|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СМЪТНО ВЪЗПОМЕНАНИЕ
Станчо Пенчев
web
Плътните морави завеси потръпнаха от ветреца. Пенсионираната
учителка по музика Веричка Смиилова притвори възпалените си клепки и усети замайване
в нагъстелия от дъх на цъфнали липи сумрак. “Когато желанията изстинат, надеждите
изтляват - помисли с олекнали нозе. - Упокоят идва и не си отива...”.
На вратата се позвъни и тя почувства
болка в пръстните стави.
Мъжът на прага бе на нейната възраст,
в мокрозелено, мъхесто сако и кремав, изторбен на коленете, панталон.
- Семейство Смиилови? - попита с
лек поклон и притиснатите му от гладки, без мигли клепачи гледци блеснаха.
Веричка кимна, загледана в прозрачните
му ириси.
- Може би не ме помните...? - мъжът
млъкна разколебано. - Няма значение... живея на същия номер през две улици - бръкна
във вътрешния джоб на сакото си и извади внимателно малък плик. - За вас е.
Сбъркали са пощенската кутия.
Веричка опипа грубата хартия:
- Нямам очила - каза отстранено.
Мъжът отстъпи и размърда извинително
вежди.
- Благодаря ви за... - сепна се Веричка.
- Защо не влезете?
- Наистина ли не ме помните - кръглото
жълтокожо лице на мъжа се напълни с кръв. - Работехме заедно с покойния ви съпруг
в речния флот.
- Покойният? - вгледа се втренчено
в него Веричка.
Мъжът поклати кротко глава. “Не прилича
на никого от живите - помисли с тръпно безпокойство тя - не, не... паметта ми
е все още четлива.”
Мъжът се усмихна невинно:
- Не се мъчете. Лицето ми не се запомня...
като месечина.
Веричка понечи да го покани още веднъж,
но той се извърна с поклон.
- Благодаря ви! - извика тя. - Не
знам името ви?
- Ангелко - отвърна той, без да се
обърне.
Бе прихърбен в плещите и стъпваше
леко. Тесните му ходила едва докосваха стълбите.
Веричка разкъса плика и гърлото й
се напълни със сълзи. Погледна печатите. Бяха четири и с дати отпреди година.
Набра телефонния номер на сина си,
но отсреща не вдигна никой.
...........................................................................
Събуди я телефонен звън. Веричка
разтри с длани парещите си гледци и усети натрапчивия липов дъх в рехавия мрак.
- Мамо! - синът й от другата страна
на линията млъкна.
- Случило ли се е нещо? - тя се огледа,
но не можа да прецени колко е часът.
- Татко е... починал.
- А! - тя въздъхна разчувствано.
- Кога?
- Преди... преди година.
Бившият й съпруг живееше отдавна
някъде из Карибието.
- Получих... - гласът на сина й отпадна
- писмо... някакъв мъж го донесъл вкъщи.
- Човек? - Веричка потърси с поглед
писмото, но не го откри.
“Времето прилича на разлюляно махало.”
- помисли, докато се обличаше.
Излезе на криволичещата уличка. Бе
валяло и по разбития павиран път лъщяха големи утаени локви. Надвеси се над
една и с облекчение разпозна чертите на лицето си.
Когато видя възрастния пощенски раздавач,
обут в брезентов голф панталон, върху велосипед с проскърцващи педали, разбра,
че сънува, но изпита сладостно усещане за безразличие.
Пощальонът от детството й поздрави
с дълбоко кимване. Лицето му бе прозрачно, сякаш осветено отвътре, а клепачите
- плътно стиснати.
“Той ме вижда отвътре навън.” - помисли
тя и извика след него:
- Да знаете кой ден сме днес?
- Часовникът ми не иска да спре -
извърна глава пощальонът, но не отвори очи - отмерва един час напред, после
един - назад.
“Трябва да се върна - реши Веричка
- да вляза през входната врата, да отворя спалнята и да се събудя.”
