|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗА КНИГАТА "НИКОЛАЙ РАЙНОВ - БОГОТЪРСАЧЪТ БОГОБОРЕЦ" НА ЕДВИН СУГАРЕВ Светлана Стойчева Почти век е изминал от "Богомилски легенди" (1912) - първата книга на Николай Райнов, с която авторът веднага налага ефектното си и в същото време апокрифно присъствие в българската литература. Той е една от личностите, които са дали толкова много на литературната и културната ни история, но тя на името му - твърде малко. Когато литературните историци започнат да строят литературноисторическите си редове, този автор все излиза по-мащабен или по-синтетичен, или по-противоречив и накрая ... по-страничен. Може би това е причината и до днес въпросите около личността и творчеството му да стоят отворени. В годините на социализма Николай Райнов не се вписва в каквато и да е рамка на соцреализма и "канонът" съвсем го забравя или свежда до самò по себе си достойното определение "приказник за деца", но в действителност крайно низвергващо го. Днес интересът към обемното му творчество на писател, историк на изкуството и литературата, художник и теософ отново се подема и се усеща зрелостта и готовността то да бъде най-сетне прочетено подобаващо, а чрез него да бъдат препрочетени и някои страници на българския модернизъм. Книгата на Едвин Сугарев не е изпълнена с амбиции за последен и окончателен отговор на въпросите на творчеството на Николай Райнов, нито заглавието има смисъла на най-сетне намереното клише-формула за "трудния" писател. Тя е по-скоро мостът на въпросите към нашето време, новото им зареждане с литературна и историческа енергия. Да добавим в малко ораторски стил, че само един боготърсач и богоборец може да се захване с боготърсача богоборец Николай Райнов, защото през авторите, с които се захващаме, ние неминуемо разчитаме (а и често пъти назоваваме) себе си. Изследването на Едвин Сугарев има сериозна литературноисторическа, митологическа, философска и теософска основа и се разгръща в диалог с написаното "от" и "за" автора. Изложението събира литературноисторически гласове, които в "собственото" им време може и да са звучали и като "гласове в пустиня", но дебатът, в който ги призовава авторът на книгата, наред със собствения си глас, ги включва в един нов градеж на "явлението Николай Райнов". Дебатът се провежда през 21. век и е насочен към днешната култура, която колкото и "нова" да е, трудно се справя с инерциите и клишетата. "Модерен и неразбран" - това е основното клише за Райнов, което Едвин Сугарев разтваря и го редактира в много по-съдържателното определение: "личност многостранно нехарактерна". Не за първи път Едвин Сугарев се обръща към този творец - съставителството и работата му над първия том от избраните съчинения на Николай Райнов през 1990 г. (които така и излизат само до втори том) са приносни за оценката и актуализацията му, и то във време, когато все още беше забранено да се изпълняват поръчките на езотерична литература (напр. в. "Окултизъм и наука") в Народната библиотека, и тя се разпространяваше предимно на ръка. Оказва се, че тогава (около 1989-а) неосъщественото докрай начинание за издание на избраните съчинения на Николай Райнов е продължило в изследователски проект. Литературоведът Сугарев сякаш ни убеждава, че да си тълковател на Николай Райнов, значи да бъдеш или да станеш нещо като митологичен и теософски рудокопач: колкото по-надълбоко, толкова галериите се разширяват и преплитат ходовете си - това е добре схванатият николайрайновски маниер. Така и отделните глави на книгата са подобно влизане от галерия в галерия и непрекъснато надграждане или подравяне на многобройните смисли на творчеството на писателя. Очевидно за творец, който е издигнал знамето на синтеза като своя религия, може да се пише или от екип, или когато през различните галерии на познанието и реализацията на този творец се опитваш да не изгубиш мащаба му. Книгата предлага не само задълбочаване на изказани вече предишни съждения за Николай Райнов и обогатяване на рецепцията му, но и методологически идеи за анализирането му. Подходът на Едвин Сугарев може да се опише по следния начин: той отваря вратата на дадена тема, но никога не я затваря докрай, за да я свърже със следващите, да вникне и в крайна сметка да покаже кристалната решетка на мисълта на този творец. Известно е, че Николай Райнов през всичките години събира духовен опит и заряд от Изтока. Едвин Сугарев по свой път също е открил източника на европейския мистицизъм и ирационализъм. Собствената му творческа нагласа е формирана до някаква степен от същия "този" Изток, който винаги се оказва неизменният знаменател в творчеството и на Райнов. Може да се каже, че разпъването между Изтока и Запада Сугарев по себе си го знае и го носи, и то го провокира в собственото му поетическо творчество. От тази гледна точка мисля, че можем да говорим за обмен и диалог на двамата творци. Книгата в крайна сметка показва не само как Едвин Сугарев ретроспективно решава въпроса за днешното разбиране на твореца Николай Райнов, но извежда и патоса на творчеството му, пренасочва го към "болките на днешното изкуство" (метафора на Райнов): "Чрез своя пример, чрез своите идеи, чрез своята другост и необикновеност дори той е жив и до днес - колкото и да сме чужди вече на онази тотална духовност, която беше негово верую". Дали най-сетне, след преживяването на още едно краевековие, има шанс за "сбъдване" на този български езотеричен и окултен модернист?
Сугарев, Е. Николай Райнов - боготърсачът богоборец. София: Карина-Мариана Тодорова, 2007.
© Светлана Стойчева Други публикации: |