Билингвизмът е особена ситуация, в която ще се наложи да работим. Като понятие то може да бъде разбирано в неговия тесен смисъл - граматическо двуезичие и в по-широкото му значение на резултат от културен продукт (литература), създаван в средата на по-мащабна култура (литература). Във втория случай имаме право да говорим за "културен билингвизъм" - понятие, в което идеята за едновременното "съжителство" на две знакови системи ще се запази, но границите на наблюдавания обект ще се разширят. Културният билингвизъм (или бикултурно възприемане) е явление, естествено появило се в диалога на сравнително по-малката по традиция и обем култура с по-голямата. И то в случай, че първата е принудена да се изгражда в обстановката на втората.

Съвременната литература на бесарабските българи, като етап от цялата им литература, до промените в края на 80-те години се създава в пределите на бившия СССР. Съответно и създатели, и възприематели, т.е. участниците в културния процес и от двете му "страни" също са били граждани на "Голямата общност". Те са раждани там, а не са преселници, както предците им. Факт, значим не заради друго, а защото като личности малко или повече са повлияни от "съветския модел". Дори това, че имат и своя общност и свои, български традиции, не е достатъчно пред необходимостта да водят диалог с официалната и "по-голямата" култура. А принуждаващо в случая е, че "съветската" култура е именно официална.

Началното и първично литературно съзнание се създава в училище. Според типа учебна програма у обучаемия се създава определен модел за индивидуално възприемане на литературния процес. Той повлиява върху качествените класификатори на реципиента. Определенията, които се залагат в този модел, след това управляват читателя при означаването на дадена литература за "висока" или на друга за "ниска", на едни писатели за "класици", а на други за "модерни" или "постмодерни". С други думи, предопределят както "качествената" оценка, така и "диахронната" оценка за една литература. Но те, познанията, дадени в началното образование, са и критерий една литература да бъде наречена "родна" или "чужда". Самият факт, че официалното образование е по "съветски" модел, а часовете по български език и литература са факултативни, предполага руското културно влияние върху бесарабските българи. За тях, например, поети като Пушкин и Лермонтов няма да означават само онова, което са за нас, монолингвистите, а именно "поети класици от руската литература". Те ще съжителстват с Ботев или Вазов в съзнанието им, но не по начина, по който съжителстват в това на българина. Интересно е, че тяхното литературно съзнание ще се принуди да ги сложи на един ред, едните като "родни класици", преподавани от официалната система, а другите - като "родни класици", преподавани от факултативната. В началото на 90-те години в Бесарабия е създадено помагало-буквар, в което са включени текстове от български автори и от бесарабски български творци. Дотогава във факултативните занятия са използвани български учебници. Имаме тогава основание да смятаме, че подредбата в литературното съзнание на "билингвиста" бесарабски българин ще зависи веднъж от личния му избор и втори път от някакъв по-силен механизъм, който да определя в даден момент един или друг автор и мотив като "роден" или като "чужд". Имаме основание да предположим, че точно този механизъм ще коригира "сработването" на разнокултурните текстове в творческия процес на автора бесарабски българин.

В увода към стихосбирката на Г. Стоянов "Акварели", направен от Г. Барбаров, откриваме изповедно-декларативното изречение "А и имаме желание заедно с П. Вълканов, М. Стоянов, М. Бъчваров, И. Вълков, Т. Танасова, П. Люленов, Вл. Калоянов да бъдем едно цяло с вас, българи, запазили обичаите и традициите на народа си, езика, и уверено вървяли по собствения си път!".

