Недялко Йорданов (1940)

FESTINA LENTE

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Има поети, които обичаме, защото техният глас - неразрушен от времето - отеква в сърцата ни, за да ни разкрие нещо съкровено от самите нас, което е живяло десетилетия и дори хилядолетия у други преди нас. И има други поети, които са ни скъпи, защото тяхната изповед ни достига не над времето, а е наш спътник във времето. Тяхното слово е като че и наша изповед. Не в смисъл, разбира се, че с нея ни свързват частните детайли на една биография, а защото е създавана в общия духовен климат на едно поколение.

Не бих желал да злоупотребявам с тази вече злоупотребена в съвременната литература дума "поколение" - толкова много невзрачници разчитат на възможността с групов билет да се качат на влака на литературата. Не мисля, че поколението е нещо, което чак толкова свързва хората. Много белокоси днешни люде и ред творци от преди столетия чувствам по-близки, отколкото тълпите от връстници. И предполагам, че с всички е така. Подобно нещо загатва и Недялко Йорданов в стихотворението си, посветено на Валери Петров - своя обичан литературен учител.

И все пак има нещо, което свързва хората не само по вертикала, но и по хоризонтала на времето. И за да го обясня, ще припомня онова, което сам Недялко споменно е призовал в паметта си за Григор Ленков - четенията в аудитория 65 през първата половина на 60-те години:

- години наивни и бурни,
разкрепостени и литературни!

Когато -

Не певеца естраден,
футболиста,
атлета -
в култ издигнат единствено беше поета.

Десетки поети от всякакъв талантов калибър преминаха през тези четения. Неколцина може би ще застанат по-високо в поетичната ценностна йерархия. Но първия, за когото можех да кажа, че е поетът на едно ново (тогава то бе най-младото!) поколение, бе Недялко Йорданов. Макар че той и тогава, както и сега, разказваше уж безизкусно случките из своя личен живот, това бе именно глас на едно ново поколение, което влизаше в живота и казваше своя поетическа дума. (В това "своя" се съдържаше и усвоеният опит на някои предишни творчески поколения - за онова време това бяха преди всичко поетите от 40-те години и техния духовен баща Далчев. Но дори промяната в ориентацията при търсене на опора в традицията бе проява на творческа оригиналност.) Въпреки своя съкровено-интимен изповеден характер поезията на Недялко Йорданов в онези години прозвуча като поетическо обобщение на едно поколение, защото - отвъд частния биографичен опит - съдържаше новата духовна характеристика на една съвсем млада жизнена чувствителност. И което е още по-важно - един нов - и необичаен поне за времето - начин на поетическо изразяване. Със своята битова делничност (която беше пронизана от толкова романтична празничност във възприятието на живота като неповторимо чудо), със своя нарочно непатетичен и често самоироничен език тази поетика беше дискретна полемика с една поетика на патетичните жестове. Поети като Недялко Йорданов тогава се опитаха да скъсят дистанцията между качения на кокилите на патоса лирически герой и автора. И въпреки това в тази като че демонстративно непатетична поезия струеше патетиката на едно свежо възприятие на живота, патетиката на историческата приемственост с обществените идеали на бащите. В този смисъл Недялко Йорданов беше пионерът на една литературна вълна, която сетне се изрази в цяло течение в прозата, а сам Недялко я пренесе и в драматургията. Но това са спомени.

Не бих казал, че новата книга на Недялко Йорданов е някакъв скок или рязък поврат в поетическото му развитие, което през последното десетилетие бе отместено встрани в собствената му творческа биография, ангажирана повече с театъра (новата книга е лирическа изповед и на театралната авантюра на поета, която беше плодотворна и за него, и за родната ни драматургия). Не е рязък скок, защото като всяка изповедна поезия от този род и поезията на Недялко преминава естествено и плавно през сезоните на възрастта. А като всяка поезия, която съчетава мека печал и самоирония, тя не е поезия на драматичните сътресения и поврати, въпреки че има усет и за драматизма и трагизма на битието. И все пак в "Няма време" има нещо твърде ново, което променя дори същността на интимната изповед. Това е реквиемно-мемориалната интонираност (в пряк тематичен смисъл) на преобладаващата част от книгата - от римувания лирикопрозаичен фрагмент "SOS" през едноименния цикъл до "Закъсняла поема" - все творби, посветени на мъртви приятели - най-често поети - от Реджеп Кюпчу до Григор Ленков.

