|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТИАРА
Станчо Пенчев
web | Властта
на очите
Мъжът, който отвори вратата на погребалното бюро,
бе разноглед, сух до кост, с несъразмерно дълги ръце.
Владиката Синаид го изгледа недоверчиво и попита
рязко:
- Тук ли е собственикът?
- Да - отвърна мъжът, без длъгнестото му лице да
промени изражението си на високомерие и докачливост.
- Къде е?
- Тук - мъжът застана зад масивното орехово писалище.
Владиката се огледа несъзнателно. В кръглото
като обител помещение имаше три ковчега, с подпрени на стените капаци, облепени
във вишнево фолио и седем дървени кръста, нахвърляни един върху друг.
- Мога ли да ви помогна с нещо? - вдигна рязко поглед
разногледият мъж и събра разпилените по писалището кръщелни свидетелства.
- Собственикът ми е... близък - смутолеви владиката
разколебан.
- Кой собственик? - погледна го заядливо-учудено
човекът.
- Как кой! На това бюро...
- Аз съм собственикът - отвърна задавено мъжът и
сведе неприязнено очи към нозете си.
- Откога?
- Вие... Ваше светейшество... с ума ли сте си?
- попита студено разногледият.
- Тоест... - заекна Синаид. - Какво значи това?
- Ами...
- Ами!
- Влизате в дома ми и се съмнявате в моето право
на собственик като... съдия-изпълнител.
- Но тук, тук само преди месец имаше друг собственик?
- Как се казваше?
- Бърчинков.
- Аз съм Бърчинков.
- Не може да бъде - извика, плувнал в пот владиката.
- Аз не ви познавам!
- А аз ви познавам! - ухили се разногледият
мъж. - Нямате представа колко добре ви познавам...
.........................................................
Синаид се събуди с туптящи слепоочия. Усети
в устата си вкус на въглища, надигна се с тежест в стомаха, пи айрян и застана
пред запотените стъкла.
Зазоряваше и по изсветляващото зимно небе ниските
облаци напомняха съсиреци. “Много блажа - помисли - трябва да спра...”
За миг се поуспокои, после погледна закръгления
си корем, тлъстите гърди и пак почувства безпокойство. “Слава тебе, Господи,
пази ме от изкушения” - промърмори механично. По заледената улица премина циганин,
нарамил козиняв чувал. Синаид проследи несигурните му стъпки до ъгъла.
“Сигурно е ходил да краде - помисли, но мисълта му се стори неприятна и недушеугодна. “И
мен са ме мамили скъпите вещи” - призна и чу изскърцването на един от капаците
на контейнера за смет пред къщата.
Видя пребрадена, добре облечена жена да пуска в
контейнера голям пакет, увит в черен найлон. Миг преди да свърне забързано
между жилищните блокове отсреща, Синаид мерна лицето й - младо, бледо
от студа, с цепната горна устна и кръгли изплашени очи.
Денят започна лошо. На излизане от къщи Синаид се
подхлъзна и струполи по гръб на стъпалата. “Сигурно не съм усърден в служението,
Господи - промърмори, докато отупваше палтото си, - но се старая...”
Цял предиобед седалището го наболяваше, а неприятното
усещане за вина и обезсърчение не го напусна.
Надвечер потърси по телефона приятеля си от детинство
Бърчинков, но се оказа, че е сбъркал номера и писклив мъжки глас го наруга.
“Редът на нещата не е същият - помисли, останал сам в хладния църковен
притвор.
Тъкмо се бе прибрал вкъщи, когато на вратата се
позвъни.
Мъжът на прага беше разноглед, източен и с
несъразмерно дълги ръце. Синаид се взря боязливо в него и с потрес различи чертите
на човека от съня. “Не е верно... - едва не извика, но плашливият като на
птица поглед на мъжа срещу него го смути.
- Аз съм новия ви съсед - каза пресипнало човекът
и размачка в дясната си длан пръстите на лявата си ръка - именувам се Блаженков
и...
Синаид помисли да го покани, но почувства страх.
- През миналата нощ се е случило... нещо... неприятно. Идваха
от полицията, питаха... Вие, дядо владика, сигурно вече сте чули...
- Какво? - погледна го несигурно Синаид, но пак
не намери смелост да го покани.
- Ами... в казана за смет е открито захвърлено пеленаче.
- Мъртво? - запита изтръпнал Синаид.
- Слава Богу не... било полузадушено, ала оживяло.
- Какво... какво общо имам аз с това?
