КАК НАПИСАХ "ПРИЗОРИ"

Светлозар Игов

web | Вътрешни пейзажи

Книгите с фрагменти и афоризми - от Хераклит през Ницше до Канети и Чоран - винаги са били сред любимото ми четиво. Но никога не съм предполагал, че сам ще пиша фрагменти и още по-малко - че книгата ми с фрагменти ще бъде една от най-успешните ми творби. Ето как възникна тя.

В началото на 1981 година - на ръба на огромно душевно и интелектуално напрежение - довърших своя труд "История на българската литература", оказал се доста по-голям по обем от предвиденото. Вече бях дал ръкописа в "Наука и изкуство" и директорката на издателството обяви във в. "АБВ" моя труд сред планираните за издаване през 1981 година книги, поради което бързах да редактирам окончателно последните глави.

Но не бе съдено ръкописът ми да види бял свят. В литературния официоз се появи визиращо мен ругателско стихотворение от тогавашния писателски шеф и фаворит на диктатора. Не много след това бях привикан на "разговор" от тайните служби, където сплашващо ми бе внушено, че трудът ми няма да бъде издаден, ако не се включа във възхвалата на дъщерята на диктатора. Не се поддадох на заплахата и дори се оплаках писмено до самия "първи" от репресивната злоупотреба с властта, в резултат на което започна нов кръг от моето ходене по мъките, за което разказвам другаде. Първата стъпка от връхлетелите ме с нова сила репресии беше забраната за печат на труда ми.

Но в началото на 1981 година още не подозирах, че моята "История на българската литература" ще има такава съдба. И след тежкия двегодишен труд се заех да разчистя работната си площадка, тоест - да внеса в ред и да прибера в архива натрупаните при писането подготвителни материали: двайсетина тетрадки, в които си бях водил записки - извадки от и за българската литература, хрумнали ми идеи, варианти на текста. Преди да прибера тези тетрадки в архива, реших да отделя от тях онова, което би било полезно за бъдещата ми работа.

Започнах да преписвам и редактирам тези фрагменти и да ги събирам в отделна папка. Успоредно с преписването започваха да ми хрумват нови идеи и така - редом с извадките от големия ръкопис - почнах да пиша и нови фрагменти. А заедно с литературноисторическите фрагменти се редяха и размисли по обществени и културни проблеми, често пъти горчиво интонирани, захранвани от всичко, което ставаше около мен и с мен. Защото все повече се озовавах лице в лице с обезумяващите от безграничната си власт и поставили се над закона мрачни сили на режима. Така - в периода 1981-1982 година - се отдадох почти изцяло на писането на фрагменти, за чието издаване не мислех.

В началото на 1983 година реших да прочета купищата изписана хартия, събрана вече в няколко папки. И едва тогава разбрах колко много работа още ми предстои. Защото по-голямата част от написаните фрагменти се оказаха родени от твърде бързо и леко вдъхновение, за да имат по-трайна стойност. А и онези, в които "имаше нещо", се нуждаеха от още много работа със словото. Но след няколко месеца успях да отсея от написаното един неголям ръкопис. Ред от фрагментите бяха твърде дръзки според тогавашните стандарти, но вече си мислех, че мога да опитам да предложа ръкописа за печат (след забраната на "Историята" най-много можеха да забранят още една моя книга).

Изпратих ръкописа във варненското издателство, с което преди това имах плодотворно сътрудничество в поредицата "Есета", на която бях нещо като неформален консултант и за която бях съставил книги с есета от Албер Камю, Т. С. Елиът и Иво Андрич. След месец-два от издателството ми изпратиха три рецензии - от Ефрем Каранфилов, Атанас Свиленов и Огнян Сапарев. Броят на рецензиите подсказваше, че издателството добре е разбрало възможните рискове с ръкописа ми, чието евентуално издаване се нуждаеше от солидна критическа застраховка. За мое щастие и тримата рецензенти се бяха изказали добре за книгата и я препоръчваха за издаване.

