|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СТЕНИТЕ НА СВЕТА
Станчо Пенчев
web | Властта
на очите
Ликодимски почука с големия си рубинен пръстен
по автомобилното стъкло. Сивокосият плещест мъж вътре му отвори вратата
и поздрави с кимване.
- Нещата вървят към уреждане - каза Ликодимски и
почувства парене в гърлото.
- Кога? - попита припряно жената от задната седалка.
Ликодимски извърна глава към нея. Виждаше я
за първи път - по котешки пухкава, с вехнеща арабска хубост.
- Въпрос на дни - отвърна и разтри с пръсти местата
на възпалените си сливици.
Мъжът се прокашля с недоволен поглед. Лявата
половина на тясното му, безскуло лице бе неподвижна и безизразна като от пареза.
- Не бързаме... - каза отсечено - и разходите не ни
притесняват... Председателят на съда ви препоръча...
- Приех само да помогна - прекъсна го Ликодимски
- останалото е работа за адвокат.
Двамата кимнаха механично. Мъжът спусна стъклото
и отвън нахлу студен, нагарчащ въздух.
- Видяхте ли го? - жената се облакъти на облегалката
с напрегнато изражение.
- Не съм - рече Ликодимски - но изискванията ви
за... ще бъдат изпълнени.
- Изпълнени - повтори замислено мъжът и подпухналите
му клепачи трепнаха.
През нощта заваля сняг. Бе пълнолуние и Ликодимски
не можа да се унесе до зазоряване.
- Изглеждаш някак... - помълви се на заранта майка
му. - Какво ти е?
- Трябваше да пътувам - Ликодимски погледна през
прозореца.
Снегът - дълбок и пръхкав - бе потопил всичко. Очите
му не издържаха на слепящата белота.
- Няма ли да хапнеш? - гласът на майка му откънтя.
- Не съм гладен - стените на просторните стаи за
миг му се сториха тънки и трептящи.
- Харесах едни завеси, плътни... не пропускат никаква
светлина.
- Купи ги.
- Скъпи са...
- Парите нямат значение.
По обяд, в търговската кантора, почувства отпадналост.
Поръча такси и със спазъм в гърлото седна на протритата задна седалка. Шофьорът
- къдрокос, с глуповати, воднисти очи попита закъде.
- Дом за сираци - Ликодимски усети раздвоение и
тръпка на сляпо вълнение. “Защо толкова често пожелаваме желаното от други?
- помисли. - Поривите прегарят като лист хартия...”
Пътищата извън града бяха затворени. Шофьорът се
обърна и го погледна съчувствено:
- Далече ли е?
- Не е... няма километър. Ще повървя.
- Поо... каква работа?
- Сестра ми е директор на дома - отвърна Ликодимски,
отказа мълчаливо рестото и остана загледан в сглъхналото снежно поле.
Сестра му го целуна разчувствана по бузата:
- Сякаш живеем в разминаващи се влакове - дребното
й, малокръвно лице се напрегна - три нощи поред те виждам насъне...
- Сигурно не приличах на себе си...
- Понякога ми се струва, че това, което виждам денем,
е ледена рисунка върху стъкло. - Големите й орехови очи поблеснаха премрежено.
Децата бяха в дълга, тясна стая с варосани стени
и избелял петролен килим.
- Твои приятели ли са? - попита сестра му.
- Не.
- Защо... тогава?
Прибра се омалял и вечерта го втресе. През
нощта вдигна температура и видя в накъсания си, ярък като цвят на пламък, сън
как се движи в пясъчен кръг.
Когато вдигна звънящия в кантората телефон, беше
сигурен, че е председателят на съда.
- Как се развиват нещата? - гласът на председателя
бе поверителен и уверен.
- Защо решихте да им помогнете?
- Ами... - гласът трепна неуверено. - Случило ли се
е нещо?
Сивокосият мъж отвори вратата на автомобила, преди
да почука.
- Мракът е непрогледен - рече объркано Ликодимски.
Мъжът поклати отстранено глава. Подвижната
половина на лицето му бе тъговно разнежена.
- Жена ми я заболя глава - каза - ... мисля, че се
побоя да дойде.
- Аз... - Ликодимски почувства безсилие и плахост.
- Вече не знаем... дали го искаме, както преди... Сигурно
ще ме попитате..?
- Не, няма да ви попитам.
- Бях цирков артист, провървя ми... станах собственик. Жених
се два пъти, но някак не намерих сили да... придобия дете. А... третата ми
жена... не е във възможност и...
- Съдбата е коварна и отмъстителна като съвест -
усмихна се печално Ликодимски. - Защо ми разказвате това? Аз съм по-безпомощен
от вас.
- Пред какво? - неподвижната половина на лицето
му побледня.
- Звучи глупаво, но... пред това, което владее над
съдбоносния кръговрат.
- Осиновяването - мъжът въздъхна - самото усещане
за... притежание някак ни... натовари. Да отвориш вратата за дете, за което
не знаеш нищо... после...
- После... бъдещето е разпадане... на дома от спомени,
който вярваш и не вярваш, че си съградил.
- Като млад се контузих... не мога да имам деца -
очите на мъжа овлажняха. - Простете, че ви излъгах!
- Не сте - отвърна безразлично Ликодимски. - Пребиваваме
като слепец във влак, който иска да му описват всяка гара...
Вкъщи завари сестра си със слабовато, луничаво хлапе.
- Не е добре със зрението - каза тя - водих го на
лекар.
- Тии... кой си? - взря в него землистите си очи хлапето.
- Някой... който вече вярва в сънища и сълзи.
© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet,
20. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.
|