Никола Инджов (1935)

7 ФРАГМЕНТА ВЪРХУ ПОЕЗИЯТА НА НИКОЛА ИНДЖОВ

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

1. Никола Инджов е поет, който уравновесено, без болезнена драматичност, без дисонансни извисявания изживява и изразява социалната драма на нашето време, която по особен начин се отразява в националния обществен и литературен живот. Неговото име е настрана от шума на литературните спорове. Творчеството му в известен смисъл посочва безплодността им. Това е талант на ГЪВКАВ ПОЕТИЧЕН СИНТЕЗ, неговият звезден поетичен град "се слива с висина и далнина", изящната мелодия на поетичните му менуети съдържа в себе си и безпокойната горчивина на стронция.

Тоналността на неговата поезия е намерена още в "Над Камчия, в пътеките еленови", "Танцът на дроплата", "Трепетлики" и други стихотворения от първата му книга. Това е поетичното избистряне на копнежни човешки преживявания, красивият път на човека към една създадена от него легенда, с многообразието на реалните ѝ проявления ("Бялата роза"). Като тиха мелодия прозвучава "Свечеряване" - пасторално настояще на тази легенда, която, уморена от вековете, угасва, за да озари със здрачните си отблясъци бъдещето ("Поезия за Созопол"). Приливите от минало към бъдеще у Инджов са меки, плавни. Красотата е нормата, която свързва хармонично тези два бряга.

Ако премахнем декоративността на тази поезия, може би твърде малко ще остане у нея, но сполуката на Инджов е в умелото структуриране на декоративни елементи, което трябва да защити едно уравновесено разбиране за живота, оцветено от едно дълбоко, но спокойно поетично чувство, от един своеобразен художнически усет.

2. Класическата ни революционна поезия има образци на литературно реализирани любовни чувства, но в нея имат стойност само ако са пречупени през призмата на гражданската повеля. В останалата си част националната ни литература също обгражда най-интимните чувства на човека с внимание, но над нея кошмарно тегне сянката на нарушената социална хармония, на отчуждението на човек от човека. Твърде интересни са в това отношение двата литературни полюса - Лилиев - Стаматов. Първият със стерилизираността на любовното чувство до безплътност. Вторият - също с едно нереално чувство именно поради хиперболизирания стремеж да се представи "по-реално", по-натуралистично. Яворов бе сблъсъка на тези два полюса. И "нереалната жена" си отмъщаваше - тя съдбовно тегнеше над поетовия живот (Димитър Бояджиев). Дори в светлата резигнация на един пречупен революционен витализъм тя присъствуваше повече като катарзисен мит, отколкото като реалност (Никола Фурнаджиев).

Любовното чувство в поезията на Инджов е реално, но не се разголва, не се стреми да доказва своята жизненост чрез вливането на биологични сокове с тръпчива първична сила. Чувството е романтично извисено ("Цяла нощ пя жена..."), литературно пречистено, понякога - декоративно стилизирано ("Песен от снеговете"). Раздялата не е драматизирана, а е спокойно отдалечаване в меката светлина на спомена ("На края на дъгата"). Споменът не е затвореност в остатъците на някакво отминало чувство, а възможност за повторимост на неповторими мигове ("Високо в планината"). В лиричната концепция на Инджов любовта присъствува като част от ГОЛЯМАТА КРАСОТА, която поетът търси и предчувствува, като един от отблясъците на жизнената хармония:

Тя винаги е някъде... Струи се
косата ѝ като прозрачен дъжд.
Сега обикновените актриси
заместват я на сцената...

Но само в един по-широк обществен и литературен контекст може да се оцени смисълът на любовното чувство като част от човешката същност, като норма на човешки отношения ("Бялата роза", "Поезия за Созопол", "Звезден град", "Балада за Камен Болшевика").

3. Стремежът към пречистен лиричен израз очерта лика на поета Никола Инджов. В същото време неговата вътрешна склонност към декоративна стилизираност го отдалечава от същността на лиричното изразяване. И в лириката му се появяват творби като "Бялата роза" и "Поезия за Созопол", които структурно се развиват КЪМ ПОЕМА. Това развитие се подхранва и от концептивното съзряване, от естественото развитие на всеки творец към мащабност на поетичната мисъл, което е една от вътрешните предпоставки за нарушаване мярата на литературните видове. Първата поема на Инджов, въпреки малко странното за по-обемен поетичен вид импровизационно начало, подчертава вече един по-определен и задълбочен поетичен интерес. Признаци за вътрешното съзряване и развитие на този поетичен интерес са баладичните елементи, които все повече се развиват, за да станат ос, около която се изграждат поемите на Инджов.