Щом направи три крачки, видя, че
къщата се отдалечава с една. “Намерението ми промени такта на времето - помисли.
- Ако пожелая силно, синкопът може да спре, но тогава няма да се събудя никога.”
Стисна очи, отвори ги и се намери
пред входната врата.
..........................................................................
Звънът бе продължителен и остър
като бавно пронизване. Събуди се с омекнали колене и ясно съзнание.
- Какво ти е? Защо не отваряш? -
извика раздразнено синът й. - Притесних се!
Бе стъпил на прага и продължи да
натиска звънеца.
- Отдавна ли дойде? - попита замислено
Веричка. За миг й се стори, че сухото, изтеглено лице на сина й носи спомен
от чертите на Ангелко.
- Не знам - вдигна сепнато рамене
той и отмести пръст от звънеца. - От... А? Часовникът ми е спрял... Търсих
те и по телефона, но никой не се обади.
“Значи съм отново в първата третина
на съня” - каза си Веричка и усети дъха на липите.
Синът й - приведен, с непохватни
движения обиколи стаята.
- Не светвай! - рече стреснато, когато
тя посегна към ключа за осветление.
“Сега Ангелко оставя писмото у тях
- помисли Веричка. - Когато махалото на времето попадне за миг в средата, аз
ще се събудя...”
...........................................................................
Подухна и по завесите премина тръпка.
Тя отвори входната врата преди Ангелко
да позвъни. Безплътното му лице се просветли от миротворно съчувствие:
- Някой трябва да носи и лошите вести.
Но смъртта не е заключена врата.
- Защо си слязъл в това блудно и
повинно телесие? - попита тя и почувства болка в пръстните стави.
- За да позная мъдростта на Сътворението.
- Тайните не са за тленните. Хората
вече не вярват в безначалието.
- Не назовавай що е вяра и безверие,
защото ще заприличаш на невинен, който повече от другите вярва в своята вина.
- Не разбрах какво е предназначението
ми, освен да раждам.
- Щом желанията ти са изстинали,
пепелта им ще целуне вятъра на преображението.
“Сънят е спирала - помисли без съпротива
тя, - не мога да го напусна. Пропадам в кръговете му и се издигам.”
- Научи ме да свиря - примоли се
Ангелко и размърда прихърбените си плещи.
- Продадох пианото преди година -
отвърна натъжено тя. - Ставите ме болят и насъне...
- Музиката е още в пръстите ти, само
ги раздвижи - извика с треперлив, глъхнещ глас Ангелко.
Веричка видя как плътта му се стапя
като дъх върху заледено огледало. Одеждите му се люшнаха във въздуха и паднаха
олекнали на прага.
...........................................................................
Веричка почувства как багрите на
сънния свят избледняват, но не вдигна клепки. “Ако се събудя, ще вляза в следващия
кръг на съня...”. Светлината нахлу от всички страни.
Стана и погледна стенния часовник
в коридора. Бе спрял на девет без пет. Натисна ключа за осветление. Лампата
присветна и угасна. Дръпна плътните завеси, но не можа да определи кое време
на деня сънува. Ниското мораво небе опираше в короните на прецъфтелите липи.
Когато се обърна, видя върху масата
три еднакви плика с по четири пощенски печата. Бяха разкъсани по един и
същ начин и празни.
“Смъртта няма измерения - помисли
- а само посока...”.
Отвори входната врата и видя на прага
дрехите на Ангелко. Прекрачи ги и чу как някъде по горните етажи настройват
пиано.
Тръгна по стълбите нагоре и раздвижи
пръсти. Не изпита болка. След миг пианото засвири мелодията, която Веричка затананика...
Някъде от долните етажи откънтяха девет удара на стенен часовник.
© Станчо Пенчев, 2000
© Издателство LiterNet,
14. 08. 2000
============================= Първо издание, електронно.
|