МЕТАМОРФОЗАТА НА ЛАЗАР
(За "Лазар и Исус" на Емилиян Станев)

Сава Сивриев

web | НРБ-литературата

Последното изречение на този "апокриф" е: "Това е историята на възкрeсения Лазар, за която евангелието мълчи."

След "Йосиф и неговите братя" Томас Ман получил писмо, в което читателка изразила възхищението си, че най-сетне историята на Иаков и неговите синове станала ясна.

В новите времена възможното - литературата, се приема за истина, а реалността - Светото Писание, за възможен свят. На културата, създадена от човека, човекът вярва. На Божието слово в Светото Писание - не.

Литературата, бидейки послание на човек към човеци, изисква своя опит за тълкуване. "Лазар и Исус" е едно от последните послания на Емилиян Станев. Заключение на неговия опит на човек и творец. То е отправено във време, в което изглежда, че установените правила и норми на тогавашния начин на живот ще са вечни.

"Лазар и Исус" е текст, трудно приет за печат. В късната пролет на 1977 г., когато бе 70-годишнината на Емилиян Станев, Надежда Станева прочете "Лазар и Исус" в една от залите на библиотеката в Търново.

Това не е апокриф. Още по-несъстоятелно би било да се напише, че текстът е корекция на евангелския разказ за Христа. "Лазар и Исус" е послание към времето, към човека и към начина на живот тогава. И послание към онзи стар и стар начин на мислене и избор на човека, записан в евангелските разкази: в страната Гергесинска, на изток, отвъд Генисаретското езеро, заради Него един от градовете изгубил цяло стадо свини. Той разрешил на бесовете, които прогонил от бесноватите, да влязат в стадото и то се издавило в езерото. Тогава целият град излязъл да посрещне Иисуса и Го молели да си отиде от пределите им.

Последното изречение на "Лазар и Исус" е и игра с читателя. Онова, което е повтаряно близо две хиляди години от Църквата, което се основава на евангелския разказ и истина, е официалната истина за случилото се. Действителната истина е друга. Сега тя излиза наяве. Още повече, че четящият или слушащият този апокриф знае, че една е официалната истина на обществото в това време, а друга - онази, която е действителната, вярната истина. Тази истина не се изговаря публично. Тя се говори точно така - апокрифно, като неофициален разказ, в най-тесен кръг от близки и познати. Ето към това поверително, в тесен кръг, и в сянка, разказване ни приобщава авторът.

Играта с читателското очакване продължава - авторът е всезнаещ разказвач. Подобно на древните пророци, той изказва последни истини. Като избраник, гений, както е в ХIХ век, или като глас и съвест на народа - както е по-късно.

И най-сетне - той разказва апокриф. Апокрифи не се пишат и не се разказват в новите времена. Те са давали отговор на религиозните търсения на човеците и на места от Светото Писание, които недостатъчно подробно са разказани в него. Но в 70-те години на ХХ век официалната истина на българската общност няма нужда от религиозни търсения и от отговори на тях. В този смисъл, да разкажеш апокриф, е някакво странно връщане назад във времето, при това, в съвремие на научен и технически прогрес и в навечерието на окончателното справедливо и с грижа за човека общество, построено не някъде другаде, а тук и сега, в този живот и видимо тук, на земята.

*

Но, все пак, какъв е евангелският разказ за Лазар, по еврейски אֶלְעָזָר - Елиезар, което ще рече Божия помощ.

Това събитие се чете само у св. ап. и ев. Иоан Богослов (11:1-46):

Това се случило в седмицата преди Вход Господен (Връбница) в Иерусалим, преди страданията и кръстната смърт на Христа. Във Витания Той показал Себе Си като победител на смъртта. В това е смисълът на възкресението на Лазаря и на думите на Иисуса, че тая смърт, на Лазаря, е за Божия слава. Той и уверил виделите възкресението на Лазар във всеобщото възкресение на човеците.

Враговете на Иисуса също разбрали за случилото се. Какво ще правим? Този прави много чудеса - говорели те. В този ден и било взето решението да бъде убит Иисус. Каияфа, първосвещеник тогава, казал: "вие нищо не знаете, нито помисляте, че за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине" (Иоан 11:49-50). И от този ден Иисус не ходел явно между иудеите. Наближавала Пасха и, според Закона, мнозина от цялата страна пристигнали в Иерусалим, за да се очистят. Предполагайки, че Той ще дойде в града, свещениците и фарисеите дали заповед, ако някой узнае де е, да каже, за да Го уловят.

