НОЩЕН КВАРТЕТ

Светлозар Игов

web | Вътрешни пейзажи

Тогда остановись на миг
Послушать тишину ночную...

Ал. Блок

Понякога се връщам в пустите улици на нощния град. Унесен в мисли или в отморяващо безмислие - както често става ходом, - внезапно се открояват къщи, дървета, предмети или случайно срещнати хора. Преминават свежите вълни на автоматичния дъжд, далеч звънти самотен трамвай (последен или пръв?), неочаквано изсвирва влак, над снежната улица се люлее подгонена от вятъра лампа... Някои от тези образи се запазват в паметта: таен неин механизъм ги съхранява задълго - тези неща, които не са имали никаква роля в живота ми. Това едва ли е само спомен - многократно появяващи се в съзнанието, отделните подробности на тези неочаквани образи като търкаляни от вода камъни постепенно се оглаждат и закръглят, спояват се митообразно. В особената сетивна яснота на тези съхранени образи трепти не съвсем ясно чувство, а дълбоко в него се крие и мисъл, завинаги споена с образа...

Предчувствието

Ранният край на лятото. То още не си е отишло, но хората вече са се върнали от морето. Загарът им не е избледнял, скитат в някаква приятна омая из града, който им изглежда нов и непознат, а преживяното още не се е превърнало в спомен...

Пътят ми минава през парка. Нощите още са топли, но летните цветя вече увяхват. И както вървя из пустата алея, в меката светлина на лампи, скрити в зелените корони на дърветата, някъде около мен - неясен, едва доловим трепет... Не, не е вятър, нито шум на хора. А звуците на далечния град са по-други. Тогава изведнъж си спомням за албума, който нося със себе си...

Немлада вече жена от далечната провинция е решила да се раздели със скъп спомен. Човешка нужда ли я е притеснила, някакъв дълг ли е осъзнала - не знам, но тя е донесла (дошла специално за това!) своя албум, в който известният, вече мъртъв, поет е записвал свои размисли и стихове. "Може би те ще са ценни!..."

Езерца с лебеди, въздишащи рицари, красиво изписани банални стихчета и непознати имена под тях. Така странни и нелепи са тези избледнели лилави мастила, стопените от времето бои. Нали тези години историята уж е записала като години на революционен патос..

И сред тях - с едър, грозен, неоформен още почерк, но с ярки, неизбледнели букви от туш - писанията на бъдещия известен поет. Нищо особено - това дори не са стихове. Размисли някакви, проза, преминаваща в леко ритмизирани периоди, и отново проза - патетична, дръзка, наивнопредизвикателна с крещящата си скръбност. Нищо в нея не издава бъдещия поет освен неутолимата страст към писане - това е най-честият автор на тънкото девическо албумче. И още нещо - по-скоро чувстващата се, отколкото изразена поза на някаква съдбовна предопределеност. И тези постоянни размисли за смъртта, навеяни от книгите, от скръбни старомодни романи или от извехтели меланхолични стихове? Къде би могло да срещне това току-що дошло в провинциалния градец селянче смъртта? Отказана целувка, неосъществена среща или някоя обида са предизвикали тази страстна отдаденост на скръбни размисли? Мъчителна фобийност или просто невинен в наивните си догадки за женското сърце позьорски трик на гимназиалния поет? Не - тези размисли не ще ползват в нищо литературните изследователи...

Но ето - в тези патетично скръбни тиради се мярва нещо познато... Не е ли същият образ, който ще спастри и сетне, в най-зрялата си поема. Да, той е - невръстният скръбен резоньор и тук зове смъртта с протегнати ръце. И озарен от контекста на по-зрялото му слово, този образ и тук започва да се отделя. Какъв дълбок личен мотив е родил тази сетивна представа, какъв човешки опит я е съхранил през годините, за да се превърне тя в последното му Слово. Но то е тук, това тониокрьогеровско - усетено рано, ужасно рано - проклятие, като мъчително предчувствие. И то е автентично, дълбоко, страстно, загадъчно, макар и обвито от тромавите и банални тиради на един още неукрепнал в словото дух.

"Поезията - казва Стефан Маларме - се създава не с идеи и чувства, тя се създава с думи". Наистина много хора имат значими чувства и идеи и поет не е този, който има някакви по-особени, по-дълбоки или по-ясни чувства и идеи, поет е този, който умее да ги създава в слово. Но далеч преди поетът да създаде кристализиралото си слово, което после ще влезе в учебници и христоматии, ще бъде изсечено в гранит и мрамор или ще бъде съхранявано в безплътните гънки на не една човешка памет, далеч преди мъчителните дни и нощи, в които творческата самодисциплина извайва капризните кристалчета на текста, има един тъмен и загадъчен, смътен и тайнствен корен, от който започват всички думи на поета - и думите на горест и скръб, и думите на радост.