Раждането на легендата, на народностния мит - към това се насочва Инджов още с първата си поема. Родната ни литература не малко пъти (с различен успех или по-вярно - с различен неуспех) е правила Ивайло обект на своето вдъхновение. Но почти винаги спираше пред драматизма на коронования плебей, така характерен за нашата национална история. Инджов намери вдъхновение в легендарния Ивайлов двойник - поезията е най-склонна да търси смисъла на романтичните илюзии. В своята неравна като изпълнение, въпреки стремежа за оригинална вътрешна организация "Поема за Лъжеивайло", търсейки извора на народностния мит, Инджов стига до основни поетични обобщения ("народът може·да повярва само на бой щом го водиш!" и др.). В тази поема започва и характерното за Инджов схващане за революционната приемственост ("нито сетни, нито първи"). Тук е и метаморфозата - символ на националната история ("Орачи-войници", "Дойде време пак да скрием кавалите медни"). В тази поема е и изворът на характерни Инджови интонации, на оригинални изблици на лирично осмисляне на историята ("Тракия - ще я измериш по мъртвите само"). Инджов преминава в свой поетичен терен - романтично стилизирана национална летопис: поемите "Летопис от Балкана", "Балада за Камен Болшевика".

4.

...И отива си полека
от земята тиха
с каменното свое име
Камен Болшевика.

Гургулици прелетяват
трепетно и леко.
И в сърцето му остава
гълъбово ехо.

Отзвучават последните редове на "Балада за Камен Болшевика", които не само дават мелодията на цялата поема, изградена впрочем върху една позната и близка на българската поезия интонационна схема, но и оставят емоционалното ехо, през призмата на което ще доосмислим съдържанието ѝ.

"Балада за Камен Болшевика" е една съвременна легенда, една модерна балада. Един мит, който не е извисен от разстоянието на времето, легенда, в която се вглеждаме с всекидневни очи, склонни да бъдат реални. Инджов е решил да облъхне с чара на поезията време, което съвременникът оцени с трезвост, стигаща до жестокост. Затова куршумът, който пълзи към сърцето на стария комунист, не е просто нелепа случайност, която ще ни изпълни с трогателно съчувствие. В поезията такива случайности добиват по-висок жизнен смисъл. Метафората се превръща в обобщение на един исторически период. Социалистическата революция бе върхът на едно социално напрежение. Камен Болшевикът затваря тази страница на нашето обществено развитие, а самият той остава да живее. Започва скритият трагизъм във величието на една ревоюция, присъствието на разрушителните ѝ сили в условията на едно нуждаещо се от творчески усилия време, присъствието на обществени методи, несъответни на новия обществен момент.

Една историческа ирония е останала в меката, поетично извисена атмосфера на поемата, но в нея има и един вазовски и захаристояновски усет към "пиянството на един народ", към едно героично национално-историческо постоянство. Поетичният смисъл на националната история е разкрит чрез съдбата на една революционна личност. Приглушеното противопоставяне личност-колектив също внася драматични моменти в поемата, а разграничаването от трафаретната патетичност най-добре предава трагичното величие на героя. Това не е болезнена демитологизация, която може да има отрицателен обществен ефект, това е ТИХА РАЗДЯЛА С МИТА, осъществена с усет и уважение към героичните моменти в националната история, но и с дискретни хуманистични противопоставяния ("Другата тишина, другият огън") на онова в революционната диалектика, което спъва по-нататъшното обществено развитие.

5. Голямата страст на поета Инджов е оригиналният поетичен израз. Инджов е сякаш изкусен от магията на езика. Във време, което има толкова много поети, а така малко оригинални езикови структури, това е добре. Не само поради своеобразната изразителност, с която се изявява един поет, но и поради усилията да се освежи националният литературен език, чиято естествена устременост към финални езикови състояния понякога замразява изразителната му сила. А езикът е в крайна сметка съдбата на една литература. От съвременните поети Инджов е един от малкото, които осъществяват интензивно езиково търсене. Най-изразно е то в областта на поетичната лексика. Инджов има вкус към изразителната дума и проявява усет при въвеждането ѝ в текста. В езиково-поетичния процес думите заискряват в нови значения, раждат нови образи. Инджов продължава една традиция, отличаваща се с вниманието си към изворната народна лексика. Неговите търсения са подкрепени от все по-голямата стилова чистота, до която се домогва. Една елегантна ИЗРАЗНА АРТИСТИЧНОСТ показва, че Инджов е превъзмогнал остарелите начини на езикови търсения, но в същото време е и една опасност за неговата поезия. Това обаче е опасност, която стои пред всеки поет, защото поезията има смисъл само доколкото е свежа изразно.