Шест дни преди Пасха Христос отново идва в дома на Лазар. Лазар е един от седналите с него на трапезата. Тогава Мария, сестрата на Лазаря, облива Христа с миро, приготвяйки Го за погребение. И голямо множество иудеи, щом узнали, че Христос е в дома на Лазар, идват в дома му, заради Иисуса, но най-вече, за да видят възкръсналия Лазар. Тогава първосвещениците се наговарят да убият и Лазар (Иоан 12:10).

На следващия, седми ден Иисус, идващ за Пасха, е посрещнат от иудеите в Иерусалим с палмови клонки и с думите: "Осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев" (Иоан 12:13).

По предание, възкръсналият Лазар живял още тридесет години. Бил епископ на остров Кипър. Там свършили земните му дни. През IХ век, при император Лъв Мъдри, неговите мощи били пренесени от Кипър в Константинопол.

Това е евангелският разказ за тези събития.

А това е гробът на Лазар сега.

Снимка 1.

Снимка 2.

Снимка 3.

*

Времето от 70-те години на миналия век е, както се знае, на социалистическата идеология. Тя проповядва материализъм и има цел да построи материалното благосъстояние и благоденствие на човека тук, на земята. Официалната идеология се насажда със сила и се изпълнява със сила. Тя прониква в поведението на човека, в бита му, в дома му. Човекът следва нейните предписания за живот. И така, още от дома си, в стремежа си към материално благополучие, власт, овладяване на обществото, той бавно погубва всичко онова, което би могло да го свърже с духовното. А и то за какво ли му е? Няма душа, която след смъртта да продължи да съществува - с Бога или без Него, а само вечна материя.

Емилиян Станев не остава вън от официалното време. Той, според "Речник на българската литература" (1982а), е народен представител, член на БКП, член на СБП, академик от 1974 година, Герой на социалистическия труд (1967, 1977), Заслужил деятел на културата (1963), Народен деятел на културата (1966), носител на Димитровска награда (1964). С други думи, нему е позната и препозната официалната идеология и поведението на човека в нейните граници. Позната му е властта. В ранните разкази на Емилиян Станев животното е по-благородно и възвишено от човека. А проблемът за човека и идеологията, мисленето чрез идеологии и поведението на човека чрез идеологическо мислене се чете още от "Крадецът на праскови" в "Иван Кондарев" до "Антихрист". С едно уточнение само - християнството не е идеология.

Историята, и в частност историята на българите, до болка е преживявана от Емилиян Станев. Това е история, която се случва чрез идеологии от времето след Българското възраждане. Както е в неговите произведения - от времето след Първата световна война.

Историята на ХХ век е време на идеологии. В това време човекът било с любовта си ("Крадецът на праскови") или с рвението си към духовното ("Антихрист") трябва да намери своето място, своята свобода и своята трагика, защото нито любовта, нито духовността се оказват възможни в този свят. Ако след Освобождението тъмна социална енергия покрива общественото пространство, изхвърля в периферията и унищожава любов, духовност, нравствен жест, то във времето на Първата световна война и след нея, сътворени от човека идеи, властта и насилието над другите чрез идеи, служението на идеи покриват общественото пространство и довеждат до трагика онзи, който е дръзнал да познае любов и духовност. Впрочем в този контекст тези слова - любов и духовност - звучат и наивно, и глуповато.

Каква е историята и причината за българските идеологии?

Според "Речник на чуждите думи в българския език" (1982б), "идеология" означава "система от идеи, представи, понятия, изразена в различни форми на общественото съзнание, която се определя от условията на материалния живот и е отражение на общественото битие в съзнанието, но от своя страна и активно въздейства върху развитието на обществото".

