МОИТЕ АНТОЛОГИЧНИ ПРОЕКТИ

Светлозар Игов

web | Вътрешни пейзажи

През 1910 година излизат две забележителни български антологии - "На острова на блажените" на Пенчо Славейков и "Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам", съставена от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов, което превръща 1910 година в удобен повод за разглеждане на проблема за антологията въобще, както и за българските антологии и антологично мислене в частност.

Имал съм възможността да пиша за значението на посочените по-горе антологии в свои литературно-исторически трудове, както и в специални работи, посветени на антологизма. Повече внимание съм отделил на книгата на Пенчо Славейков, за която съм писал на няколко пъти в общи и специализирани текстове, защото "На острова на блажените" не е само уникална книга като антология на въображаеми автори, но и уникален в мащабите на световната литература жанров синтез на мистификация, антология, утопия и сатира, която има и романова жанрова потенциалност. Тези свои работи съм събрал в "Книга за Пенчо Славейков" (2007). Своите възгледи за антологията като вид книга и литературен мегажанр съм изложил и в статията "Антологията като форма на критиката", посветена на Гео-Милевата антология на българската поезия (1925), както и в послеслова на своята "Антология на българската поезия" (1995), който съдържа и бегъл исторически преглед на българските поетични антологии.

Ако трябва и тук да започна с нещо по-общо за антологията като жанр/мегажанр/метажанр, то трябва да бъде навярно една предварителна дефиниция на това "що е антология". Както и много други общоупотребими в много области понятия, и думата "антология" е гръцка и означава буквално "цветосъбрание", нещо като "букет", а в литературознанието се употребява за означаване на книга с творби, отбрани и подредени според определен селективен принцип.

Според селективния принцип антологиите могат да се поделят на два основни вида - жанрови и тематични.

Жанровите антологии могат да бъдат правени според по-широк родов признак - антология на поезията/лириката, или антология на различни лирически жанрове - на сонета, на баладата, на одата, на епиграмата и пр. Най-честата антологична практика са антологиите на поезията, но има и антологии на разказа, на новелата, на драми, може да има антологии на анекдоти, вицове, афоризми, фрагменти, на любими цитати и "крилати фрази", както и на критически текстове.

Според езиковия обхват антологиите могат да бъдат антологии на национална поезия, или антологии, обхващащи един жанр в определени езикови или културно-исторически общности - например - антология на балканската поезия, антология на славянски поети, антология на англоезична поезия, на латиноамериканска поезия и пр.

Антологии могат да се правят както от творби на езика на страната, в която се издават, така и на преводна литература - например съставена и преведeна от български автор/и антология на гръцката, френската, италианската, полската поезии и пр.

Според историческия обхват антологиите могат да бъдат съсредоточени върху определен исторически период, било маркиран хронологически (антология на възрожденската поезия, антология на междувоенната поезия, антология на българската поезия 1944-1989 година, например), било маркиран според принадлежността към определена школа, направление, поетика (антология на българския символизъм, поезия на сюрреализма, антология на английския романтизъм и пр.).

Другият основен тип, освен жанровия, са тематичните антологии. Например - антология на интимната лирика, антология на революционната поезия, антология на родолюбивата поезия, антология на религиозна поезия, антология на пейзажната лирика, антология на поезия за морето, антология на поезия за града (която може да бъде поезия за Града въобще или за конкретен град - Пловдив, Созопол, Велико Търново, Рим, Париж, Венеция, Истанбул, Атина). Към тематичните антологии най-общо могат да бъдат отнесени и антологии, посветени на най-различни теми, обекти, предмети, мотиви, образи - например антология, посветена на имена, на скъпоценни камъни, може да има антология на облаците или на дъжда, на слънцето, на планината или на реката, антология на меланхолията или антология на нещастната любов, антология на смъртта и антология на раждането, антология на стихотворения за котки или за коне... Какви ли не антологии може да има. През 60-те години, времето на моите поетични вдъхновения, когато страстно се бях отдал на четене и събиране на модерна световна поезия, си съставях за лично удоволствие "антология на въздуха и на дърветата", както нарекох и един цикъл в своята първа стихосбирка "Отсъствие". По-късно, пак за лично ползване си съставих антология "ХХ век", в която и до днес продължавам да събирам свои любими стихотворения, писани през този век. А през 2001 година издадох в специалния брой на редактираното тогава от мен списание "Език и литература" цяла антология от световни и български есеистични, лирически, прозаически и философско-културологични текстове, посветени на "средиземноморския дух". Пак в същото списание в течение на дванадесет години публикувах в началото на всеки брой под рубриката "антология" поетически творби, съответни на основната тема на броя.

Тематичният селективен принцип обикновено се съчетава с жанровия като първа основа на избора, в този смисъл антологиите са най-често жанрово-тематични. Една антология на морето например търси морската тематика в избраната област на лирическата поезия или на късия разказ, новела и пр. Една тема може да се търси в един жанр или вид (сонета или поезията въобще), но може да съдържа и творби от различни жанрове и дори различни изкуства - поезия, художествена проза, критически есета, научни съчинения, творби на изобразителното изкуство, музиката, фотографията, киното, театъра и пр.