Подобна убедителност определено идва съзнателно, с добре и точно премерени параметри и адресат. Тя не би допуснала грешка нито в етничната, нито в лингвистичната идентификация. Според нея, мотивите и елементите първо ще бъдат сравнявани, после заемани. В психологията съществува понятието подсъзнателен акт, който е емоционално подчинен. При него условният подбор не би сработил. Имаме право да приемем това положение за своите "информатори", които в положението си на творци са иманентно подложени на емоцията. Ситуацията при тях е далеч по-сложна и не би трябвало да се разглежда крайно или повърхностно. Само можем да отразяваме какво става при сблъсъка на две "разноезични" култури, а може и да не оценяваме правилно тези процеси, като ги наричаме сблъсък. Съществува вариант на съжителство (синкретизъм) между два културни типа, които взаимно се допълват и от това печели единствено продуктът.

Примери за подобно двуезичие откриваме у Т. Стоянов в стихосбирката му "Акварели"¹. Като мото на стихотворението "Ах, кой не обича първия сняг" е поставен стих от Н. Рубцов ("Ах, кто не любит первый снег..."). Разбира се не обръщаме все още внимание на граматическото оформление на текста. Мотивът стих е от съветската литература, но тук той "сработва" само в лиричния натюрел на миниатюрите от "Акварели". Бърз поглед на останалите известни ни текстове и от други автори показва, че в стихотворенията с т.нар. български мотиви подобни препратки към съветската литература липсват. Т.е. няма да бъде пресилено, ако сметнем, че при тях действа етническият различител "българско - чуждо" във всички текстове с български мотиви и тематика. Ако разширим формата на културните (литературни) цитати до имена на автори в стихотворенията ще открием у Д. Боримечков² "чета пак в превод Еминеску", а при М. Бъчваров³ - "Пушкин гледа в очите със бяс. Еминеску на тази безреда...", "Парастас на гимназията в Болград". Освен руския, в стихотворенията срещаме и румънския поет класик Михай Еминеску. Или, ако трябва да обобщим наблюденията върху текстовете, ще приемем, че в литературната памет на бесарабските българи влиянието на съветската литература се открива в онази част от лириката, която засяга личностните емоционални изживявания в стихотворения с интровертна насоченост (които съвсем условно можем да наречем, мотивирайки се само с тематиката им, модерни и то ако приемем, че отново по теми и мотиви можем да отделим друга група стихотворения като традиционни, т.е. с български мотиви). Имената на руския и румънския класик в разгледания случай е по-логично да обясним като използвани в ролята на символи "световни класици", но все пак да отчетем, че сред многото, които влизат в списъка на "световните класици" са избрани точно те от автора. Въпреки логичните в нашия случай заключения, възможно е да срещнем литературни образци-изключения. Те са мотивирани от комбинираната с политически и социални процеси културна среда, в която се извършва творческият акт. Такъв е случаят с едно стихотвориние на П. Бурлак-Вълканов "Руски Иван", публикувано във в. "Роден край", бр. 4, януари 1993 г., на литературната страница. Подобни изключения не отричат правилото на етничната идентификация, функциониращо в култура от синкретичен тип, а по-скоро илюстрират по-ясно възможните процеси в билингвалната културна ситуация. Подборът на детайли, необходими за билингвиста за изпълнение на литературната му "програма", може да бъде осъществяван както съзнателно, така и подсъзнателно. Като под "съзнателен" подбор бихме могли да разбираме както "внушението" от списъка на имена и произведения на утвърдени български автори, така и идеи, придобити и родили се при прекия контакт на бесарабските творци и съвременниците им, писатели в България (какъвто е примерът за въздействието на А. Германов върху П. Вълканов; вж. "Книга за А. Германов", статията на П. Бурлак-Вълканов).

Културният билингвизъм на бесарабските българи, за които става дума тук, не е резултат само на един механизъм или, както при тях едностранно може да се предположи, на училищно-просветна програма. Далеч по-сериозно е да го смятаме функция от множество културни и социални процеси, които биха обяснили и синкретичния му характер. Синкретизмът изисква и употребата на понятието "културен билингвизъм", защото той може да бъде изяснен единствено чрез подобен пренос на езиковедския термин в един по-широк контекст.