Терминът "идеология" е бил въведен в научна и обществена употреба от френския философ и икономист Дестют де Траси чрез неговия труд "Él éments d’idéologie" (Т. 1-4, 1801-1815). Времето на написването на книгата показва, че тя е късен продукт на Просвещението. В началото на ХІХ век буржоазното общество има необходимост от развита материална култура и от идеи, представи и понятия, които да запълнят нуждите им от онова, което се приема да е духовна култура. В средата на ХХ век индустриалното общество решава не идеологически, а научни и технически проблеми. За Даниел Бел, това е времето, бележещо края на идеологиите ("The end of igeology", 1960).

Подобна ситуация споходи, но по чисто исторически път, българското общество след 90-те години на ХХ век. Тогава нито левите, нито десните, или пък "царски" идеологии се оказаха идеологии в предишния, на ХІХ век, смисъл и практика. Те не въздействат върху развитието на обществото. Не са негова морална и/или етична норма.

Марксистко-ленинската идеология и моралният кодекс на строителя на социализма, които дълги години бяха намерение за норма и регулатор на обществено поведение, сега се изповядват от ограничен кръг хора, заемащи маргиналните пространства на обществото. Опитът да се превърне някаква чужда теория, например тази на Карл Попър за отворените общества, в идеология излезе неуспешен. Неуспешен излезе и опитът да се превърне Православието в идеология, поради това, че по природата си християнството е вяра.

Българските идеологии в края на ХІХ - началото на ХХ век имат своята предистория. Причината за появата им е секуларизацията, т.е. отделянето на обществото, на неговата култура и институции от църквата. Превръщането на обществото от църковно в светско. Това става през ХVІІІ век в романска и германска Европа. След това същото се случва в Русия. По този повод Виктор Бичков пише, че през ХVІІ век (особено през втората му половина) започва постепенно ускоряващ се процес на озападняване на руската православна култура, който в началото на ХVІІІ век довежда до фактическа секуларизация на културата, властваща вече на Запад. От това време започва процесът на упадък и на постепенно разрушаване на християнската култура, от която към ХХ век живи носители (непревърнати в музейни експонати) остават фактически само религията и някои маргинални направления, по-точно отделни личности в изкуството и философията (Бичков 1999: 86). След Русия същото се случва и в Сърбия.

У нас отделянето на културата от Православието е очевидно след 50-те години на ХІХ век - във времето на Българското възраждане. Водещите обществени идеи са да имаме своя история, свои училища, своя национална църква, своя книжнина - литература, журналистика, театър, най-сетне и своя революция, свое материално благополучие.

Важна обществена и лична ценност още от началото на ХІХ век става знанието.

Бърза се, за да се достигнат другите. Създава се представата, че нямаме, която е повече следствие от динамиката на новата култура, отколкото действителна липса. От Х до ХІХ век фондът на българската християнска култура е впечатляващ. Точно той обаче в новото време се осъзнава като нещо старо, ненужно, немодерно и ценно за историята. Времето създава възрожденската висша и средна социална класа, която спомоществува културата. Част от българската интелигенция се образова в европейските университети, внасяйки после в своята култура новото европейско знание.

Процесът на секуларизация е неудържим, а и никой не се опитва да го удържа. Напротив, духовният водач на българската църква Екзарх Йосиф І завършва френски католически колеж в Цариград, дипломира се като бакалавър по литература в Сорбоната. Там завършва и Юридическия факултет.

Знанието става ценно само по себе си. Позналите знанието, Васил Друмев - митрополит Климент, и Димитър Маринов успяват да намерят равновесие - допълването на вярата и знанието. Това е принцип на източната църква още от времето на Кападокийския синтез - вярата да не изключва знанието, а знанието да допълва вярата.

След 90-те години на ХІХ век вярата е присъща на все по-ограничено религиозно общество. А знанието, към което с пълно право има култ, става знание само за себе си. Всичко това се случва за кратко време - за около половин век.

След средата на ХІХ век изцяло се променя менталността на българското общество. Онова, което се осъзнава като изостаналост на българите - всъщност е предимство. То опазва вярата. В пространствата на знанието и културата се създават представи за ценности от гражданската история, за изключителността на историческата личност. Нови свети места. Ценности, които се менят, и истини, които се търсят.

През първата половина на ХХ век в прозата на Светослав Минков добродетели като милосърдие, любов са притиснати в ъгъла на света от новите представи на глобализиращото се мирово пространство. Те са само опорни думи в текстовете му, слова, върху които той гради разказите си. Последните отгласи на християнството в българската култура като че ли се чуват в неговите книги.