От Куба Инджов донесе стихове, които доста се отличават от дотогавашните. И макар че имат повече етюдна стойност, те откриват възможността за едно по-различно концептивно и стилово развитие. Дори ако то не се осъществи, несъмнено е, че дори само възможността за една такава вътрешна ориентация ще внесе нови стилови акценти, ще обогати с нови моменти неговата поезия.

6. Сега чета "Тихол с петела" и отново срещам една способност да се вижда светът с нови очи, една особена усетливост, която достига и съответния си поетичен израз. Но под стихията на тая, понякога опиянена от своята звънкост и образна пищност, поезия ще открием не само една поетична наблюдателност (един само пример: "Есеней. Душата светне и кръвта расте"). Скрити асоциативни мостове ще ни въведат в една поетична мисъл, която в образи прави своите обобщения за интимния свят на човека върху скрития фон на едно време на ускорено социално развитие. Отдавна разграничил се от преклонението пред външните определители на народността, след опитите да осмисли поетично някои моменти от историята на народа, Никола Инджов сега встъпва в нова област - БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНА ЕТНОГРАФИЯ. С това неговият поетичен талант добива ново измерение, а опитите за тълкуване - още едно затруднение, което би могло да поведе към неверни оценки. Защото декоративното богатство на неговата поезия може да отклони от действителното съдържание на една сложна поетично-смислова многоизмеримост. С новия си художествен интерес Инджов би затруднил тълкувателя и с изкушението да навлезе в област, където засега само поетите се чувствуват добре дори и когато грешат.

Поетичната мисъл е осъществена с характерната за Инджов дискретност. Образността не е загадъчна, но изисква усет за поезия, съответен на способността на поета да чувствува и изразява и най-неуловимите движения на материята:

Падналите птици той ще
ги намери там,
въздухът където още
треперeй едвам.

Склонността на Инджов към "тихите" неща е само привидно бягство от актуалните обществено-литературни проблеми, а всъщност - присъщо на неговия талант проникване в тях. "Тихол с петела" е един от малкото приноси в големия спор за националното в изкуството. Стойността на авторовите усилия в тази насока е още по-голяма, защото времето е представено чрез присъствието му в човека, който "запилян в света огромен - в себе си живей!" Дори когато емоционалното поетично познание, насочено към смисъла на националната история, но пречупено в една индивидуална човешка проблематика, не е поетично-интелектуално формулирано, както например в стиха "Все Българии, убити в мънички войни", то е пропило тъканта на поемата и се отразява и в най-малкия образ дори ("восък слепват о кама").

Своето съвременно поетично съзнание Инджов е изразил най-вече с цялостната устремност на поетичния материал, с едно предчувствие за бъдещето, което е намерило своята емоционална и смислова поанта във финала на поемата.

Съвсем естествено е едно и също произведение да има различни значения за различно сензитивни читатели. От критиката обаче, ако тя не иска да бъде само случаен спътник на общественото и литературно движение, се изисква, преди да бъде оценител на художественото явление, да е внимателен и проникновен читател, да притежава усет към една подвижна, чувствителна и сложна материя, каквато е литературата.

7. Декоративно стилизираната роза от корицата на книгата му "Пътища и любов" е добра критическа метафора за същността на неговата поезия. Тя не изчерпва поетиката му, но онова, което е осъществено под нейния знак е оригиналността на Никола Инджов сред съвременните поети. Несъмнено е значението на неговите усилия да създава оригинален поетичен стил, при това национално оцветен. Осъществяващ се без мракобесието на примитивния традиционализъм, Инджов се разграничава и от онази линия в нашата култура, която хиперболизира до гротескност някои елементи на националното и пародирайки ги, ги унищожава. В неговите книги се чувствува пулсът на едно младо, съвременно поетично съзнание, възприемащо света с приглушен възторг, съзнание, за което един дори творчески скептицизъм е все още ново усещане. В желанието си да реализира поетичните си вълнения стилово Инджов понякога стеснява поетичното мислене в рамките на стила, нагажда го според него. Но това изисква и по-голяма инвентивност, по-задълбочени формални решения, които понякога придават нови измерения на поетичната мисъл, обогатяват я с нови значения и нюанси.

Един размисъл върху поезията на Никола Инджов неволно става размисъл върху същността и границите на поетичната стилизация. Кога последователно осъществяваната едностиловост на поетично виждане и изразяване преминава в подражание на обикнат начин на литературна изява? Въпрос, на който отговор ще даде самото изкуство, вътрешната организираност и целенасоченост на таланта. Отговорът ще дойде по-късно, но все пак за нас остава предчувствието от ИНТИМНИЯ КОНТАКТ С ЕДНА ПОЕЗИЯ, която със своите търсения е вече постижение за съвременната ни литература.

сп. "Младеж", 1966

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.12.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020