"ТАМ, НА БАЛКАНИТЕ"

Светлозар Игов

web | Вътрешни пейзажи

През август 1999 година се уединих в една празна къща в планинското градче, където предишните лета бях писал "Елените", за да пиша нов роман. Уж го имах целия в главата си и писах нещо, но не вървеше.

Там се случих по време на слънчевото затъмнение, за което написах една малка поема - "Черното слънце", наскоро след това публикувана в "Литературен вестник", а после включена и в стихосбирката "Tragelaphos и други стихотворения".

През септември на следващата 2000 година отново се уединих, но писането на романа пак не вървеше. Написах само няколко стихотворения, които по-късно влязоха в цикъла "Тракийска гробница" на стихосбирката "Там".

Така е било често - искам да напиша едно, а пиша други неща.

В края на лятото, през септември, почти като в болдинска есен, освен стихотворенията, в някаква треска, само за една седмица написах четири текста - "Гостуване у дома", "Президентът", "В бараката" и "Юлска нощ", без въобще да съм имал предварителен замисъл за тях, при това в необичаен за мен жанр - пиеси. Помня само, че започнах "Гостуване у дома" след един прочит на "Вишнева градина" (която препрочетох заради книгата за Чехов на Йован Христич, по това време подготвях българско издание на избрани негови есета) - мерна ми се визията на българска "вишнева градина" - лозе в провинцията, около което се разгръща семейна драма в условията на развихрилите се след 1989 година социални процеси. А след това - още преди да завърша едната пиеса - се явяваше друга.

Като се върнах в София, реших да препиша и редактирам четирите драми - не особено доволен, че пак не успях с романа, но донейде с утехата, че не съм си губил съвсем времето. Но тъй като винаги съм предпочитал да пиша, вместо да преписвам, успях да препиша само първите две пиеси, след което ме погълнаха други занимания и останалите две пиеси потънаха в книжата ми.

След покани да "дам нещо", дадох за изненада на редакторите, които очакваха от мен критика, двете пиеси и така те се появиха - най-напред "Президентът" на Ганчо Керечев в смолянското списание "Проглед" (2001, кн. 1-2), после "Гостуване у дома" на Кева Апостолова в софийското списание "Театър" (2002, кн. 10-12).

Не си давах обаче много зор нито да отпечатам пиесите, нито да търся път за поставянето им на сцена. Уж критик, пък пише и поезия, и роман, че даже и пиеси - не е ли нахалство?!

Теодора Димова хареса "Президентът" и я поставиха в радиотеатъра, но не останах много доволен (не от Теодора - от радиото), защото ефектите в "Президентът" са по-скоро визуални, а не акустични.

Две-три години след написването им, от архива изскочиха и черновите на "Бараката" и "Юлска нощ", редактирах ги леко и ги качих в компютъра. Георги Янев отпечата "Юлска нощ" в старозагорското списание "Участ(ие)", 2005, кн. 2.

"Бараката" остана неотпечатана, а и не съм я предлагал за публикуване.

След като прочете "Юлска нощ", един познат, считащ Кобургите за основни виновници в новата българска история, ми каза доста обидено, че съм представил монарха като мъдър, загрижен за България държавник, което не било вярно. Немного след това друг, прочел пиесата, заяви, че правилно съм разобличил царя като хитър негодник, служещ си с пошли балкански тарикатлъци. Останах учуден, че един и същ текст може да предизвика два така противоположни прочита, но и разбрах, че неслучайно несъзнавано съм избрал да пиша в необичайния за мен сценичен жанр, защото именно в него авторът може да бъде максимално отчужден от "материала", като го оставя в най-голяма степен "отворен" за различни и дори противоположни интерпретации. В драмата авторът е най-неутрален спрямо възможните интерпретации, неслучайно между "драмата" и зрителите се появява нов "автор" - постановчикът.

Чехов не от лекомислие е наричал своите драми "комедии", докато Станиславски ги е поставял като "трагедии". И проблемът не е в това, че те наистина могат да бъдат поставяни и като "комедии", и като "трагедии", а в това, че Чехов доста преди Хейдън Уайт (имам предвид неговата "Метаистория") е разбрал, че историята може да бъде четена - и е била четена от различни историци - и като "трагедия", и като "сатира", и като "комедия", и като "фарс". Но проблемът в изкуството днес, струва ми се, не е да бъде направен избор на един от тези аспекти като художествена визия за историята, а всички те да бъдат съхранени в художественото единство на творбата. Българската история също може да бъде четена и като "комедия", и като "трагедия", и като "фарс", и като "мелодрама", и е била четена по различни начини - най-вече в литературата. Актуалното и тук е да се избегне еднозначността на художествената визия.

Имам идеи за сценичните постановки на своите пиеси, дори за съчетаването на няколко в един спектакъл. Но разбрах, че проблемът ми е друг, а не това, че едно е да имаш режисьорски идеи, и друго - да ги осъществиш, на което не съм способен, тъй като възможностите ми не се простират отвъд белия лист.