Българският свят мисли чрез ценностите на гражданския, историческия, социалния живот. Тези ценности той почита. В публичния разговор на обществото е слаб гласът на богословстването и богословието. В средата на ХХ век идва новата война, проблемите на историята и социализма като най-успешна идеология, която изцяло подменя вярата с човешки мисли и намерения.

*

След секуларизацията на културата, след средата на 50-те години на ХІХ век обществото заживява според повелите на новото време - повече с културата и по-малко с Бога. Културата претендира да нахрани душата на човека. Интелигенцията се занимава с национални, исторически, социални, етически, индивидуалистични, политически, художествени и други проблеми. В това няма нищо лошо само по себе си, както и във всяко антропознание и антропомислене.

Към българската култура от ХІХ век принадлежат и идеологиите. След средата на ХІХ век Георги С. Раковски създава първата светска идеология. Делото му се схваща като колосално. То наистина е такова като антропософия, т.е. като човешка мъдрост. В националната идеология има благородство и извисеност. Тя става национална вяра. Но ако една идеология, колкото и благородна и добронамерена да е тя, колкото и да е полезна за историческия момент, ако тя замени Божието с човешко, настъпват кривини в представите за целта на човека.

През 80-те години на ХIХ век националната идеология става част от миналото време на българите. Тя не е приложима към новата социална ситуация, която, както се знае, е много по-различна от възрожденската и изисква своето идеологическо решение. Общественото пространство започва да се запълва с идеологии. От това време са политическите партии с техните идеологически програми. В това време са консервативната и либералната идеология, народничеството и социализмът, позитивизмът, сиромахомилството. Всички тези идеологически решения, макар и спорещи помежду си, са все в някаква посока полезни донякъде обществени идеи. Те са алтернативи за гражданско строителство. Душата на човека обаче те не хранят. Те хранят общественото чувство, обществената необходимост, обществената воля - историческа и социална.

Затова в края на ХІХ - началото на ХХ век в българското обществено пространство, въпреки преситеността от идеи, от идеологии, се чувства силен духовен глад. Българските идеологии изместват традиционното Православие в периферията на общественото пространство и приемат ролята да задоволят нуждата от духовен глад на обществото. Тази роля се оказва несъвместима с природата на идеологиите. Поради това онази част от българското общество, която приема идеологиите за някаква нова вяра, или не успява в намеренията си, или, особено ако е издигнатата в интелектуално, душевно и умствено отношение част от обществото, преживява това приемане драматично - като невъзможност чрез идеологическата идентичност да бъдат решени проблемите за смисъла на живота.

*

"Лазар и Исус" е притча. Това притчово писане е характерно за времето от 70-90-те години на ХХ век. Това е притча за човека, който не може да понесе Създателя си. Който не познава времето, когато е бил посетен от Него. И който избира творението пред Твореца, човешкото пред Божието, материалното пред духовното, преходното пред вечното. Това е драма, показваща липсата на духовен разум. По друг начин казано - драма, следствие на човешката глупост. Това е съвременната драма на човека. Чрез тази притча Емилиян Станев е показал и онази драма на човека, за която се чете в Стария и в Новия завет. Повтаряла се и повтаряща се. В богатството няма нищо лошо, стига сърцето да не е там, но изборът на творението пред Твореца е обичайна практика в човешкото поведение. А изборът на свободната воля следва да бъде уважен.

Метаморфозата на душевното предразположение и избор на волята на персонажа е в синхрон с метаморфозата на сюжета: преди и след възкресението. Тази притча е съхранила в дълбочината си структурната памет на късия разказ. Така четенето й препраща към писаното и познатото в корпуса от български литературни текстове. "Лазар и Исус" активизира тази културна памет. Творбата кореспондира и с една друга притча в четири сезона - "Лазарица" на Йордан Радичков, която, без тази тежка идеологическа драма, в много по-олекотен външно вид, показва абсурдите в съществуването на тогавашния човек и е един вид продължение на "Лазар и Исус". По-точно на времето след отстраняването на Иисуса от мисловното поле на човека.