Въпреки положителните рецензии обаче варненското издателство не бързаше с издаването на книгата, което ми стана ясно през лятото на 1983 година. Затова, когато през есента на същата година директорът на пловдивското издателство Петър Анастасов ми предложи да му дам книга, реших да му предоставя ръкописа, който оттеглих от Варна заедно с трите положителни рецензии и вече избраното заглавие "Призори". И зачаках обещаната за издаване книга. Но тъй като тя не се появи до есента на следващата (1984) година, реших да попитам Петър, с когото ме свързваха приятелски колегиални отношения, какво става. Той искрено се учуди, че книгата още не е излязла, и ме увери, че ще се погрижи за по-бързото й издаване.

Не се съмнявах в доброжелателността на Петър Анастасов и издателството, но върху мен отново се сгромолясаха беди, дирижирани от сили, на които никой не можеше да противостои. На 28 февруари 1985 година бях изключен от писателския съюз, като на публично събрание неколцина "лидери" крещяха срещу мен смъртни заплахи. Но през март изключването бе заменено (по логиката "Ние теб няма да те правим герой!") с "последно предупреждение". През септември 1985 година с вулгарен полицейски спектакъл на цялото ми семейство бе забранено да заминем за Прага, където бях назначен след спечелен конкурс за преподавател в Карловия университет. Не ми беше дадено никакво обяснение за тази забрана - нито от съответните институции, нито от "най-високото място", към което се обърнах отново с писмена молба да ми бъде даден отговор. А когато в края на 1985 година отправих ново писмо до диктатора с въпроса: "Могат ли да бъдат патриоти хора, които смятат за наказание да живееш в родината си?", положението ми съвсем се смрази. Поради което престанах да мисля за издателската съдба на книгата си, която в тези условия не би могла да види бял свят.

Но междувременно нещо в света се променяше. И един от симптомите на тази промяна бе съдбата на "Призори".

През септември 1987 година от "Христо Г. Данов" ми се обади Стойо Вартоломеев и каза, че ще бъде редактор на книгата ми. В един от следващите горещи дни на пловдивската есен се срещнахме на терасата на ресторант "Пълдин" в Стария Пловдив. Стойо носеше ръкописа и ми предостави пълната свобода да огледам за последен път текста. Но тъй като вече имах достатъчно горчив опит и не вярвах много на новото "размразяване", може би попрекалих с автоцензурата и сам изхвърлих от ръкописа десетина страници.

През лятото на 1988 година "Призори", добре оформена от художника Кремен Бенев, излезе от печат.

Книгата има голям успех сред публиката и критиката. За нея се появиха десетина положителни рецензии, сред чиито автори са Симеон Янев, Енчо Мутафов, Иван Славов, Елка Константинова, Александър Панов, Ваня Бояджиева, Владимир Янев, Живко Иванов, Люба Никифорова, Ирен Иванчева и др.

През пролетта на 1989 година Румяна Узунова чете на няколко пъти по Радио "Свободна Европа" откъси от "Призори"; много хора - колеги и приятели, познати и непознати - ми се обаждаха по телефона и с писма с добра дума за книгата или да питат къде да я намерят. Едва ли ще сгреша, ако кажа това, което отбелязаха и някои рецензенти - книгата се възприемаше като предчувствие за промяна към по-добра обществена и културна действителност. През май 1989 година "Призори" получи наградата на писателския съюз за критика и есеистика и наградата на читателите, присъждана от в. "АБВ". През 1990 година голяма част от "Призори" излезе на чешки език в списание "Свйетова литература" в превод и с придружителна статия от Владимир Кшиж; цикли от фрагментите излязоха и на ред други езици. Неголемият тираж бързо се изчерпа, през следващите години в много издания - със и без мое знание - бяха препечатвани фрагменти от книгата.