Но не само на пръв поглед тази скръбно интонирана поезия се вписва в биографично-изповедния цикъл. Навлизането в сезоните на зрелостта е всъщност по-особен усет за смъртта. Не вече на онези, които са ни дарили с живот, а на онези, с които заедно сме дарени на живота, които са вървели редом с нас, т.е. - на частици от самите нас. Това изстрадано memento mori се различава от чувството за смъртта, което можем да имаме и в ранна младост. То вече ни напомня, че смъртта съществува не в някакво неопределено бъдещо време, а че е станала незримо присъствие в настоящето. Искали сме да си кажем някоя дума, а човекът вече го няма. Срещали сме се като че утре пак ще се видим, а това е била последната ни среща. И макар че усещаме това отсъствие, така както се усеща отрязана ръка, знаем, че не чудото някой отново да се върне при нас, а не-чудото ние да отидем при него ще се осъществи.

И е съвсем естествено в този житейски сезон да усетим с болка, че вече НЯМА ВРЕМЕ. Болка, в която има и известна гузност. Бих я нарекъл честна гузност, защото най-често я чувстват и имат доблестта да я изповядат именно не-виновните. (Ако една хуманистична концепция за живота може въобще да приеме пилатовската концепция за невинността.)

НЯМА ВРЕМЕ - това зряло усещане на житейската зрелост, което Недялко Йорданов така сполучливо е избрал за заглавие на книгата си и което се отронва на няколко места в лирическите му изповеди, а пронизва и цялата книга - колкото и да е странно, този повик може да бъде "философията" на две коренно противоположни разбирания за живота.

"Няма време!" - това е бойният вик на ненаялите се гладници, на нежелаещите да изпуснат кокала на живота (халал да им е!), на изповедниците на циничната философия "Давайте да се наживеем, че видите ли - няма време! - утре може да умрем". Няма време - това е крясъкът на изпреварващите с мигач или без мигач по серпантините на кариерата, изкуствата, поколенията, живота, това е оригването на вулгарните консуматори, лигите по устатата на чувствените бързачи. Няма време - това е мръсничкото намигване на онези, които не ги интересува нито "нямането", нито "времето", защото са рожби на безвремието и сами са безвремие.

Но "няма време" е и нещо друго - именно това друго, така различно "няма време" живее като морален трепет в новата книга на Недялко Йорданов. "Няма време" - това е острото чувство за границите на човешкия живот и за морален и исторически дълг, което буди осъзнаването на тези граници. Това е необходимостта да изпълниш изтичащото време, което ти е отредено, с богат житейски смисъл, дори да се върнеш назад във времето, за да му придадеш оня неусетен по-висок смисъл, който то е притежавало дори в лекомислено задъханото ежедневие. Тук парещата болка на случайно пропуснатото призовава отговорността да живееш с пределна морална и творческа напрегнатост в настоящето. (Искам да отбележа тук и илюстрациите на Стоян Цанев, чиято мрачно-гротескна графика, така чужда на пръв поглед на лиризма на Недялко Йорданов, в тази книга акцентира подмолните тъмни кристали, които впрочем винаги са блестели на дъното на фриволно-игривия, виртуозно елегантен, привидно лек и все пак така дълбок на битийни прозрения стих на поета.)

И - забележете удивителното като че преображение - именно в тази така интимно-изповедна поезия личността на автора деликатно и свенливо се стеснява сред другите, на които всъщност е посветил живота си. Да живееш за другите! Ето как тази частно-изповедна поезия се прелива във върховната формула на човечността - несебичността.

Този размисъл може да изглежда прекалено наситен с абстрактно-хуманистични и моралистични фрази. Наслушали сме се достатъчно на абстрактен "конкретен хуманизъм", удобен щит за прагматичната себичност. Време е да разберем, че "голямата" правда на историята иска всекиминутно потвърждение в малките дела на живота. Време е да разберем това, защото наистина "няма време". Страшният съд не е някаква далечна инстанция, за която все някак ще успеем да се приготвим някога с помощта на историята. Той е онази невидима морална везна в нашите сърца и очи, която може да ни парне като отдръпнат приятелски поглед, като охладняла човешка длан, като безвкусна целувка. Или като внезапно клъцваща ни брадва, след която не ще успеем да кажем неказаните думи, да подадем неподадената ръка, да построим непостроения дом, да погалим неродените деца...

Това и много други неща е казал Недялко Йорданов в печално резигнантната си, задушевно-проста в изказа, понякога виртуозно-игрословна ("Химн"), друг път анжамбманно накъсана ("Театър"), сантиментална и тихопатетична, остроумна, самоиронична и дори, ако щете, "старомодно" човечна книга "Няма време".

"Няма време" - това ще рече Festina lente, бързай бавно, т.е. - бързай мъдро, човече!

1982

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.01.2020
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020