- Нищо - отвърна простичко мъжът и потърси погледа
на владиката.
- Тогава?
Лицето на човека се напрегна, разногледите
му очи изпъкнаха, после изведнъж се сви.
- Аз... аз видях майката на детето - рече на пресекулки
- живее недалеч оттук...
- Защо... защо ми казвате това? - прекъсна го
със сухо гърло Синаид.
Човекът размърда неловко рамене и дългите му ръце
се разклатиха като уморени часовникови махала:
- Не... знам... Изпитах някаква нужда... Вие, вие сте
духовно лице. Как... как да постъпя?
Синаид го погледна объркано, покани го с ръка да
влезе, но мъжът отказа нямо.
Омълчаха се, после човекът изведнъж потъна в раменете
си, извини се сепнато и тръгна. Синаид остана замислен на вратата. Сети
се, кой знае защо, за снощния сън, но всичко сега му се стори размито и недействително.
“Защо, защо и аз трябваше да видя съгрешилата?“ - помисли с чувство на лепкава
безпомощност и раздразнение.
Набра отново телефония номер на своя приятел Бърчинков
и както очакваше, чу същия писклив мъжки глас. Затвори с разтуптяно сърце
и усети тревога. “Провидението ми дава знак, а аз не мога да го разчета” - мисълта
му се стори машинална. “Страх ме е” - призна в себе си и за миг му олекна,
после чувството за несигурност, заплаха и необяснима вина го облада отново.
През нощта сънува, че гази в река от мляко и се
събуди със залепнал в небцето език. “Сякаш съм в някакъв забравен свят от страхове
и предчувствия” - помисли с ясно съзнание и протегна нозе към влажните си чехли.
Застана пред прозореца, разчисти с пръст петънце
върху запотеното стъкло и почувства слабост в коленете. “Душата ми си спомня
нещо свое - усмихна се недоверчиво, - но аз не вярвам в нейното скиталчество. Говоря
велеречиво за Божия закон на другите, а сричам в нея човешкия...”
На сутринта позвъни запъхтян на вратата на погребалното
бюро.
Отвори му нисичка, прегърбена жена с млади блестящи
очи:
- Господин Бърчинков... такова, не знаете ли? Получи
завчера мозъчен удар - каза задъхано, без да я пита, и оправи вехтата си вълнена
забрадка.
Синаид се взря със замръзнал поглед в лицето й. Стори
му се смътно познато - широко в скулите, със сцепена горна устна. “Подобията
шестват през възрастите като детски комикс - помисли. - Някой някъде сигурно
има моите черти, движи се с моята походка, носи заблудите и слабостите ми...” Стана
му глупаво и някак обидно, после усети жалостиво самосъжаление.
Цял ден го измъчва главоболие, а надвечер, когато
слепоочията му изтръпнаха и го отпусна, не почувства облекчение.
Тръгна си към дома и усети световъртеж. Влезе
в едно опушено кафене, поръча си чаша вода, от топлината и миризмите му прилоша. Изправи
се да си ходи, но се олюля. Отпусна се отново на стола и почувства леко
докосване по лявото рамо. Извърна се. Зад гърба му нямаше никой.
Поседя отпаднало и кой знае защо, си спомни как
като дете обичаше да стъпва в дирите, оставени от баща му зиме в снега. Дворчето
на родната му къща бе дълго и тясно и докато шеташе на добитъка, баща му го
пресичаше безброй пъти. Дирите нямаха начало, край и се преплитаха като
в лунатичен танц. “Нима винаги съм следвал хаотичните си желания, Господи,
или човешкият път е без брод? - помисли. - Кой съм аз да задавам въпроси на
Провидението?” - прошепна омаляло и очите му запариха.
Когато отвори пътната врата на дома си, почувства
празнота и страх. Съблече се, разтърсен от студени тръпки и легна.
Стисна клепачи и щом тъмнината нахлу в очните му
кухини, усети залюляваща го безметежност и спазъм. Изхлипа, по бузата
му хладно полази сълза и прошепна: “Толкова години ти се молих, Господи, по
канон и по причина, боготворих искрицата твой живот в мене, само ми дай знак:
аз ли бях или натрапчивия образ, който самооблъщението ми желаеше да види..!”
Почувства топла болка в гърдите и упоението на дълбоката
въздишка. Стори му се, че напуска като нишка тялото си, но усети изтръпналите
си ходила и изпъшка облекчено.
Чу в просъница как навън заваля суграшица и стъклата
на прозорците зазвъняха.
© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet,
23. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.
|