В кой ли човешки миг за пръв път като мълния или като полъх от ангелско крило, като видение или като трепет, като болка или като познание зейва пред човека онази празнина, който той сетне ще изпълва с думи? И която - когато думите не достигнат - ще запълни сам той?

Далечни поете, колко ли невинна скръб е имало в сърцето ти в този миг, когато си изписвал тези комични в пресилено трагичния си патос думи, на които съдбата е отредила да станат неумолима - жестока и проста - истина? Тогава, когато сърцето ти е било пълно с желание за любов и в което наистина е имало толкова свежа любов, когато в теб е имало пориви, непорочност, вяра, надежда, дух и всичко онова, което наричаме младост и което мъдрите и побелели люде наричат още радост от живота.

Много по-късно, преминал през скели и влакове, през царски палати и работнически бараки, през нощни ресторанти и утринната дрезгавина на мансардите - ти си стоял очи в очи с нея, виждал си спотаените й мъртви пламъци в подли очи и нечисти мисли, в отчаяние и равнодушие, в безверие и цинизъм и точно тогава си могъл да пишеш и думите на радостта и вярата, на бодростта и възторга... Защото съдбата на поета е това - да дава на хората онези духовни сили, които са необходими в порива към бъдещето. И нищо, че поетите заплащат понякога за това доста скъпо - това е тяхното призвание и който не го поеме с пълното съзнание за всичката горчивина, която може да му донесе то, той не е истински поет. Така - "становясъ на горло собственной песни" - се раждат онези стихове, в които сякаш пулсира човешкото щастие. Защото, ако не са изкупени с болка, нямат стойност думите на радост у поета, ако не е преминала през съмненията - няма ценност вярата. И скръбта, и горестта на поета още не са поетически емоции, ако душевният им корен не е осъзнатият вечен човешки порив към щастие. Отчаянието, пълното и крайно отчаяние не пише песни, не рисува, не твори. Изкуството само по себе си е надежда...

Отново вървях по нощната алея, затворил отдавна албума, където мъртвият поет бе писал едни от първите си думи, в които проблясва нещо съкровено от призванието му на поет. И у мен - след неволните мисли - потрепна като последен шум на отзвучаващо ехо някакво вътрешно движение.

Какво е то? Усетът за почти недоловимото трептение на въздуха, когато пада един от първите самотни листи на дърветата? За първата тръпка на така далечната още зима?...

Любовта

Снегът току-що е спрял да вали. Чистата и дълбока снежна покривка блести с милиони електрически отражения - под лампите улицата е едно дълго сияние. Някъде в дъното на това сияние - два неясни силуета на мъж и жена. Не ги виждах добре, пък и не ги гледах - може би се целуваха, може би говореха. Обърнах им внимание едва когато една неочаквано развила се между тях сцена смути нощната тишина и привлече взора ми. Първо бе внезапният рязък вик на момичето - елементарен рефлекс, писък на болка и недоумение, на страх и горчивина. Двете тела мълниеносно се отблъскват - след писъка момичето се свива, настръхнало от болка и обида, а момчето с бързи крачки се отдалечава, ругаейки с не много ясни слова.

Момичето остана все така свито и когато се приближих, видях, че плачеше - утихналият писък се изливаше в облекчителните сълзи на женско ридание. Почти отминавах - съвсем близо до нея, когато от тялото й се откъсна някакъв по-силен стон - след първото облекчително ридание в гърлото вече напираха сълзите на един нов гняв - трогателен в безпомощността си, която скоро сама ще почувства. Не зная, може би съжаление ме накара да спра и се обърна към момичето - навярно е нужна помощ, може би всичко това не е било обикновен любовен разрив, а нещо по-лошо... Промълвих някакви неясни слова, съвсем деликатно - готовност за помощ, ако тя е нужна. Момичето като че не ме чуваше, нито ме виждаше - то продължаваше да ридае, сгушено в себе си. После погледна към мен невиждащо, а след това в погледа му блесна учудване, страх, презрение, отчаяние и те сякаш изсушиха сълзите - видях светлите му очи, обградени от смътното сияние на изсъхващи сълзи. В този момент то трепна, край мен светкавично премина висока сянка и двете тела - на момичето и момчето (беше се върнал той!) - стремително се сляха в прегръдката на опрощение и внезапна нова любов, на нова нежност, на отчаяно враждебно и щастливо в същото време презрение към света. То се сгуши в него и изведнъж стана по-малко, зарида отново, но с щастливи поройни сълзи на радост и облекчение, на отново дошлото щастие. Той го обгърна настръхнал и груб в своята нова нежност и поглеждайки ме, враждебно изруга...