Това, че вместо уж готовия в главата ми роман написах първо поема, а след това и четири различни пиеси, не означаваше, че съм бягал от романа, а че съм кръжал около друг роман. Осъзнах го, когато все повече започна да ме навестява един стар замисъл - в духа на един постмодерен роман-игра да събера на едно място в общ сюжет вече съществуващи герои от творби на българската литература. Изкуши ме и идеята да ги събера на пътуващ към Америка кораб. Така постепенно се оформи замисълът на "Господинът от Балканите". И за да не остане и той само в главата ми, започнах да събирам в една работна тетрадка материалите за него с бележки върху сюжета, характеристики на героите и книги, които да ползвам. А когато работната книга в общи линии бе готова и предстоеше писането на романа, разбрах, че сюжетът не позволява обем по-голям от 80-100 машинописни страници, което в българския жанров канон се нарича "повест".

Не само поради работата над други книги обаче все не оставаше време "работната книга" на "Господинът от Балканите" да се превърне в "повест". Но нима читателят не би могъл сам да прочете в "работната книга" - повестта?

Тревожеше ме и мисълта защо толкова дълго време някои творби - малката поема "Черното слънце", четирите пиеси и добре обмислената в "работна тетрадка" повест "Господинът от Балканите" - оставаха бездомни.

И изведнъж ме осени - бог знай дали мога да я нарека "щастлива" - мисълта, че тези "бездомни творби" не са разнопосочни, а всъщност представят кръжене около тайния център на един общ "роман". Който дори имаше едно осенило ме, но също "бездомно" дотогава, заглавие - "Там, на Балканите".

"Там, на Балканите" отпраща, естествено, към Ботевото "там, на Балкана". Но ако Ботевото "там" представя "пътя нагоре" в една топологична поетика на българската литература, която съм разработил в малката студия "Пътят нагоре и пътят надолу", промяната на единственото число на "Балкана" в множественото "Балканите" променя не само гледната точка - от поглед "отдолу нагоре" към поглед "отгоре надолу", - но и смисъла, създава дистанциран и като че sub specie aeternitatis поглед (сходен с паноптичната гледна точка на романиста) към Балканите и към захвърления в "кошмара на историята" (ако използвам фразата на Джойс) homo balcanicus.

Четирите пиеси, уводният "монолог" и "повестта" не само представят вертикален, диахронно-темпорален "разрез" на българската история, но и дават синхронен социален "срез" на българското общество от социалните низини и маргинални периферии до политическия и интелектуален "елит" и властови "центрове", които - въпреки разликите - социални, интелектуални, психологически, поведенчески, езикови, ментални - могат да бъдат разгадани чрез един общ "ключ", разкриващ социалния и национален réssentiment като доминираща стихия на индивидуално и общностно "оцеляване" в условията на едно междинно, кръстопътно балканско битие и на една държава в почти перманентно извън-редно (в смисъла на Карл Шмит-Джорджо Агамбен) положение.

Заглавието "Там, на Балканите" обединяваше четирите пиеси, като четири картини из българския живот в периода от 1942 до края на ХХ век, с повестта "Господинът от Балканите", която обхваща ретроспективно времето от 1925 до 1903 година. Не само тази ретроспективност на "Господинът от Балканите" ме накара да подредя ретроспективно и четирите съставни пиеси - от развиващото се в наше време действие на първите три към развиващото се през 1942 година действие на "Юлска нощ". Към това обратно движение на времето - от края на XX век към началото му - ме задължаваше и "монологът на българския Хамлет" в "пролога", който също синтезира историята на ХХ век. Преобръщането на една поема в "монолог" същностно трансформира "лирическото" в "драматично", като превръща субективния лирически "аз" в сценична - тоест "обективна" - "персона". А това, че фикционалните ми представи - като възможни епизоди от един роман - ми се явиха "инсценирани" като "картини" от пиеси, още повече усилва романовостта на книгата, към която прилепна заглавието "Там, на Балканите".

Получаваше се нещо като роман за българския и балканския XX век в контекста на световната история.

Но дали "нещо като роман" е "роман", може ли събирането на поема, пиеси и повест - дори не повест, а работната книга за "повест" - да даде роман? А нима романът не е полигенетичен и хетерогенен жанр, за което говоря в студията "Романът - Феникс и Протей"? Изкушавах се да включа в "Там, на Балканите" и студията "Пътят нагоре и пътят надолу", но реших да вместя в новата книга критическия фрагмент "Лабиринтът на Минотавъра", който резюмира размислите ми върху "проблематичния българин" бай Ганю и Алековата книга за него. Нима може роман за българската история без "ключа" към тази история, наречен Бай Ганю, олицетвореният български и балкански - а и не само - réssentiment?

Включването в повестта "Господинът от Балканите" на герои от романите на Димов, Талев и Станев почти ме задължи да вместя в Приложенията и статията "Третият случай", която е моят интерпретаторски ключ към четенето на тези трима - вече класически - български романисти.

А за да не дразня все пак онези, които няма да пожелаят да възприемат "Там, на Балканите" като роман, нарекох го "романОлогия".

2009

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.07.2014
Светлозар Игов. Вътрешни пейзажи. Варна: LiterNet, 2014

Други публикации:
Светлозар Игов. Там, на Балканите. Пловдив: Жанет-45, 2012.