Освен тази основна подялба на типовете антологии, можем да прибавим към антологичното изкуство и онези антологии, в които авторът сам прави антологичен избор на собственото си творчество - всяко "избрано", съставено от собствения си автор, е по същество лична антология; понякога в обособени раздели "антология" авторите правят избор на онова, което в същото издание не са подредили в друг цикъл. Всяка книга с "избрано" въобще, и когато има различен от автора съставител, е по същество "антология".

Като всяка селекция, изкуството на антологията осъществява субективен ценностен избор, включително и в тематичните антологии, където водещ принцип е темата. В този смисъл основният антологичен принцип е изразен в прочутото изречение на Пол Елюар "Най-хубавият избор е онзи, който всеки прави за себе си". Но има антологии, при които - без да може да бъде избегнат, както е при всеки субективен избор - този принцип трябва поне да бъде ограничаван, тъй като е свидетелство по-скоро за субективния вкус на съставителя и може да бъде ключ към личното му творчество, отколкото представяне на заявената в заглавието на антологията област. Затова повечето антологии съчетават субективния избор на съставителя с нещо, което можем да наречем обективно-исторически принцип, което ще рече, че съставителят се съобразява и с избори - на посочения жанр или тема - правени преди него от литературни историци и критици. Та нали и личният избор, който "всеки прави за себе си", се опира върху "избори", които други съставители или автори са правили преди това.

В този смисъл принципите на селекция, които осъществява всяка антология, се определят и от нейното предназначение. Дори когато антологията е направена от именит поет или белетрист или пък от авторитетен литературен критик или историк, читателят рядко се насочва към нея, за да узнае личния вкус на съставителя, интересува се повече от заявения в заглавието жанров и тематичен обхват. Колкото и споменатите антологии на Гео Милев или на Дебелянов и Подвързачов да изразяват и субективния им поетически вкус, читателят се е интересувал повече от "българската поезия" или от нашата поезия "от Вазова насам", а не толкова от личните вкусове на съставителите.

Всяка антология на художествени творби по дефиниция разчита на естетическата наслада, която ще достави на своя читател, но тази обща естетическа функция може да осъществява и някои други, по-прагматични функции, например образователни и познавателни. Макар че антологиите с образователно предназначение обикновено се наричат христоматии, ред антологии, особено на национална поезия, могат да служат и като образователни книги. Особено при изучаването на чужди езици и литератури, антологиите са великолепен увод при навлизането в една друга национална литература. А за хората, които не владеят определен език, една преводна антология може да бъде прозорец към непознатата им литература.

Антологичното изкуство в известен смисъл има родство с колекционерството, една антология всъщност представя колекция от творби, които друг е подбрал вместо нас, "въображаем музей". Някои антологии могат да бъдат започнати като лична колекция от любими творби, която по-късно да бъде издадена и да стане обективен литературен факт. Така е възникнала прочутата антология "Мисли за изкуството" от Пол Елюар. Моята антология на петима сръбски модерни поети "Нощен плет" също възникна като сбирка от преводи на любими поети, правена за собствено удоволствие, после четена от приятели и накрая издадена като принос в опознаването на една близка, но не особено позната литература.

Всяка антология в известен смисъл създава канон или го допълва и руши.

А бунтът срещу традицията също има своя традиция, която е не по-кратка от тази на самата "традиция". Но за да се бунтуваш срещу нещо, трябва да го знаеш.

Като литературен критик винаги съм бил съпричастен и към новото, и към бунта срещу традицията. Затова и бях отзивчив към новите имена и тенденции в българската литература на 90-те. За което и бях укорен от някои, което не ме учуди, защото е така от 60-те години до днес. Но това съвсем не ме прави безкритичен към "новите" (пост)модерни. Опитвал съм се деликатно да им го казвам, сега ще го кажа и по-директно. Въпреки много шумотевици, нито бунтът им бе особено радикален, нито беше бунт, оказа се удобен спектакъл именно за онези, срещу които се бунтуваха. Не само защото и младите влязоха помежду си във "войната на всеки срещу всеки", която им наложиха старите хитреци, свикнали да управляват по принципа "разделяй и владей". Смея да мисля, че моят прочит на "Изворът на белоногата" е най-радикалния бунт срещу "традицията", а това, че дори "бунтарите" не го забелязаха, не говори добре или за тяхната "бунтовност", или за тяхното виждане за литературата. Казвам това и по повод на някои "постмодерни" антологии, които се оказаха не толкова бунт срещу класиката, колкото желание на бунтовниците сами да станат "класици".

А сега - за издадените от мен антологии и антологичните ми проекти.

Преди още да се реша да съставя своя антология на българската поезия, като специалист по славянски - и "тесен" специалист по югославски литератури - реших да представя на българската публика неколцина модерни сръбски поети, които особено ме бяха впечатлили още през студентските ми години. И по-точно - Васко Попа, Миодраг Павлович, Иван В. Лалич, Йован Христич и Бранко Милкович. Първо публично свидетелство за този ми интерес към модерния "бум" в сръбската поезия през 50-те години е една моя статия за самоубилия се през 1961 година Бранко Милкович в бюлетина на изд. "Народна култура" "Книгите по света" (1965, кн. 3, в същата книжка са публикувани и статия на Минко Николов за Кафка и статия на Николай Кънчев за грузинската поезия). Статиите в този бюлетин имаха препоръчителен характер, но макар и през тези години да бяха направени някои "модерни" издателски пробиви, "Народна култура" сметна Бранко Милкович за прекалено модерен и не пристъпи към издаването му. Същото се случи в онези години и с подготвената от Николай Кънчев антология на грузинската поезия, която бе издадена двадесет години по-късно.

