|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПЯСЪЧЕН ОБЕЛИСК
Станчо Пенчев
web | Властта
на очите
Премина дъждовна роса и едва напъпилите клони потъмняха. Ангеларий
се вгледа в сцеждащите се капки и опипа влажните си рамене. Тясната пътечка
между дългите редове овошки се снишаваше към ждрелото, опасано със смърчова
гора и клек. Отгърмя надалеч и дълбоко в изсветляващото на петна небе. Aнгеларий
вдигна очи, подхлъзна се в лепкавата, червеникавата кал и едва не изпусна набъбналата
папка. Излезе преди час от санаториума, очилата му се изпотиха и сега,
разколебан от късогледството, помисли, че се е загубил.
- Помози Бог!
Човекът - хърбав, длъгнест расоносец, бе излязъл
от ниското. Ангеларий примигна плашливо, изчисти внимателно стъклата на
очилата и се вгледа в лицето му. Бе сухо до кост, с изпъкнали слепоочия,
висок, олисял лоб и раздалечени лъчезарни очи.
- Дъждецът ни изненада, а? - рече с широка усмивка човекът
в расо, не изчака Ангеларий да отвърне и добави, загледан в папката: - Художник
ли сте?
- О, не! Опазил ме Бог. - Ангеларий притисна смутливо
с пръст рамките на очилата. - Ботаник... в отпуск по болест. А вие... откъде?
- Монах съм... от манастирчето край ждрелото.
- Аха... край ждрелото... монах...
- Накъде отивате?
- Не знам... мисля... ще се връщам, ще се връщам към санаториума.
- Ами да се водим тогава - каза монахът - гоня същата посока.
Повървяха мълчаливо, с натегнати от кал обуща.
Лъхна ветрец и донесе хладен дъх на борова кора и мокра шума.
- Пролетта закъсня, а? - обади се монахът.
- Позакъсня - потвърди, без да вдига глава, Ангеларий.
- През ден вали...
- Вали. Таванът на параклиса прокапа...
Ангеларий забави ход:
- Кой е засадил... - извърна рязко лице - толкова много плодни
дръвчета?
Монахът присви малко виновно вежди:
- Моя милост.
- Вие... в тая пустош? Извинявайте...! - смутолеви.
- Не се запознахме.
- Казвам се Нестор... мирско име - Видинко.
- Мирско име? - Ангеларий откри изненадано прилика в лицето
и вида на човека. - Познаваме ли се отнякъде?
- Едва ли.
- Защото ми напомняте, хм... не знам кого - умисли се, после
попита: - А фиданките раждат ли?
- Слабо... Вишина е и падат късни слани.
- Слабо? Но... тук има стотици дървета! - огледа се Ангеларий.
- В началото засаждах за... всеки ден от Великите пости - отвърна
тихо Видинко - минаха години, откак напуснах светския живот.
- Светският живот? - погледна го учудено Ангеларий. - Прощавайте! Повтарям
като скорец, често не чувам...
- Вглъбен сте.
- Ннне... разсеян съм, от дете съм отнесен. Постоянно се губя,
обърквам и забравям...
- Значи ореолът на щастието не ви е напускал?
- Ореолът? - Ангеларий се усмихна невинно. - Жена
ми ме напусна веднъж, после... после се върна.
- Имате ли деца?
- Охо! - погледна го доволно Ангеларий. - Засега
три. А вие?
Монахът размърда неловко рамене.
- Моля за извинение! - сконфузи се Ангеларий. - Нали монасите...
- Не съм бил цял живот в расо...
Стигнаха дървено мостче. Два планински ручея
се разливаха, сливаха и потъваха в лоното на река. Пристъпиха едновременно,
сбутаха се и смутено спряха.
- Вие, пръв! - каза Ангеларий.
- Не, не... - сложи длан на рамото му Видинко.
Ангеларий направи крачка и се надвеси над укротените
от глъбината води. Видя образа си с просветващи очила и след миг отразеното
лице на монаха. “Господи, Боже мили, та ние си приличаме като...” Стори му
се, беше като лекото замайване след припознаване в непознат, че до рамото му
стои в плът отдавна починалият му чичо.
- Земният свят е светът на подобията - рече с пресипнал глас
Видинко и облегна ръце на дървените перила. - Очите ни се оглеждат в една и
съща река...
- Сънувате ли? - Ангеларий се облакъти до него.
- Спя лошо... а сега, по великденските пости, ме мори
кучешки глад... Старата ми същност се бори с предопределението. - Видинко присви
устни в горчива усмивка.
- Стара същност?
- Бях военен и... прострелях по погрешка човек.
Ангеларий кимна унесено и неразбиращо:
- Вие?... Човек!
Видинко не го погледна, погълнат от вътрешните си видения:
- Седмица беше между... тоя и оня свят...
Вейна и отново прокапа. Видинко замълча и вдигна нажалените
си гледци към небето.
- Да пази Бог! - прошепна Ангеларий и широко се
прекръсти. - Аз... аз... - той заекна от внезапно вълнение - не знам как бих го
понесъл?
- Спомина се, без да дойде в съзнание - изрече бавно
Видинко, загледан нагоре - и...една нощ го видях насъне... Беше момче на двадесетина
лазарника, а ми се яви белорас старец върху отшелнически стълб, сред пясъци. “Благодаря
ти - вика - че ме освободи, ама... душата ми самува!” и изведнъж гледам:
ликът му се преоплъти досъщ... досъщ моя!
Дъждовните капки натежаха, ветрецът пронизваше ледено.
- Да вървим, а? - пое си дъх монахът. - Съвсем ще ни накваси.
Извървяха нямо просеката до асфалтовия път.
- Преди мислех, че съдбата е сляп кръстопът. - Видинко
заговори тихо, с безстрастно лице - обида усещах... от наказанието, а сега...
- Аз... аз не знам дали бих го понесъл? - повтори задъхано
Ангеларий.
- Житейското движение е загадъчно-безсъзнателно като съвестта
на пчела.
Слънцето изплува и трепнаха крехки сенки.
- Е. Всеки по друма си - рече Видинко.
- Но, ти... ти, човече си загубил всичко! - извика Ангеларий.
- Имах... само страх в костите, а сега... сега приличам на пъпките
по моите дръвчета - каза монахът, вече извърнал глава.
Ангеларий кимна мълком и остана загледан в сянката си - явяваща
се и чезнеща върху пръстта.
© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet,
20. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.
|