Продължих пътя си, оставяйки ги в нощта на пустата улица, обградени от сиянието на снега...

Любовта - от вълненията на собственото сърце и така както я срещаме по лицата на другите, от многото срещи и раздели в този огромен свят, от докосванията и отдалечаванията, такава каквато ни е дадено да я познаем...

От първите трепети на още целомъдрените сърца до сивия здрач на утринните стаи, край крехките трупове на удушени в пепелниците цигари, от болката на предчувствието до тъпата болка на края. Любовта - наивната и зрялата, невинната и болезнената, от късата като мълния любов, която не трае никога повече от един поглед, до любовта живот, до любовта-река - от извора до морето, до любовта, която е изживяла всичко - от нежната зеленина на крехкото стръкче до уморено превитото под тежестта на плодовете си дърво, чиито клони се чупят от щедрост... Всички пътища на сърцето - вечно отворено за нови болки и за ново щастие, това малко човешко сърце... Любовта с всичките й сърдечни авантюри, с всичките житейски ритуали, които я предхождат и съпътстват, с всичките й декори - появяването във вечерната улица, смехът, наситил панаирните въртележки, пейките в тъмните алеи, свещите в будоарно-призрачните стаи, светлите летни ливади, огньовете в далечните зимни хижи, прозорците на нощните влакове, подозрителните шумове в провинциалните хотели, реките и хълмовете, мръсните полунощни ресторанти и новостроящите се сгради с дъх на вар и с ласките на невнимателни тухли. От любовта, която още нищо не познава, до любовта, която е надживяла всичко - и себе си и дори копнежа по нова любов...

Така продължих пътя си в нощта, но нещо ме накара да се обърна и никакво чувство не можеше да ме спре. Тихо, като крадец, сякаш уплашен да не строша някакви невидими въздушни кристали в тази зимна нощ, се обърнах. И ги видях...

А те вече не ме виждаха - унесени в своята прегръдка...

И може би шепнеха неразбираемите думи на нова нежност, под която дебне и нова тревога, ново отдалечаване...

И ново щастие, малко човешко щастие в огромната хладна и тъмна нощ.

Песента

Често минавах оттам, край дългата и стара двуетажна сграда, която скоро трябваше да бъде разрушена, за да израснат на нейно място тревите и дърветата на бъдещия парк. Понякога от решетестите прозорци се чуваха тихите подвиквания на войници от ареста и аз вече свикнах да им давам от цигарите си, често и всичките. Това бяха остригани момчета, имали нещастието да бъдат заловени за някое повече или по-малко невинно провинение по време на градската отпуска или бягство. И в няколкото дни арест тези цигари, които добродушно изпросваха от нощните минувачи, бяха може би единственото им удоволствие.

Бе ранна пролетна нощ, когато отново минавах оттам. Топъл, почти горещ нощен вятър духаше, капчуците бяха изсъхнали, под краката скърцаха песъчинки и всичко беше тревожно и поривистовесело. В такива нощи пищно напъпват дърветата, избуяват тревите...

Откъм прозореца се чу нещо. Вече машинално бърках за цигарите и дори приближавах прозореца, когато разбрах, че това не е редовната простодушна просия. На прозореца нямаше никой, но отвътре долиташе глас. Нещо като тих плач. Не, не беше плач - някакъв сподавен речитатив, в който трудно се долавяше песен.

Немелодичен мъжки глас тихо пееше нещо - звуците жално се проточваха или се превръщаха в игриво тананикащ рефрен, гласът ту се отпускаше, ту отново се сподавяше, но оставаше все така в тихата си и отчаяна арестантска страст.

Никъде - нито преди това, нито после - чух тази песен. Дали тя беше от онези песни на ниските фолклорни жанрове, които ще чуем в крайните кръчми, в работническите общежития или в трудовашките казарми, или пък бе спонтанно песенно вдъхновение на затворения в тази клетка войник - така и не разбрах.

Но имаше нещо по-важно - песента. Или по-точно - самото желание за песен.