По време на пребиваването ми в Белград през 1967-68 година не само се запознах, но и се сприятелих с поетите, чиято поезия вече бях превел за собствено удоволствие. И когато от издаваното на български език в Сърбия обществено-литературно списание "Мост" ме помолиха за сътрудничество веднага им предложих един цикъл от моите преводи на посочените по-горе поети, към които добавих и Стеван Раичкович. Цикълът "Съвременни сръбски поети" излезе в кн. 8 от 1968 година на списание "Мост", издание на българската общност в Югославия.

Свидетелство за интереса ми към споменатите поети е и статията ми за съвременната сръбска поезия, която излезе в подготвеното заедно със Сийка Рачева и Ганчо Савов изследване за югославските литератури, публикувано в служебния бюлетин на Съюза на писателите през 1972 година.

След завръщането ми от белградската специализация над мен се сгромолясаха какви ли не неприятности - още в началото на август 1968 година ми бе забранено да замина на славистичния конгрес в Прага, където трябваше да изнеса доклад, в началото на 1969 година бях прогонен от асистентска работа в Софийския университет и близо десетилетие ми бе забранено както да защитя написаната дисертация за Иво Андрич, така и да се занимавам с научна и преподавателска работа. Като не говоря за траялата още по-дълго забрана да пътувам в чужбина. Тъй че съвсем не ми беше до антологията на модерните сръбски поети, която вече бях съставил и превел и при благоприятни издателски обстоятелства можеше да излезе още през 1969 година.

Когато някои от облаците над мен се разсеяха и положението ми донейде, само донейде обаче, се пооправи (благодарение застъпничеството на видни писатели и на Александър Лилов), бях вече ангажиран с писането за българска литература, което отложи проекта за сръбските поети.

През 1977 година бях приет в секция "Теория, история и критика на превода" на новосъздадения Съюз на преводачите. Едва след смъртта му, узнах от другия ми поръчител, Сийка Рачева, че инициативата за това е била на Атанас Далчев, който написал и препоръка за мен. По това време по-активно се занимавах и с критика на преводната литература. Но реших, че не е много етично да оценяваш преводи без сам да си преводач и това ме окуражи да се заема с "непознатия" Иво Андрич, към което ме подтикваше и желанието да разруша една доста традиционалистка и невярна представа за творчеството му. Тогава реших да предложа за издаване и антологията на петимата модерни сръбски поети, като на мястото на вече преведения от Симеон Владимиров Васко Попа сложих един от учителите на младите "модерни" - прекрасния Душан Матич. Поканих за съпреводач Николай Кънчев - не толкова защото се нуждаех от творческа помощ. А защото Николай се нуждаеше от помощ, за да излезе от ситуацията, в която го бяха поставили идеологическите цербери, наложили забрана да издава оригиналната си поезия. Още през 1968 година бях препоръчал Николай на радващите се на голям международен авторитет по това време Васко Попа и Миодраг Павлович, с които Николай по-късно се и запозна; с Миодраг Павлович го запознах лично, когато ми гостува в България. Навярно благодарение и на техните препоръки Николай започнаха да го превеждат и да го канят на гостувания в чужбина, което определено помогна за преодоляване на наложената над него - не международна, а национална - блокада. Съавторството на Николай в преводите в този смисъл бе и акт на благодарност към поетите, които му бяха помогнали "да види бял свят".

Но по това време облаците над мен отново се бяха смрачили и то още повече, отколкото през 1968 година. В началото на 1981 година председателят на СБП започна клеветническа кампания срещу мен в печата и успя да насъска диктатора да бъде забранен за печат трудът ми "История на българската литература". Тъй като ръководството на издателство "Народна култура" бе в твърде близки отношения с ненавиждащия ме председател на писателския съюз, изглежда, за да му угоди, издателството просто бавеше издаването на антологията и кой знай дали тя щеше да види бял свят, ако не бяха настъпили промените, към които започнаха да се подготвят по-отрано. И това бе само един от актовете на неприязън спрямо мен, още по-важен бе забраната да се подготви едно многотомно издание на творчеството на Иво Андрич на български, за което направих предложение, но което Сийка Рачева и Боян Ничев отказаха да правят без мен.

Ето как на два пъти възможността да бъде издадена една антология на модерни сръбски поети бе осуетена. През 1969 година предложението за тази антология бе отхвърлено от издателството, а издаването на представената още в края на 1981 година антология "Нощен полет" бе осуетявано цели осем години. В каталозите на издателството може да се види, че това "отлагане" е ставало дори и след като книгата е била включена в тези каталози. И кой знай дали щеше въобще да излезе, ако не бяха настъпили промените.