В "Лазар и Исус" има два събитийни реда - този, който повтаря евангелския разказ. И този, който следва случващото се в душевното състояние след волевия избор на Лазар. Този низ от събития провокира знанието на читателя за евангелския разказ, даже с неточностите на неговото следване. Първо - защото център в разказаното не е Иисус, а Лазар, което се чете още в заглавието на притчата. Местата на Спасителя и на човека са разменени. И друго - защото описаната душевна метаморфоза на Лазар липсва в евангелския разказ.

А тя е точно онова, което съставя смисъла на притчата. Във времето преди смъртта поведението на персонажа е много по-различно от времето след неговото възкресяване. Той не е направил избор и душевното му време е в очакването и преживяването на Христа. За него онова, което идва, е: "...голямо, весело, много весело". Лазар живее в съня на това очакване, носи хляб на децата на вдовицата Саломия, преживява светлината на пълната луна. Усеща, че Той иде, "но аз не го искам, не го искам!..." е онова, което е негово преживяване на идещото. В това е драмата на човека, който не иска да се довери, който няма вяра, а и комуто не достига любов, защото в любовта няма страх. А страхът е онова, с което не може да се раздели Лазар в тази притча. Страхът ражда и постоянната тревога, в която живее душата му, преживяваща идването на нещо голямо и нямаща сила да го приеме. И сила, с която да се откаже от своята воля и щения. Не помагат и думите на Исус в притчата, казани на Мария за Лазар, "че не бива да се бои от онова, което познава, а не знае що е то". Лазар не иска срещата с Иисуса, не иска да го приема в себе си. Не иска ново раждане, по дух. Той не иска Бога, не иска промяна. Той не му е нужен. Но Той не е нужен не само на Лазар, но и на първосвещениците и другите от властта, защото всяка нова вяра е опасна за тях, а който е повярвал в Христа, не се бои от смъртта. "А когато изчезне тоя страх, изчезва и страхът от властта..."

И след срещата лице в лице с отвъдното Лазар уяснява себе си. Той не избира Царството небесно. Исус от притчата казва: "Човешкият разсъдък е наклонен да го отрича (Царството небесно - б.м., С.С.), понеже го гнети и ограничава свободата му." И заради тази свобода и бягство от гнет Лазар свидетелства против Христа и става един от елита на обществото, което общество го и приема с радост, заради това, че вече няма заплаха за властта им. А у другите, които не са елит, а мнозинство и са обикновени, умира надеждата за справедливост и истина в отвъдните селения. Лазар с дива радост посреща вестта за това, че Исус ще бъде разпнат: "Нека, за да не повярва никой в неговото царство небесно, защото то не е нито за живите, нито за мъртвите и мъчи човека."

И така, Лазар, печелейки себе си и света, губи живота си.

Но все пак, това празно пространство, което остава след "Иди си, не си ни нужен", и още повече, след смъртта на Бог, следва да се запълни с нещо. То се запълва с обичайната човешка мъдрост.

Тя може да бъде разчетена в идеологията и особено в идеологията на социалистическото време. Тя храни ума. Дюкянът, който властниците дават, задоволява щенията на тялото, но душата остава гладна. Идеологията дава власт на някои и безнадеждност на мнозина от останалите - мнозинството.

За Даниел Бел краят на идеологиите бил в 60-те години на ХХ век. Какво да прави човекът след тях? Бог е мъртъв, идеологии няма, няма я и разпрата на Лазаря с Иисуса, няма го и развитото индустриално общество в земите, обитавани от Емилиян Станев.

"Ето птица отлита. Къде летиш, птицо? Звяр пробягва из гората. Къде бързаш, звяро? Кой ви зове, кой ви води и накъде? Къде отиваш и ти, човече?..."

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бичков 1999: Бычков, В. 2000 лет християнской культуры: Эстетический ракурс. // Трудове на катедрите по История и Богословие. Т. III. Шумен, 1999.

Речник 1982а: Речник на българската литература. Том 3. София: БАН, 1982.

Речник 1982б: Речник на чуждите думи в българския език. София: БАН, 1982.

Бел 1960: Bell, Daniel. The end of igeology. 1960.

© Сава Сивриев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.10.2011, № 10 (143)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.