МЕРЖЕЛЕНИЕ

Станчо Пенчев

web | Властта на очите

На Николай Павлов

        Небето през кръглия тавански прозорец имаше цвят на пълна с кръв вена. Яни присви очи, но не можа да различи оттенъците. “Светът губи измерения” - помисли и раздвижи изтръпналите си пръсти. Взе четката в лявата си ръка и изписа голям син кръг в средата на белия лист.
        На вратата се почука. Чертите на надникналото лице се размиха за миг подобно водно отражение, после чу гласа на дъщеря си, който странно му напомни гласа на третата му жена. “Но те нямат нищо общо помежду си..?“
        - Тате, едни хора те търсят.
        - Нямам картини за продан - отвърна рязко той и извърна глава.
        - Добре, ама ела се разбери с тях.
        - Отпрати ги!
        - Ела! - тя издаде упорито долната си устна и тесните й, изтеглени очи се свиха с внезапно ожесточение.
        Яни я изгледа смръщено и се надигна.
        Мъжът - нисък, с едър труп - му подаде потна, пухкава длан. Имаше пълно, пуздраво лице и изпъкнали твърди очи. Жената - много слаба, с бледа пергаментова кожа само кимна.
        - Искам да поръчам портрет - започна уверено мъжът, но срещнал раздразнения поглед на Яни, преглътна и продължи разколебано. - Разбрахме, че сте напуснали ателието си в центъра и затова ви... потърсихме вкъщи.
        - Не работя по поръчка.
        Яни присви гледци и различи чертите на женското лице - изящни, с детска мекота.
        - Извинявайте за безпокойството, но... - мъжът се запъна и потърси с поглед жената.
        Тя мълчаливо отмести пъстрите си подвижни очи.
        - Ние сме ваши почитатели... купуваме след всяка изложба в Женева - изрече умоляващо мъжът.
        - Женева? - усмихна се насила Яни.
        - Живеем там от години... - мъжът млъкна и отново се помъчи да срещне погледа на жената.
        - Донесох кафе - в стаята с олюляваща походка влезе дъщеря му. Бе причесала смолистите си коси зад ушите и изглеждаше на повече от петнадесет.
          “Харесали са й... - Яни почувства оживление и се вгледа в дългите й, нервни пръсти, поддържащи подноса. - Кой познава силата, владееща страстните приливи и отливи?”
        Мъжът отпи глътка кафе и погледна ласкаво дъщеря му, жената не докосна чашата.
        - Кого искате да нарисувам? - попита неочаквано и за себе си Яни?
        - Ама скланяте ли? - възкликна мъжът.
        На женското лице трепна боязлива усмивка.
        “Сякаш се усмихва насън” - Яни притвори за миг клепки и я видя в прозрачни багри върху стъкло.
        - Притиснати сме и от времето... - размърда пълните си рамене мъжът.
        - Но кого искате да нарисува татко? - повтори нетърпеливо дъщеря му.
        Яни я погледна развеселен. “Вижда света като размазана детска рисунка...”
        - Мен - отвърна шепнешком жената.
        - Не мога да рисувам всеки ден - каза Яни, обладан от усет за безначална лекота и опиянение.
 

        II.

        При първия сеанс жената остана безмълвна, със застинали в унес очи.
        Яни се взира дълго в синия кръг, после изписа с въглен чертите й вътре в него. Бе едър, трескав щрих на човек, овладян от внезапно видение.
        - Прилича на лице, при което времето е обърнало ход - каза вечерта жена му - сякаш си уловил мига преди да се подмлади или изгуби жизнения си дъх...
        На другия ден, загледан безпомощно в пълните със зимна светлина прозорци, Яни я попита как се казва.
        - Ининия - отвърна тя, без да напусне глъбното вцепенение.
        - Имам някакво необяснимо усещане, че сме се срещали някога - продължи бавно той - а не познавам чертите на лицето ви.
      - Татко! - връхлетя в таванската стая дъщеря му. - Сънувах чуден сън!...  Можеш ли да го нарисуваш, ако ти го разкажа?
        - Цветен ли беше?
        - Ъхъ.
        - Тогава съм безсилен...
        - Сънувах, че стоим на брега на голяма вода... “Татко - питам те - защо водата няма цвят?”... А ти - в жълти като слънчоглед одежди хвърляш камъче и казваш: “Виж, водните кръгове носят различна багра.”... Но аз не мога... водата има цвят на пепел, а камъчето подскача по повърхността и не потъва...
        “Време ми е да се връщам” - чувам гласа ти и те виждам как нагазваш във водата... Надвесвам се: слизаш бавно по стъпала от синкава кал, в която ходилата ти се отпечатват... надолу, надолу към дълбината... виждам, че одеждите ти пламват...
        През нощта му се присъни, че жъне изнурен високо човешки бой жито.
        Жената дойде по обяд и когато светлината на прозорците обля прозрачната кожа на лицето й, Яни почувства натрапливо желание да я нарисува върху стъклата.
 

        III.

        След седмия сеанс тя погледна очертанията си с въглен и каза тихо:
        - Кръгът е знака на зачатието... Какво ви теготи в моето избледняващо земно отражение?
        - Не знам. Светлината от душата ви е смътна и някак болезнено всепроникваща...
        - Мъжът ми иска за себе си плътта в цветове, а вие се взирате... Нима вярвате в безсмъртието на преображенията?
        - Искам... да ви призная... - рече, склонил глава той.
        - Сигурно... - очите й блеснаха - още не е време...
        Яни чу проскърцването на вратата, колебливите й стъпки по коридора, стълбите. Видя в себе си как се надига, запушва мивката, пуска водата и притиска бръснича във вените на лявата си ръка. Пое си дълбоко дъх, гледците му засмъдяха.
        - Приличаш на човек, обладан от мирово желание - каза вечерта жена му, когато си легнаха.
        Той си припомни първото усещане за сласт и притежание, което тя беше събудила някога у него и изпита съжаление към слабостта на сетивата си.
        През нощта видя насъне как застава пред огромното кръгло огледало.
        Събуди се с копнежно рвение по умиротворена цялост и докато чакаше жената, откри три небесни оттенъка.
        Жената не се яви и през следващите седем дни.
        В един мъглив следобед на таванската врата се почука, влезе мъжът, свали влажната си широкопола шапка и рече с печално лице:
        - Дойдох да ви известя, че съпругата ми постъпи в болница и...
        Яни поклати унесено глава и си спомни съня отпреди седмица, когато видя в кръглото огледало само дясната страна на лицето си.
        - Няма защо да крия... - продължи с пресипнал глас мъжът - положението й е безнадеждно...
        - Надеждата има живот на отблясък - отвърна, без да го погледне Яни.
        - Заможни сме... никога нищо не ни е липсвало, но житейски някак не ни провървя - очите на мъжа се насълзиха. - Може ли да видя... картината?
        Яни, свел глава, не отговори. Мъжът се огледа неловко.
        - Нямах сили да ви призная - изрече с глъхнещ глас Яни - че страдам от пристъпи на цветна слепота...
        Мъжът го погледна неразбиращо, после очите му се разшириха.
        - Но... това е жестоко... за вас! - каза потресен.
        - Вече не е... Цветовете цъфват и гаснат преди тлението да ги докосне.

© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet, 20. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.