието за авторски текст от К. Миладинов, а по логиката на нейната популярност, като поза на смъртта, превърнала се в един от нереволюционните символи на българското Възраждане.

Единствено чрез функционирането на литературна памет в творческото съзнание на бесарабските българи сме в състояние да обясним асинхронния в сравнение със състоянието на съвременната българска литература, литературно-художествен модел.

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. Книга за А. Германов. С., 1985, с. 185-189. [обратно]

2. Проблемът за сборниците "песнопойки" е подробно разгледан от Сава Василев в: Стихосбирки, песнопойки... // Проглас (В. Търново), № 3, 1995, с. 42-56. [обратно]

3. Вж. Радев, Ив. Паратекстът и художествената творба през Възраждането. С. 1993. [обратно]

4. Преводът на български художествени книги е проследен във: Видання творiв болгарьских письменнiкiв на Украiнi (1917-1985); Захаржевская, О., Климчук, Н. В. Украино-болгарски литературни взаэмини кiнця ХIХ - ХХ. Киев, 1988; Литературни взаэмини в мижвоенного перiоду. Киев, 1987; Литературни взаэмини в пiслявоенного перiоду. Киев, 1987; Грибовская, Моторный. К периодизации украинско-болгарских литературных связей. М., 1987; Ралева, Д. Видання творiв болгарских пiсменникiв. Киев, 1987. [обратно]

5. Стихотворението е познато от публикация във в. Български глас, № 18, октомври 1998. [обратно]

© Светлозар Василев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.11.1999
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Ямбол: Хера АД, 1999.