"Нощен полет. Петима сръбски поети" бе издадена през 1989 година с натрапения ни от издателството редактор Владимир Левчев. Не зная как е отекнала антологията сред читателската аудитория в шумотевицата на "промените", но в том VІ - "Балкански литератури" - на поредицата "Преводна рецепция на европейските литератури в България", на антологията "Нощен полет" е посветена отделна статия, в която й се дава изключително висока оценка, наречена е "шедьовър". А тази антология, както и "Антология на грузинската поезия" на Николай Кънчев можеха да се появят двайсет години по-рано.

Представял съм антологично българската литература и в чужбина.

В средата на 90-те години от авторитетното сръбско издателство "Багдала" ме помолиха с писмо да подготвя за библиотечната им поредица "Съвременен световен разказ" антология на съвременния български къс разказ (след Втората световна война). Позволих си да наруша малко хронологията и избрах за начало на своя избор "Вълкадин говори с Бога" от Йордан Йовков и любимия си разказ от Константин Константинов "Една нощ". След което представих с по един разказ още 23 съвременни разказвачи, които ще си позволя да изброя - Емилиян Станев ("Вълчи нощи"), Павел Вежинов ("В един есенен ден по шосето"), Николай Хайтов ("Дервишово семе"), Ивайло Петров, Йордан Радичков ("До небето и назад"), Дико Фучеджиев ("Горчивият вкус на живота"), Георги Марков ("Подялба на вещите"), Васил Попов ("Истината"), Дончо Цончев ("Лов на тетреви"), Георги Мишев ("Преброяване на дивите зайци"), Георги Величков ("Навикът да умираш"), Любен Петков ("Годеник и годеница"), Станислав Стратиев ("Посетен от бога"), Димитър Коруджиев ("Лекция"), Рашко Сугарев ("Нищо повече"), Димитър Яръмов ("Шум и срам"), Янко Станоев ("Далечен тромпет"), Александър Томов ("Пчела"), Виктор Пасков ("Биг бизнес"), Златомир Златанов ("Ной"), Ивайло Дичев ("Еротиката на комунизма"), Деян Енев ("Мария") и Алек Попов ("Меланхолични хора"). Моят предговор "Българският къс разказ" представя кратка история на разказния жанр в българското повествувателно изкуство от Средновековието и Възраждането до наши дни, каквито съм писал и за други, съставени не от мен антологии - една на френски и една на български език. Към приложените в края на антологията биобиблиографски бележки за авторите написах и кратки, по десетина реда, портретни медальони. Ето няколко от тях:

Третият - след Иван Вазов и Елин Пелин - ог големите майстори на българския къс разказ. Довежда до съвършенство композиционната чистота и структурната компактност на разказния жанр, чужд и на фрагментарно-аморфната композиция на Вазовия разказ, и на Елин-Пелиновия "реализъм без химери". Йовковият реализъм е привиден, метафизически, в него националният колорит е аисторически ситуиран в някакви "вечни времена", в които героите са изправени пред човешките вечни проблеми, които "никой век не разреши", както казва големият поет-символист Яворов. Йовков изобразява, но и надмогва трагизма на човешкото съществувание с една художествена религия на красотата и хармонията.

Константин Константинов написва своя шедьовър в залеза на живота си - неговите спомени "Път през годините" (1955-1966) са не само автобиография, а и панорама на времето, в което живее, и съдържат галерия от портрети на строителите на българската модерна култура от първата половина на ХХ век. Имал щастието да бъде приятел на плеяда от големите творци на българското модерно изкуство, Константинов и сам е майстор на белетристичната и критико-есеистична проза. Макар че след Втората световна война се изявява предимно като есеист и мемоарист, включеният в тази антология негов разказ от 1940 година със своя синтез на класическо разказване и модерна чувствителност предхожда някои търсения и постижения на българската проза от по-ново време.

Павел Вежинов дебютира в навечерието на Втората световна война и още с първата си книга се откроява като най-талантливия разказвач от поколението на 40-те години. След войната създава обемно творчество, в което освен градска психологическа проза твори и в областта на хумора, фантастиката и криминалната литература. В края на 40-те и първата половина на 50-те плаща голям данък на идеологическата конюнктура, но през 60-те години прозата му, включително фантастична и криминална, се насища с все по-дълбок психологически анализ в разглеждането на философско-екзистенциалните проблеми на съвременния човек. Макар че художествената му зрелост е свързана с романистиката и новелистиката, написал е и ред антологични къси разкази. Павел Вежинов е сред първите писатели, които в традиционно рустикалната и дребноградска българска проза култивират една модерна урбанистична чувствителност.

С книгата "Свирепо настроение" (1965) Радичков започва модерния обрат в българската проза. Неговото митотворческо въображение преобръща традиционния свят на българската селска проза, смесвайки реалност и фантастика, история и митология, всекидневно и празнично, обичайно и чудесно, традиционно и модерно. Неговото творчество показва едновременно краха на традиционната психология и морал, но в същото време и стабилността на човешките ментални нагласи и традиционни ценности в един фолклорно-митологичен модернизъм, сходен с "магичния реализъм" на латиноамериканската проза, но със самобитни извори и поетика. Макар че най-често се изразява чрез кратката разказна форма (която бих нарекъл по-скоро притча отколкото разказ), неговата проза въздейства със своята цялостност, чрез уникалната амбивалентност на своя пъстър художествен свят, а не само чрез внушенията на отделни образи. Дори неговите романи и драми (а Радичков е модерният обновител и на тези жанрове) нямат затворено в себе си художествено единство, а въздействат като фрагменти на една огромна карнавална фиеста, каквото всъщност е цялото творчество на този най-значим български модерен прозаик.