Въпросът за билингвизма стои и в своето "граматично" значение. Ще се опитаме да разгледаме не толкова граматичната употреба на руския език от обикновения "бесарабец" (гражданин на Молдова или Украйна), колкото "граматичния" билингвизъм в неговия културен продукт - вестници, стихосбирки. В бр. 22 на в. "Български глас", вестник за литература, издаван в гр. Тараклия, Молдова, който излиза на български език, откриваме уводната страница в руска редакция. Поводът е обяснен на читателя - коментар на социалната обстановка с адресат официалните власти на страната. В изданието на стихосбирката на Т. Стоянов "Акварели" четем редакционната бележка на гърба на корицата: "Стихотворения молодого поэта проникнуты тонким лиризмом...". От сборника "Цялата болка на Бесарабия" научаваме за Г. Барбаров, че "...работи в Молдова, води предаване на български език...". Т.е. илюстрирахме как на различни нива на културния продукт - радио, вестници, стихосбирки - двуезичието в неговото граматическо изразяване не само функционира, но и санкционира общуването. Обяснението е във факта, че общността изпитва необходимостта от диалог и не се декларира само пред Метрополията. Д-р Н. Неделчев в книгата си "Бесарабските българи в Тараклия"⁴ коментира билингвизма: "Характерно е, че двуезичието на българите не е българо-молдавско или българо-украинско както би следвало, а българо-руско; в някои случаи може да се говори и за триезичие - българо-руско-гагаузко или българо-руско-молдовско... Българо-руският билингвизъм се е наложил не поради трайното масово присъствие на руския етничен елемент в Бесарабия (в частност Буджака и Тараклия), а по обществено-политически причини". И по-нататък четем: "Днес едноезични българи в Тараклия няма". Макар и извадено от наблюдения върху ситуацията на езика в Тараклия (Молдова), описанието можем да считаме за обобщаващо, защото бесарабските българи в останалите землища живеят в сходни с тези езикови условия. По същия модел на "обществено-политическите причинители" можем да обясним употребата на румънски език в творбите на поколението писатели от Южна Бесарабия от 30-те и 40-те години, когато тази област е в границите на кралство Румъния. В този случай румънският език е бил използван в качеството си на официален и културен език, на който се създава официалната литература и култура. Подобна употреба, макар и не така масова, както през 30-те години, откриваме и в съвременния период, който разглеждаме. Като "културен" е използван руския език в изданието на пътеписа на П. Бурлак-Вълканов "По братска България" от 1974 г., който през 1990 г. е преведен на български език под заглавието "Земя на моите деди". Подобни издания на руски език от съвременния период имат инцидентен характер. Като цяло можем да твърдим, че съвременните поети бесарабски българи познават като "културен" за своето творчество единствено българския език.

Илюстрация на думите си откриваме на страниците на съветския тогава вестник "Свет Октября"⁵, списван на руски език. Две стихотворения от споменаваните вече М. Бъчваров и Н. Стоянов "Тараклия" и "Българин да си остане" са публикувани на български език. Страницата е литературна и е редактирана от журналиста Д. Боримечков.

Явно "граматическият" билингвизъм сработва и според конюнктурата, но и според необходимостта от диалог с точно определен адресат, и то на неговия език, но и престава да присъства в творчеството в моменти, в които то трябва да легитимира произхода си.

БЕЛЕЖКИ:

1. Стоянов, Т. Акварели (стихосбирка). Кишинев, 1991. [обратно]

2. Боримечков, Д. Синята далечина (стихосбирка). Кишинев, 1998. [обратно]

3. Бъчваров, М. Камък на синора (стихосбирка). Габрово, 1994. [обратно]

4. Неделчев, Н. Бесарабските българи в Тараклия. В. Търново, 1998. [обратно]

5. Пак там, с. 31. [обратно]

© Светлозар Василев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.11.1999
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Светлозар Василев. Съвременната поезия на бесарабските българи. Ямбол: Хера АД, 1999.