|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КЕДРОВ ЗВЪН
Станчо Пенчев
web | Властта
на очите
Двамата келнери се спогледаха отегчено и по-младият
- снажен, отпуснат, с мътни безцветни очи - тръгна към масата в ъгъла.
- Ще поръчате ли още нещо, защото... - каза провлечено.
Мъжът на масата хвърли разсеян поглед към празното
заведение и попита глухо:
- Имате ли часовник?
- Минава полунощ.
Мъжът се надигна. Бе строен, с едри рамене
и приятно бледо лице.
- Прощавайте! - каза със звънлив глас. - От
дни не усещам времето...
Келнерът го премери с поглед. Не изглеждаше
на повече от четиридесет, бе облечен изискано, а в държанието му се усещаше
детска непринуденост.
- Да знаете наблизо хотел? - попита мъжът и
келнерът почувства остротата на светлите му прозрачни очи.
“Що за птица е?” - помисли и потърси с поглед
по-възрастния келнер:
- Господинът търси хотел?
По-възрастният приближи:
- Тук наблизо има един, но го използват предимно
проститутки - поглади с длан бухналата си, боядисана коса и тясното му живо
лице се напрегна. Човекът срещу него излъчваше някаква естествена самоувереност
и безразличие.
- Ще ме упътите ли? - попита мъжът с лека разбираща
усмивка.
По-възрастният келнер изпита неясно чувство на безпомощност
и доверие. “Сигурен е, че не мога да му откажа.” - помисли. Помъчи се да
си спомни дали забеляза, когато мъжът влезе в заведението, но усети обърканост.
“Сякаш гледа в мен, но не иска да ме види...”
- Това, което трябва да се случи е като евангелско
сказание - рече бавно мъжът - по-силно от въображението, но и по-безпощадно...
- Моля! - сепна се възрастният келнер.
Младият се огледа с боязливи очи.
- Прощавайте! - извини се без сянка на притеснение
мъжът. - Свикнах да си говоря сам...
- Сам? - повториха едновременно двамата келнери
и се спогледаха смутено.
Влязоха да се преоблекат и младият заговори пръв:
- Познаваш ли този... човек?
- Не - възрастният келнер погледна лицето си в огледалото
на стената и усещането за детска плахост и несигурност го завладя отново.
- Говори с теб сякаш не за пръв път...
- Хм... имах същото усещане. В първия момент си помислих,
че преживява нещо... история с жена или... - Възрастният келнер облиза тънките устни.
Беше се женил три пъти и винаги се бе развеждал заради друга жена.
- Не може в основата на всичко да стои винаги по
някоя фуста - отвърна рязко младият.
- Млад си, затова всичко ти се струва...
- Как ми се струва?
- Просто...
- Жените винаги са прости по устройство - лакоми
и коварни!
- Значи не ти е писано да ги опознаеш...
- Ти по-щастлив ли си, като ги познаваш?
- Едва ли...
- Тогава!
Възрастният келнер въздъхна:
- Човекът ни чака...
Мъжът стоеше на входа, вдигна очи към пепелявото
нощно небе.
- Пролетта закъсня - рече възрастният келнер.
- Нищо никога не закъснява - усмихна се благо човекът
- просто ние винаги бързаме. Назоваваме желанията
си и искаме да се изпълнят, а имената нищо не значат...
- Откъде сте? - попита плахо младият келнер.
- Кой знае! - поклати неразбиращо глава мъжът.
- Роден съм в едно селце край Охридското езеро, а израснах в Сибир.
Младият келнер не посмя да попита повече и когато
наближиха хотела, си взе притеснено довиждане.
- Ще се видим пак - каза мъжът. - Винаги усещам,
когато ще срещна отново някого...
- Как? - не се стърпя младият келнер. Този
човек го владееше в някакво тихо покорство и вътрешно равновесие.
- Кой знае... Чувството ни за време е изменчиво, ако
му повярваш, губиш себе си, а ако не му повярваш - света... - отвърна тихо мъжът.
Когато влязоха в ниското занемарено фоайе, изпитият
собственик, облегнат на захабения дървен плот на регистрацията, се усмихна
едва доловимо на възрастния келнер.
- Как се казвате? - обърна се към мъжа.
- Кардам - отвърна той и подаде ръка през плота.
Съдържателят побутна неловко с показалец дългия
си нос и я пое.
...Възрастният келнер не можа да заспи до видело,
пълен с копнежна нежност и спомени.
- Знаеш ли откъде минах тази сутрин на идване? -
попита младият келнер, когато се видяха на другата заран.
- Сигурно откъдето и аз... - усмихна се възрастният
- През хотела?
Възрастният кимна с олекнали гърди.
- Що за човек беше този? - вдигна учудено вежди
младият.
- Кой знае...
- Съдържателят ми каза, че проститутките не искали
да работят през тази нощ. Били неспокойни...
като животни преди природно бедствие... нажалени, объркани и разнежени...
- Жените усещат промените.
- Ама какви жени са това!
Възрастният келнер не отвърна, само поклати замислено
глава и вдигна наръч чисти покривки.
- Знам, че ходиш тайно при тях! - извика заядливо
зад гърба му младият.
- Ходя - отвърна уморено възрастният келнер и тръгна
между масите.
- А все ми говориш за чувства и... там изискани състояния...
- продължи още по-настървено младият.
Възрастният келнер го погледна безстрастно и каза:
- Хубаво ми е с жена... пак съм сам, ама ми е хубаво...
Може и нищо да не правим... топло ми е и светло отвътре...
Младият понечи да отвърне, но само махна с ръка
и се зае с работа.
Заведението се напълни с хора и светлината, нахлула
през влажните от росата прозорци, се удави в сенки и облаци тютюнев дим.
© Станчо Пенчев, 2001
© Издателство LiterNet,
23. 04. 2001
=============================
Първо издание, електронно.
|