В емиграция Георги Марков създаде най-значимата си творба - публицистичната книга "Задочни репортажи от България", ценен документ за тежката социална атмосфера в тоталитарното общество.Преди да емигрира Марков беше един от обновителите на българската проза през 60-те години.Макар че най-значимите му творби от този период са повестите му "Жените на Варшава" и "Портрет на моя двойник", Марков има успехи и в късия разказ, където разглежда морални и психологически проблеми на градски хора.

Още при господстващата атмосфера на соцреалистичните догми, Васил Попов се опитваше да модернизира българската проза и Емилиян Станев на шега го наричаше "Хемингуей от село Миндя". Макар че в доста свои творби разглежда психологическите проблеми на градски интелектуалци, най-значимия си успех Васил Попов постигна с книгата - "хроника на едно умиращо село" - "Корените". Заедно с книгата "Вечни времена" "Корените" се обединяват в един "отворен роман" от цикъл разкази - форма, твърде популярна още от времето на Алеко-Константиновия "Бай Ганю". Всеки от малцината останали в селото хора е образ-символ на определени тенденции в социалната драма на българското историческа реалност.

Пасков е автор на два романа, които имаха сензационен успех в края на 80-те и началото на 90-те години, защото тяхната нетърпимост към социалния конформизъм съвпадана с обществените настроения в годините на промяната около 1989. Разказът, включен в тази антология, "Биг бизнес", със своята проблематика и стилистика е сред творбите, характерни за духовната атмосфера на посттоталитаризма.

Философ, естетик, културолог, Ивайло Дичев дебютира като разказвач и до днес остава верен на тази форма, изпълвайки я все повече с философска рефлексивност. Експериментатор с наративните поетики, той е един от пионерите на постмодерната насока в съвременната българска проза и сред най-познатите представители на т.нар. "нова хуманитаристика".

Алек Попов е от най-младото поколение български писатели, чиито книги бяха посрещнати с интерес от публиката и критиката. Вече утвърден разказвач, той възкресява и модернизира традициите на т.нар. диаболистична проза от 20-те години, преплитайки сатира, гротеска и фантастика в оглеждането на реалните човешки и социални проблеми на съвременния свят.

Цитирам тези кратки портретни медальони, защото - както показват класическите антологии на Пенчо и Гео - кратките критически характеристики са неотменна част от антологичните концепции. А това е един изключително труден жанр, който изисква не само голяма интерпретаторска проницателност и точност на оценката, но и умение за лапидарен изказ и дори афористично майсторство. Опитвал съм се да култивирам тези качества както в своите антологии, така и в книгите си с фрагменти "Призори" и в албума "Български писатели", където съм публикувал кратки критически портрети за 50 български писатели от Паисий и Софроний до Георги Марков и Александър Геров.

Изпратих съставената от мен антология в "Багдала", но в смутното време на братоубийствените войни в разпадаща се Югославия дълго време не знаех каква е съдбата на ръкописа ми. Едва в началото на новото хилядолетие узнах, че антологията е била отпечатана през 1998 година и е имала голям успех сред читателите и критиката; по-късно получих и два екземпляра от добре оформеното издание. Разбрах и че ред от включените в антологията разкази са били препечатвани в различни периодични издания.

През 1999 година организаторите на Стружките Вечери на поезията, след десетилетно отсъствие на българи от този авторитетен световен поетичен форум, ме поканиха за селекционер на група от десет български поети за участие във Вечерите, като подготвя и антология с техни творби. Домакините помолиха да включа и някои поети, които са превеждали и издавали македонски поети (нещо обичайно при такива случаи), поради което извоювах броя на българската делегация да се увеличи на 15 поети и така в антологията, която назовах "Краят на митологията" бяха представени с по десет стихотворения поетите Блага Димитрова, Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов, Марин Георгиев, Кирил Кадийски, Иван Методиев, Румен Леонидов, Златомир Златанов, Бойко Ламбовски, Мирела Иванова, Георги Господинов и Йордан Ефтимов. Като предговор публикувах голяма студия за българската поезия след Втората световна война, в която давах обширен преглед за творчеството на няколко генерации - от Багряна, Фурнаджиев и Далчев до най-младите днешни поети.

За съжаление, българското участие на Стружките вечери бе скандализирано. Един ламтящ за световна слава български поет, който преди 1989 година организираше по поръчка на КГБ софийски писателски срещи, които да контрират именно Стружките вечери на поезията, в които участваха дисиденти като Йосиф Бродски, организира съвместно с обичайните автори на "активни мероприятия" медийна дезинформация, че Блага Димитрова получава награда на Вечерите, въпреки че още от февруари 1999 година се знаеше, че бъдещият лауреат ще бъде френския поет Ив Бонфоа. Въпреки че и аз, и Блага Димитрова предупредихме всички медии за подготвяната дезинформация, намери се един вестник, чийто заместник-главен редактор, поет впрочем, публикува дезинформацията.