И в новата обществена реалност някои от фрагментите - визиращи отминалата уж действителност - се оказаха актуални, което не бе много учудващо, тъй като мнозина - дори сред участниците в промените - бързо се разочароваха от настъпилата "демокрация". В едно издание например бяха препечатали афоризма "Не е чудно, че търговците влязоха в храма, след като духовниците излязоха на пазара" и мнозина сметнаха, че това е писано по повод избухналите по онова време битки между двата синода. А бях написал и публикувал този афоризъм десетилетие преди това, мислейки за съвсем други неща. Не се радвах особено на подобна "актуалност" на своите мисли, макар че като писател не можеше да не ме ласкае мисълта, че съм уловил по-дълбоки и трайни от злободневните ментални нагласи и социални механизми.

През 1994 година издателство "Христо Г. Данов" предложи да направи второ издание на "Призори", което излезе разширено с невлезли в първото издание стари и новонаписани фрагменти, пак под редакцията на Стойо Вартоломеев.

Второто издание на "Призори", както и излязлата на следващата година съставена от мен "Антология на българската поезия" (от възникването й до 1944 година) се оказаха едни от последните книги на най-старото българско книгоиздателство. Поетът Добромир Тонев, редактор на антологията, подготви като редактор и втория й том, който представя българската поезия в периода 1944-1989 година, но не бе съдено той да излезе. След няколко години Добри си отиде преждевременно от живота, огорчен и унизен от "жадната за облаги сволоч", но съхранил достойнството си на поет и неподкупността на поетическото си слово.

Второто разширено издание на "Призори" също има голям успех сред читателите и критиката, появиха се нови рецензии с положителни (за да не кажа възторжени) оценки. Но вниманието на критиката към "Призори" бързо се разсея от обръщането към цяла поредица нови мои книги, появили се наскоро след това ("Ранният край на лятото", "Антология на българската поезия", "Творби от българската класика", "Кратка история на българската литература" и др.). Ето един пример как едновременната поява на много книги от един автор може да попречи на пълноценната им рецепция.

През следващите години бях изкушен от нови творчески начинания, които изискваха дълга работна концентрация, и потънах изцяло в тях, но понякога пишех и нови фрагменти, няколко цикъла от които бяха публикувани в "Литературен форум" и в книгата "Привечер" (1999).

Фрагментът е изключително труден и коварен жанр. Не всяко "умно" съждение е фрагмент, така както и не всяко ефектно остроумие е афоризъм. Казах, че много добре разбрах това, когато в началото на 1983 година започнах да препрочитам писаните в предходните две години купища листове. Дори и когато съкратих обема им пет-шест пъти, останалото след тях, в което според мен имаше "нещо", се нуждаеше от още много работа, от допълване или съкращаване, оглаждане или заостряне, нюансиране и уточняване, докато се получи окончателният текст на всеки фрагмент.

Макар че етимологично "фрагмент" значи "откъс", "част" от по-голямо цяло, фрагментът като литературен жанр е самостоятелна и отделна творба, твърде - ако не и "най"-затворена в себе си. Колкото и като смислова структура да се индуцира от контекста си - бил той съседните в книгата фрагменти или "извънтекстов" - добрият фрагмент е и вглъбена в себе си семантична структура, нейният смисъл сякаш се буди само от собствените й думи, макар че всъщност се генерира и от обгръщащото я мълчание.

Именно аскетично сгъстеният му словесен израз, лапидарността му, правят фрагмента едновременно еднозначен и многозначен, богатството на възможните смисли извира като че от оскъдността на думите. Фрагментът е жанр, в който са в щастлива хармония недостигът и излишъкът на значения.

Фрагментът винаги казва повече от това, което казва, именно защото не го доизказва.

Затова, независимо от тематичната си насоченост - критико-интерпретативна, философско-рефлексивна, екзистенциално-психологическа, философско-историческа или моралистико-сатирична, - фрагментът притежава едно структурно единство, което го сродява едновременно с много области (литература, философия, психология, социология и пр.), но и го изключва жанрово от тях. Тази му "междинност" го прави и есеистичен жанр, "междинност" не само предметно-тематична, но и стилово-изказна - като "есеизъм", в който образно/художествено-креативно и дискурсивно/критико-рефлексивно мислене и изразяване се намират в хармонична дифузия и синтез, но хармония като драматична смислова напрегнатост.

