|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЖЕЛАНИЕ НА КРЪВТА
Станчо Пенчев
web | Властта
на очите
Хрътката бе петниста, с цвят на пепел и кръв, и
доктор Жанов не можа да отдели поглед от слабия й, гъвкав гръб, провиращ се
между ракитите.
Някъде отстрани стреляха един след друг три пъти. Жанов
погледна ботушите си, потънали в мочура и усети хлад в стомаха.
- Пуцай, докторе, пуцай! - изшепна зад гърба му
едрият, изпечен селянин Радуш и кимна към разтворената двуцевка.
Жанов мярна двете патици в мътното есенно небе,
приклади и дръпна единия спусък. Гърмежът го оглуши. “Какво правя тук?”
- помисли с писнали уши.
- За кой път си на лов? - Радуш изчисти с длан влажните
си устни.
- Много питаш? - сряза го Жанов.
- Е... - стъписа се селянинът - аз... ще извиняваш!
Хрътката се върна задъхана, с мокри хълбоци
и увиснал език.
- Търси, търси! - вдигна крак да я ритне Радуш.
- Блатото е пълно с леш... Калпав добитък! - погледна Жанов. - Жал ми е да я гръмна,
а няма кой да я вземе...
Петимата мъже насядаха край разпалващия се огън
и отпиха със зачервени от дима очи по глътка ракия.
- Нямаш ли вино? - попита едроглавият прегърбен
фелдшер Калъпчанов.
- Бе взех - отвърна Радуш и се почеса по врата -
ама е...
- Ако е киселак, си го остави за домашно - ухили
се младият полицай Чиков и поглади с палец тънките си мустачки.
- Не, бе, не, бе, старши! - поклати докачено глава
Радуш - не е лошо, ама е за мезе...
- Ей, разбираш му, мама му стара! - извика директора
на градската болница Сечинов. - Колега! - обърна се към Жанов. - Как ви се струва
компанията?
Жанов се усмихна притеснено.
- Ако не ви харесва, няма да ви водя повече - Сечинов
се изсмя гърлесто.
- Ама, моля ви... - прекъсна го внимателно Жанов -
всичко е наред!
- Де да беше, докторе... - обади се фелдшерът - ама...
Животът е като диабета, все има нужда от... заместители. - Скулестото му,
изтеглено в брадичката, лице се сви жалостиво и обидено.
- Както ми стърже стомахът... - Чиков се прозя и се
изтегна на послания върху сухата трева брезент - не ми е до размишления. - С
тесните си очи, стегнати челюсти и пъргаво, малко приведено в раменете тяло
напомняше млад хищник.
- Когато нагонът ти още кърви, всичко ти се струва
просто и естествено - отвърна Калъпчанов. - Аз се събудих, как да го кажа, вътрешно
след като чукнах петдесетте...
- Колкото преди ти се ще, ама тръпката ти бяга,
щом посегнеш - погледна го разбиращо Сечинов. - А най-лошото, момче, е, че ти
втръсва, преди да си се наситил - обърна се към Чиков. - Още пет години ти давам...
- За какво? - погледна го с любопитство полицаят.
- Докато се умориш и спреш да различаваш навика
от удоволствието...
- Е... - поклати нехайно глава Чиков - пет години
са много време.
- Вие, докторе... по-добре да си говорим на “ти”...
- Сечинов се взря изпитателно в Жанов. - Женил ли си се досега?
- Не - сведе несигурно очи Жанов. - Защо?
Сечинов не отвърна, плъзнал омекнал поглед към приоблачените,
смътно прозиращи, далечини.
Бяха седнали на висока, разчистена от елшак, поляна,
а от близките, обезлесени по върховете хълмове полъхваше влажен, парлив ветрец.
- Ще завали - каза Сечинов, сякаш на себе си и пълното
му, уморено лице потръпна натъжено.
Жанов го погледна крадешком.
- Ще прокапе, но няма да накваси - обади се Радуш
и намести шишовете с цвъртящо месо над жива жар.
Чиков го погледна насмешливо и прилегна на другия
си хълбок.
- Докторе, - каза - тук имаме един обичай... изпит,
го речи, за мъжка солидарност...
Жанов го погледна с недоумение. Фелдшерът Калъпчанов
се подсмихна.
- Само Радуш не е минавал през него - продължи полицаят.