През същите дни българските медии публикуваха и друга гнусна дезинформация, насочена срещу тогавашния президент на Република Македония Люпчо Георгиевски (при това пробългарски настроен политик), който се наложи да разпространи опровержение на сътворената от българските тайни служби клевета.

В така създадената предварително скандална атмосфера и аз, и Блага Димитрова, и още петима поети от българската група, не отидохме в Струга. През следващите години славолюбивият организатор на дезинформацията посещава многократно Македония с други "писателски" делегации и с натиск, шантажи и увещания успя да използва и прeзидентската институция, и дипломацията, и тайните служби, и медиите, за да убеди новите ръководства на Стружките вечери, че не трябва да дават награда на Блага Димитрова и Николай Кънчев, чиито книги домакините на поетичните Стружки вечери бяха вече издали в отделни книги в библиотечната поредица на номинираните, предвиждани за наградата. Така този дългогодишен "идеологически" борец срещу Стружките вечери успя да надживее своите съперници и да получи наградата. Давам този "антологичен" пример, за да покажа как някои казионни поети на Живковия режим - и преди, и след 1989 година - използваха инструментите и финансите на държавната власт, тайните служби, дипломацията и медиите, за да си спечелят "световна слава". Отдавна вече са публикувани и речите на Тодор Живков пред партийни форуми, в които накрая дори диктаторът се възмущава от "подвизите" на този свой любимец, който не само е ползвал държавни средства, но е вършил и финансови злоупотреби, които Живков признава, че е прикрил, за да не предизвика обществено възмущение и съдебно дирене.

А сега - отново към антологиите, макар че "отклонението" бе свързано именно с антология.

Писал съм на няколко пъти, че една "История на българската литература" може да се чете и като увод/предговор към една антология на националната поезия, разказ и пр. Както е вярно и обратното - че една антология представя и имплицитна "история на литературата". Макар че в своя исторически труд, чрез акцента върху отделни творби, на които посвещавам интерпретаторско внимание или споменавам в някакъв смислов контекст, по същество правя и един имплицитен антологичен избор, в друга своя книга, фрагментите "Призори" ("Призори", изд. "Хермес", Пловдив, 2005, книга трета, която съдържа и първите две, издадени съответно през 1988 и 1994 година), имам и една - не само имплицитна - "Антология на българската поезия". Това е направено в поредицата от фрагменти с общо заглавие "Антология", където не просто избирам, но и обосновавам интерпретаторски избора си на едно-единствено стихотворение от всеки български поет, което според мен е най-репрезентативно за творчеството му. Така - и чрез избора на поетите, и чрез избора на една тяхна представителна творба - всъщност съм съставил една "Антология на българската поезия", чието издаване не е творчески проблем, но която - и без да бъде издадена - съществува като антологичен проект.

Дали защото забелязаха този мой антологичен проект или като автор на вече издадена "История на българската литература", но през 1995 година ме поканиха от най-старото българско издателство, пловдивското "Христо Г. Данов", да съставя една "Антология на българската поезия" като част от издателската програма за отбелязване на 140-тата годишнина от създаването на издателството. Макар че след написването на "Историята", както и на множество работи върху отделни поети от класиката и съвременността (а и на вече публикуваните фрагменти "Антология" в двете издадени книги "Призори") имах вече достатъчно натрупан опит за съставянето на една "Антология на българската поезия", краткият няколкомесечен срок за подготовката й не бе голям и работих доста напрегнато, за да може да бъде издадена навреме, още повече, че сам трябваше да преписвам на машина (тогава още нямах компютър, а помощници никога не съм имал, самото издателство пък вече нямаше нито редактори, нито коректори).

При това, освен избраната поезия и двата доста големи мои придружителни текста - предговор и послеслов - всеки автор беше представен с биобиблиографски бележки, както и с кратка придружителна минипортретна характеристика. Антологията успя да излезе за юбилея на издателството и въпреки полиграфичните си несъвършенства представя като книга една моя антологична визия за българската поезия до 1944 година. Смятам за свой особен принос представянето на старобългарската поезия, за което ратувам още от статията си "Към една модерна апология на нашата стара литература" (1967).

Неколцина преподаватели по българска литература в България и в чужбина ме уверяват, че това е най-ценната им учебна книга по българска поезия. Не поради липсата на разпространение на книгата обаче, нито защото критическата оценка на текущата литература в България е оскъдна, тази антология не получи съответен критически прочит в периодиката, оценена бе набързо и повърхностно заедно с други появили се антологии. Но не бих казал, че остана съвсем без внимание. Дори стана извор на други антологии - една луксозно издадена и добре разпространявана антология на българската поезия по-късно съдържа и "заета" от моята антология старобългарска поезия, без съставителят да се позовава на някакви източници. Кражбата обаче е съвсем очевидна, защото всички представени в антологията ми старобългарски текстове са изцяло графично оформени от мен и в този им вид не могат да бъдат видени никъде другаде.