Освен това жанрово и изразно своеобразие, фрагментът притежава още едно по-важно единство и самобитна същност. Макар че фрагментът има смисъл и стойност само като словесно оформена микротворба, едва ли има друг жанр, за който да е така валидно Есхиловото "познание чрез страдание". Дори когато фрагментите и афоризмите изглеждат плод на дистанцирана от обектите наблюдателност, каквито са например афоризмите и размислите на Ларошфуко и Лабрюйер, тяхната контемплативна "обективност" е само словесен израз на един скрит личен - и то горчив - опит. Когато написах "Крилатите мисли излитат от гнездата на раните", имах предвид именно това, осъзнал го бях и чрез своя личен опит. С което не искам да кажа, че изреченията ми ще станат "крилати мисли".

Могат ли да бъдат патриоти хора, които смятат за наказание да живееш в родината си?

Ако ни разделя пропаст, едва ли трябва да правим крачка един към друг. Това няма да значи сближение.

Не трябва да съдят за думите онези, които трябва да бъдат съдени за делата им.

Тези - и такива - мисли сред моите фрагменти са се родили като словесна реакция на твърде тежки и травматични епизоди в биографията им. Бих предпочел да ги нямаше в живота ми раните, които са родили такива "бисери".

Но така е било и ще бъде винаги - творчеството се ражда от това, което му пречи да съществува, от препятствията по пътя ни. Попътни за твореца са и насрещните ветрове.

Човешкият опит, естествено, не е само горчив и травматичен. Онзи, който е загубил усета си за радостта и щастието да живееш, мисля, не би могъл да изрази и негативния си опит.

Не искам да кажа, че радостта и страданието, болката и щастието, отчаянието и надеждата в живота ни взаимно се неутрализират, но само тяхната овладяност в опита прави съдбата ни пълноценна, включително и съдбата на мислещите и пишещите, които сами са инструменти на познанието.

В никои други от текстовете, които съм писал, не съм чувствал така до дъно, че написаното е плод не само на въображението и мисленето ни, а на цялото ни същество, че дълбоко промислено може да бъде само дълбоко преживяното.

Фрагментът като словесен жанр е едновременно плод и семе, ако си послужа с вегетални метафори. От него могат да покълнат разгърнати в по-големи словесни обеми творби - художествени, интерпретаторски, философски. Също както в него могат да се сведат и резюмират - като есенциално ядро - по-продължителни наши предходни мисловни и художествени авантюри. Но фрагментът има смисъл не като начален импулс или като завършек, неговият смисъл и стойност са в самия него, така както семето е в същото време бъдещ плод и както плодът съдържа в себе си собствения си кълн.

Тук искам да изкажа голямата си благодарност към редактора на първите две издания на "Призори" Стойо Вартоломеев. Той не носи, разбира се, отговорност за написаното от мен. Благодаря му за поетата редакторска отговорност да ми предостави свободата сам да нося своята творческа отговорност. Защото, както казва Иво Андрич в Нобеловата си реч, "всеки сам носи морална отговорност за това, което казва, и всеки трябва да може да говори свободно". Фрагментът, не на последно място, е бил винаги и жанрът на тази духовна свобода. Не че в други жанрове пишещият не е свободен, но в клетката на фрагмента пишещият най-остро чувства свободата на духа в затвора на езика.

Не бих казал, че добрите оценки, които съм получавал от критиката и читателите за своите фрагменти и вписването им в една висока традиция не са ме ласкали като автор, макар че уважаващият себе си пишещ трябва да има ясна самооценка за това, което е написал, и когато е окръжен от хладната стена на непознаването, неразбирането и нежеланието за разбиране, какъвто опит също не ми липсва. Но единственото, което мога да си позволя и трябва да кажа, е това, че фрагментите в книгата "Призори" представят най-съсредоточения израз на човешкия ми и творчески опит.

2004

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.07.2014
Светлозар Игов. Вътрешни пейзажи. Варна: LiterNet, 2014

Други публикации:
Призори. Книга І-ІІІ. Пловдив: Хермес, 2005.