Зная съдбите на много и много поети - всички извивки на житейския им път, който ги е довел до песента, всички извивки, които паметта на историята е съхранила, и онези, за които можем само да се догаждаме, опрени върху несигурната почва на единосъщата човешка природа. Но никъде самият порив към песента, желанието за песен не ни се разкриват така, както в неочакваните песни на хора, които може би никога няма да станат поети. Това наистина още не е изкуство. Професионалните литератори добре знаят онези хора, които носят при тях своите творби - и ако чувството за деликатност понякога ги заставя да търсят и думи на окуражение и надежда, дори когато е налице пълна безпомощност в умението за художествен израз, то е защото често зад този копнеж по изкуство се разкрива автентична човешка драма, някаква болка, копнеж, човешко познание. Никъде потребността от песен, от изкуство не ни се разкрива в толкова чист вид както при хората, които никога няма да поемат пътя на изкуството, но които чувстват потребност от него. И никъде тази потребност не ни се представя така ясно, както в ниските популярни жанрове и нива на изкуството, както и във всички онези битови ритуали, жизнени навици и социални конвенции, в които има елементи на изкуство - от любовния разговор до кръчмарската песен. Независимо от художествения резултат, в изворите на всички тези изкуствоподобни прояви се крият чистите подтици на автентичната човешка потребност от художествен израз.

Какво бе накарало непознатия младеж зад стените да запее - един спомен или една мечта, една надежда или едно отчаяние, един порив или угасването му. Не зная и не бих могъл да знам. Може би едва тук - в ареста, лишен от други прояви на жизненост, той е могъл за пръв и единствен път да почувства така настойчиво присъщата на всички хора потребност от художествен израз. А може би тя го е съпътствала и друг път и ще го следва и в бъдещето? Не знам и повтарям - не бих могъл да знам...

А песента продължаваше - тиха, неумела арестантска песен, ту жално проточена, ту игриво настъпателна...

И още нещо - тази песен излиташе от един прозорец с решетки. Някакво провинение в строгия воински устав бе принудило непознатия младеж да изпита за кратко време клетката на ограничението. Вместо огромното синьо, ярко и жарко небе, той ще вижда няколко дни само онова парче от него, което му предлага малкият прозорец (и то нарязано от дребните карета на решетката). Вместо безкрайната дъхава, жива и топла земя - няколко крачки прогнили дъски или хладен цимент. Вместо необятния хоризонт - четири стени, издраскани навярно с горестни изповеди, с грубо очертаните видения на страстни войнишки мечтания, с цифрите до края, с датите на осъзнатата свобода...

Защото нищо повече не ни дава порив към свобода, колкото ограничението, както и нищо повече не ни внушава чувство за мярка, самоограничение и дълг, както замайващите и гибелни бездни на онова, в което понякога се разкрива пълната свобода. А изкуството, както и животът, е порив отвъд ограниченията, макар че и изкуството, както и животът, сами не могат да съществуват без онези ограничения, които сами си налагат, за да могат да съществуват.

Така слушах страстната и самородна войнишка песен, която никога повече не чух. Докато тя внезапно спря. Какво я прекъсна - умора, неочаквано дошлия сън, край на вдъхновението или настроението, внезапна болка, спомен или глад, забележка на охраната или зрелостта на мълчанието, не знам.

Но и песента, както и животът, има свой край. След него настъпва смъртта.

А за онези, които успеят в ярко и неповторимо единство да споят изстраданата си лична необходимост от песен с висше творческо умение, идва безсмъртието чрез Песента.

Високи води

Понякога, когато излизах от наситената със слово тишина на библиотеките и ме поемаше свежата (наситена с далечна човешка реч) тишина на вечерта, отивах не там, където може да отиде човек в един голям град.

Зад мен оставаха неговите къщи и улици, кина и барове, театри и клубове, дори малкият кът, който приютява всеки странник, където и да е той... В някой от многото театри даваха Сартровите "Мръсни ръце" или Мрожековото "Танго", в друг - "Балкон" на Жан Жьоне, "Крал Юбю" на Алфред Жари или Брехтовия "Галилей". В синкавия екран на телевизията прелитаха Менцеловите "Строго охранявани влакове" или някакъв изтъркан каубойски филм... В кинозалите Джеймс Бонд все събираше повече публика от "Фотоувеличението" или "Сенките на забравените прадеди". В някоя голяма зала пееха Жилбер Беко или Жозефина Бекер... В аудиториите на университета разпалени млади философи критикуваха, чертаеха смели социални програми, поръсвайки ги със софистична парадоксалност и философска афористичност, примесени с улична дързост. В Клуба на писателите един световноизвестен актьор биеше до кръв младата си жена. В своя дом под настолната лампа един писател довършваше новите си есета. От младежките клубове излизаха дългокоси момчета и момичета, уморени от поредните танци, за да седят в мълчалива демонстрация и да изпълнят цялата улица пред американското посолство с протестни надписи, карикатури и хипицветчета... В този град - казвам - излизах понякога на височината над сливащите се реки.