И тъй като съм убеден, че и на настоящата конференция тази "Антология" ще бъде отмината без съответно внимание, се надявам, че това ще се случи на някой бъдещ форум, който не ще остави без внимание един от най-сериозните досега български антологични проекти.

Излязлата през 1995 година моя "Антология на българската поезия" обхваща развоя й от възникването й до 1944 година. Защото се договорих с издателството и подготвих за печат и втора част на "Антология на българската поезия", която обхваща периода 1944-1989 година. Въпреки че бе подготвена за печат и дори получи финансовата подкрепа на програмата "Помощ за книгата", тази втора книга на Антологията обаче не видя бял свят, защото и без това мъждукащото вече най-старо българско издателство престана да съществува.

Пет години след като издаването на тази антология (на поезията 1944-1989) бе осуетено, най-неочаквано получих предложение да съставя антология на най-новата българска поезия, писана след 1989 година. Още преди това имах намерение да съставя и такава антология, но след излизането на неиздадената втора книга, и то в по-далечно бъдеще. Поне в две отношения обаче това предложение криеше опасности. Предложението бе направено от фондациите "13 века България" и "Ценности", а ангажиментът по издаването бе поет от щаба по кандидат-президентската кампания на тогавашния президент Петър Стоянов, който се кандидатираше за втори мандат с най-големи изгледи за победа. Познавах президента Стоянов покрай брат му Емил, който е мой студент, и до днес съм в добри отношения с него, без никога да сме били близки. Освен това е добре известно, че нямам никакви симпатии към които и да е български политически партии, както и към политиката въобще, моето отношение към хората се определя от личните им качества, а не от политическите им възгледи. Много добре знаех, че въпреки политическия ми неутралитет, някои среди винаги се опитват да ме пришият към губещите в момента позиции политически сили и личности. (Един известен поет например, който ми е посветил няколко литературни творби и е вдъхновил написването на ред клеветнически писания срещу мен, в периода до 1989 година упорито ме представяше като враг на официалния "класово-партиен подход", "априлската линия" и соцреализма, а след това започна да ме представя за едва ли не любимец на Живковия режим, чийто лакей беше самият той.) Затова възприех предложението като знак, че Петър Стоянов ще загуби, въпреки че по това време беше без конкуренция. Което и стана чрез организираната му със случая "Ото Кронщайнер" провокация, което е интересен, но друг сюжет.

Но тъй като обичам да приемам и по-опасни предизвикателства, приех и другото, творчески по-опасно, предизвикателство - твърде краткия период за подготовката на антологията. Ако предишните ми антологии бяха съставени след дълго общуване с материала, тази трета антология трябваше да се състави за поезията от най-новия период, към който нямаше никаква дистанция. При това за едно кипящо от бързи промени литературно време, което бе трудно обозримо, защото отприщената след промяната вълна от автори бе заляла пространството с поезия, тя бе трудно обозрима дори поради липсата на информация за всичко новоизлязло. На всичко отгоре, по партиен принцип литературата бе разделена организационно-институционално на два враждуващи лагера, които не само се заливаха с помията на отрицанието, но дори и не се признаваха - а и не се познаваха - взаимно за литература. Въпреки че се стремях да следя съвременната литература без партийно-политически и естетически предубеждения, не бих казал, че познавам цялата съвременна поезия. Но поех предизвикателството, най-вече защото един панорамен поглед към съвременната поезия бе културна необходимост. Събрах някои новоизлезли "партийни" антологии и други поетични сборници, няколко антологични броя на различни списания, консултирах се с колеги и приятели и натрупах голям брой от излезлите след 1989 година стихосбирки.

Тази нова антология със заглавие "Начало на века. Най-нова българска поезия 1989-2001" като съставителски принцип се различава от предишните. Ако в първата антология авторите бяха представени само според хронологията на времето на вписването им в литературата (което не винаги съвпада с рождените им дати), а във втората, освен според тази литературно-исторически хронология, поетите бяха групирани и в различни части, в последната, трета антология, поетите са подредени в три големи раздела - в първия включих 20 поети от Валери Петров и Блага Димитрова до Иван Цанев и Екатерина Йосифова, дебютирали в литературата до края на 60-те години, във втория - 45 автори от Биньо Иванов до Мирела Иванова, дебютирали през 70-те и 80-те години, а в третия - 55 поети от Станислав Градев и Георги Господинов до Стоил Рошкев, Иво Рафаилов и Патриция Николова, навлезли в литературата след 1989 година. Въпреки че тази трета антология обхваща в сравнение с другите най-кратък период от време - само дванадесет години, в нея са включени най-голям брой (120) автори, тъй като смятах, че именно най-малко познатото най-ново време заслужава един по-широкообхватен поглед. Една от рецензентските бележки след излизането на тази антология беше, че в нея съм отделил прекалено внимание на поетите от втория раздел, дебютирали през 70-те и 80-те години за сметка на изявилите се през 90-те. Като се има предвид, че най-силна е нетърпимостта към непосредствените предходници, тази бележка не изглежда необяснима. Но от дистанцията на едно по-голямо време се вижда, че нито в количествено, нито в качествено отношение моята антология не привилегирова едно поколение за сметка на друго. В наскоро излязлата антология "Последните", включваща поети от 80-те години, са представени 10 автори, но тази антология няма претенцията да бъде антология на десетилетието, а само на един литературно-приятелски кръг. От десетте включени в нея поети в моята антология липсват двама - Данила Стоянова, която почина твърде млада през 1984 година, и Ангел Ангелов-Джендема, който е поет-песенник, каквито не съм включвал в моята антология. Като се има предвид, че в "Последните" липсват такива поети от 80-те години като Бойко Ламбовски и Мирела Иванова, Добромир Тонев и Росен Друмев, Александър Секулов и Антон Баев, Балчо Балчев и Любомир Русанов, Румен Денев и Николай Дойнов, не мисля,че представените в моята антология 45 поети от 70-те и 80-те години са прекалено много.