Радуш намести главните в огъня и го изгледа безразлично.
- За какво става дума? - попита колебливо Жанов.
- Всеки нов в компанията ни разправя своята най-жарка
история с жена. - Чиков се ухили сладострастно и белите му зъби блеснаха.
Сечинов впери очакващ поглед в Жанов. Той се
размърда неловко, но не посмя да стане.
Хрътката на Радуш се приближи към огъня и подуши
ръцете му. За миг се почувства като нея - боязлив и безполезен. Посегна
с длан да я погали, но тя отскочи наплашено.
- Май поизбърза, а, Чиков? - обади се Калъпчанов
и пропъди с ръце хрътката. - Човекът дошъл-недошъл...
- Защо? - отвърна полицаят. - Първия път никой не
лъже...
- Вярно - потвърди тихо Сечинов. - Човек е най-искрен
преди да опознае...
Омълчаха се, заслушани в тънкия писък на вятъра
в ракитите. От блатото, в ниското идваше на вълни дъх на тиня и гниене.
- Докторе, - каза пресипнало Чиков - ще извиняваш,
ако такова...
Жанов махна разбиращо с ръка.
Задъвкаха лакомо.
Небето се проясни на разлети матови петна, а далечините
плувнаха в млечна мъглица.
- Навремето имаше един възрастен гинеколог - обади
се Калъпчанов, - та той ми беше рекъл веднъж: Ако някой ти каже, че разбира
от жени, да знаеш, че съдбата ще си направи някоя шега с него... Ние, мъжете,
най- много патим от женския й характер, защото все подреждаме света разумно,
а той се подчинява на друг закон...
- Какъв закон? - попита лениво Чиков.
- Кой го знае! - вдигна рамене Калъпчанов. - Ама
жените живеят по-истински от нас, защото го усещат с кожата си...
- Не знам - отвърна замислено Чиков. - Може и да
има нещо... Ти, Сечинов, какво ще кажеш, млада жена водиш?
Сечинов сякаш не го чу.
- Ами ти, Радуше?
Селянинът погледна Чиков под вежди:
- Ти, старши, гледаш да си все отгоре - рече беззлобно
- и не броиш човека за човек!
Чиков се сепна, изгледа го заядливо:
- Нещо лошо да си видял от мене?
Радуш се сви, погледна го несигурно през рамо и
разбута огъня.
- По въпроса за жените ще ти кажа, че ако я няма
канията, ножът ще прави рани - рече след малко.
Жанов видя как очите му блеснаха с влажен блясък
и почувства тежест в гърдите. “Искам да опитам от всичко, за което е жадно тялото
ми, а после се мразя...” - помисли и погледна към Сечинов. Директорът се бе взрял
в него с уморен, печален поглед. Спогледаха се със спазматична несигурност.
“На неговите години ще съм рухнал...” - Жанов се изправи.
- Каквото и да си приказваме - поклати бялата си
глава Калъпчанов - нещо все ще ни се изплъзва. Младостта е безпощадна,
старостта - отчаяна. Коя е истинската човешка същност? Ти, Сечинов,
можеш ли да се разбереш със себе си?
- Всичко ми е като на унес... Кога бях женен, с деца
порасли, в някакво, тъй ми се струваше, вкоренено състояние и отведнъж... срещнах
Евтимия, разведох се, срам брах, от града избягах... - изрече задъхано Сечинов.
- Ама какво, какво усещаше? - надигна се на лакът
Чиков.
- Хаос и сила... - погледна го с присвити очи Сечинов.
- Безумие някакво, на което не можех да устоя... и сладостност... Дяволска завера...
Омълчаха се неловко. Жанов тръгна бавно към височините.
- Докторе, къде? - извика Калъпчанов.
Жанов размърда объркано рамене със замръзнал поглед.
- Сечинов, тоя човек, докторът, близък ли ти е? -
попита тихо Чиков, когато Жанов се отдалечи.
- Не.
- А враг ли ти е?
- Не е...
- Защо го доведе тогава? - намеси се Калъпчанов.
- Усоен един такъв, потаен като язовец...
- Не знам... - въздъхна Сечинов.
Нейде далеч протътна гръмотевица. Четиримата вдигнаха
очи нагоре. Облаците бяха изтънели и небето прозираше като димен купол.
© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet,
23. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.
|