Имаше защо да бягам от напрегнатата тишина на библиотеките и шума на града. Това не беше естествената човешка умора от работно прекарания ден. Това беше и умората от едно напрегнато време.

Беше горещо лято, започнало далеч по-рано... Американските бомби над Виетнам не спираха... Тези, които бяха стреляли срещу един изтънчен президент, сега стреляха и срещу един мирен пастор... И онези, които излизаха срещу насилието с благо слово, имаше над какво да помислят... Една девойка, която със страст играеше танците на своя народ в един бар в Боровец, сега дишаше гнилия въздух на тюрмата нейде край светлите брегове на Егея... Телевизията показваше сблъсъците по парижките булеварди и площади - френската академична младеж започваше своите борби, които скоро щяха да се разширят в други страни... Сам аз щях да видя пред очите си бунта на студентската младеж... Това беше трептящата, възпламенителна смес на тази гореща пролет...

Имаше от какво да почива човек в тишината на нощта. И имаше над какво да се замисли.

...Пред мен трептяха светлините на далечния град, а под мен, в ниското, тихо течаха водите. В този миг на тишина чувствах дълбоко в себе си отговор на някакъв вечен човешки въпрос. Отговор, който като че никога не можем да изразим. И потъвах в това измамно спокойствие, което ни дават само близостта на водите, тихият шум на тревите и синкавият трепет на звездите.

А някъде в мен потрепна тъга. Като стих от Димчо. Или като Ботев полъх от Балкан.

Има дълбоко в нас някакво сетиво, фин човешки радар. И така както тялото ни има чувство за тежест, за височина, за обем, за светлина, за мирис, за докосване, така има и своето чувство за родина. То е един сложен комплекс от всичките ни възприятия, чувства и мисли - от цялото ни индивидуално и обществено битие. Чувството за родина не е в декларациите и патетичните жестове - то е нещо по-конкретно, по-индивидуално и по-свято. То е както споменът за най-раните пейзажи, които са съзрели очите ни, така и онези сложни национални комплекси, които социалните навици са наложили в душата и на най-неукия човек. То е в сложното единство на емоционален опит, социална култура и природнопредметна среда на нашето битие.

Това може да е картината на един скъп на сърцето пейзаж, образът на един любим човек, представата за родния дом, дете или родител, една мелодия или един стих, лъх на сено или ромон на река, един камък или една топола, - но винаги зад този най-прост сетивен образ се крие целият сложен комплекс от усещания, чувства, представи и мисли, които за човека значат родина. Да останеш в една човешка памет, в един човешки род, в една история, в един език. Да, това може би е най-важният елемент в онова, което наричаме родина. Държавите понякога загиват, териториите се стопяват или изчезват, но все още надеждата на един народ не е погубена, ако има словото - това най-безплътно човешко средство за безсмъртие. Нашият народ знае добре това - цели векове неговата вяра, неговата държава, неговата история, цялата му култура са се побирали само в ефирните пространства на езика. И никой по-добре не чувства това от хората на словото, от онези, които са се посветили на тази най-безпомощна, но и най-жилава народностна институция. Може би затова за поетите слово и родина е едно и също. Словото е паметта за и на родината, то самото е чувство за родина...

Стоях така в огромната тъмна нощ. И над мен - като твърди кристали - синкаво блещукаха звездите.

От реката повя. И с хладната вятърна тръпка ме обзе някакво странно безпокойство. Ако би могло да се изрази с думи, то би било като Паскаловото "Le silence eternel de ces espace m effraye..." "Вечната тишина на тези безкрайни пространства ме ужасява... Какво е човекът в безкрая?... Но човек търси в непрозрачните тъмнини..."

...И винаги когато съм бил в някой далечен и чужд град, понякога, внезапно - в тишината на едно безмълвие, в спокойствието на една отмора, в някой неочакван оазис сред непрекъснатия и напрегнат поток от възприятия - някъде дълбоко в себе си - това най-измамно наше убежище - чувствам неясен трепет.

Като стих или като звук от песен... Като образно видение от някакъв далечен, почти забравен спомен...

Но най-често и най-ясно - като тънък до скъсване звън на високи води в моята Рила.

юли 1968

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.07.2014
Светлозар Игов. Вътрешни пейзажи. Варна: LiterNet, 2014

Други публикации:
Зорница (Габрово), 1975.