Не смятам, разбира се, че моята антология обхваща всички значими имена на поети, творили в периода 1989-2001 година (наскоро след излизането на антологията открих например чудесната поезия на Женя Димова, а след това и на ред други, пропуснати в "Начало на века" млади автори). Но мисля, че антологията без политически и естетически пристрастия дава един панорамен поглед върху поетическите изяви на поети от всички генерации и с различни художествени търсения, включвайки характерни и като проблематика, и като поетика творби от времето на мъчителния български "преход".

В този смисъл изненадата дойде не от справедливите или не бележки, направени от неколцината рецензенти в типични за времето повърхностни отзиви, "ударът" дойде от друга страна. Премиерата на антологията стана в тържествена, дори помпозна обстановка, с много блясък и медийна осветеност на 1 ноември във фоайето на Народния театър. Какъв бе обаче ужасът ми, когато се завърнах у дома и разтворих иначе добре външно оформената антология. Книги без печатни грешки излизат рядко не само у нас, книги с много печатни грешки у нас са обичайни, но изданието на антологията "Начало на века..." гъмжи не просто от много печатни грешки, а от такова количество ужасни печатни грешки, разместени пасажи, смесени стихотворения от различни автори, слети в едно различни творби, че книгата е практически неупотребима. (Странното е, че всички тези "грешки" са допуснати след неколкократни коректури както от мен, така и от други, и в запазените коректури няма нито една от допуснатите в печатното издание "грешки".) Въпреки че реагирах веднага в "Литературен форум" и дори публикувах написания по този повод стихотворен памфлет "Изкуството на антологията", не липсваха рецензии, в които бях обвинен за немарливост, въпреки че тя бе създадена не от мен, а против мен. Едва ли поради допуснатите грешки антологията обаче не бе разпространена в книжарската мрежа и аз се съмнявам дали е достигнала дори до всички включени в нея поети. Освен допуснатите в печатното издание "грешки", от него са отпаднали и съставените от мен и приложени в края биобиблиографски бележки за всички представени в антологията автори, най-нетворческата, но и най-трудоемка работа. Мисля, че - без да бъде задължителен - такъв информативен апарат при всяка антология е особено необходим за читателската публика.

С риск да бъда възприет като прекалено мнителен, но и имайки сходен опит с множество подобни "грешки" в мои книги и публикации в печата, смятам, че самата покана към мен да стана съставител на тази антология е била със замисъл не да се издаде антология, а да се предизвика свързан с моето име скандал. А начинът, по който бе издадена и отразена публично антологията, разкрива ченгеджийския почерк и на други публични "активни мероприятия" срещу мен още отпреди 1989 година. И не е странно, че те зачестиха и след 1989 година, тъй като творците на българската псевдодемокрация са същите, както и творците на "недоносчето" "реален социализъм".

И така - от очертания още в предишни мои публикации антологичен проект, бяха създадени три антологии.

Първата, "Антология на българската поезия", включваща поезия до 1944 година, макар и в неособено полиграфически угледен вид, бе издадена в изд. "Христо Г. Данов" през 1995 година. Макар че се сдоби с няколко повърхностни критически отзива, няма никакви данни - въпреки отпечатания тираж от 1000 екземпляра - тя въобще да е разпространявана в книжарската мрежа и едва ли може да се намери в няколко библиотеки. Все пак, макар и лишена от широка публичност, тя е издателски факт.

Втората антология, на поезията от периода 1944-1989 година, не успя да бъде издадена, но съм запазил два машинописни екземпляра от нея, чиито издателски екземпляр може би е запазен и в архива на фалиралото издателство "Христо Г. Данов", ако неговите архиви въобще се пазят някъде.

Третата антология, на поезията 1989-2001 година, бе издадена, макар и в практически почти неупотребим вид, като нейната публична разпространеност е по-оскъдна дори и от първата.

Надявам се, че някога трите антологии ще излязат от печат в техния автентичен вид и с по-добро полиграфично оформление, а бъдещите изследователи ще коментират и причините, поради които това не е станало своевременно, както и причините поради които те не са достигнали до по-широката читателска публика.

В историята на литературата се вписват и опитите тя да бъде зачерквана.

2011

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.07.2014
Светлозар Игов. Вътрешни пейзажи. Варна: LiterNet, 2014

Текст, написан за научна конференция, посветена на антологиите, непубликуван.