Иван Динков (1931-2005)

КОНВУЛСИВНАТА ПОЕТИКА НА ИВАН ДИНКОВ
Горчивото пространство от талант

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Едва ли са мнозина съвременните поети така всеотдайно изгарящи в своето слово. Мисля, че "изгарящ" е точната дума. Словото на Иван Динков е изгаряне, вик от болка, гърч, конвулсия. Сам поетът говори за своето "ръмжене", а стихотворенията си нарича "настръхнали". Поезията му наистина има висок интензитет на творческа напрегнатост и горене. Онези, които познават Иван Динков от повече години, си спомнят как дори свежото му юношеско лице с течение на времето започна да се овъглява - сякаш това изгаряне на духа в словото има своята власт и над плътта.

Никак не беше странно това, че Никола Фурнаджиев обичаше младия поет и стана редактор на първата му книга. Авторът на "Пролетен вятър" и "Дъга" бе почувствал у младежа от село Смилец, студент по право в Софийския университет, нещо от своя страстен и тъмен темперамент. И у двамата клокочи някаква дива страст, опиянението от историческите възходи се превръща в тъмен гърч през историческите безвремия. Няколко години след смъртта на Фурнаджиев Иван Динков написа малък спомен за него. Усетих в този спомен една тежка и чиста сълза - отиваха си поетите от ботевско-яворовското коляно в българската поезия.

От години минавам понякога край Партийното издателство. Там, в една стая, сред купища мемоари, Иван Динков живее с човешките мъки и словесни усилия на революционните поколения. И цялото това бреме на историята ляга върху чувствителната душа на един поет. Иван Динков си е такъв и по индивидуален темперамент, но ми се струва, че напрегнатостта на неговия стих иде и от натрупаните напрежения на цяла поредица мъртви поколения.

Най-популярната книга на Иван Динков (вече излязла в три издания) се казва "Епопея на незабравимите". Връзката с Вазовата "Епопея на забравените" е очевидна, пък и сам поетът в предговора към книгата си пише, че Вазовата епопея е "майка на моята". Не мисля обаче, че Иван Динков е поет от Вазовото русло в нашата литература. Наистина и той споделя искрения патриотичен патос на стария народен поет. Но Иван Динков е чужд на Вазовия обективно-епичен подход (и при най-голямата си лирическа развълнуваност Вазов остава дистанциран от обекта, неговите вълнения са "възхищение" и "възхвала"). Динков е поет на дълбоко изстрадания субективен лиризъм. Той пее за историческите драми на своя народ с онази лирическа развълнуваност с която Яворов, Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов изливаха интимните си сърдечни драми. Удивително е, че у Иван Динков дори най-съкровената интимна изповед крие в себе си някаква историческа болка. Поетът изцяло е потънал в "оня баладичен кладенец, из който плува сянката ни българска".

Ако се запитаме къде са дълбоките извори на тази поезия, мисля, че ще ги открием в стиха за онова бесило, край което гарванът грачи свойта зла песен, в душевната мъка да не можеш да разгърнеш десница в гняв безумно-свещен.

Но Ботев имаше след бесилото на Левски своя Дунав и своя Милин камък... Странна е наистина съдбата на някои темпераменти - те сякаш могат да живеят само в реалната или въображаемата гранична ситуация на живота и смъртта, готови на подвиг само и само да изразят в него неспокойствието на своя темперамент. Те трудно примиряват битийните истини с реалността на бита. А за тях битието се изразява само чрез озарената от подвига реалност на човешкия живот. Затова - изправен срещу сивото ежедневие, срещу деформациите на съвременния живот - стихът им става напрегнат, разкъсан, приличащ на вик, може дори да стане грапав и конвулсивен, чужд на нормалната словесна артикулация.

Така се случи, че на път към хората,
стихът ми падна от гърба на времето
и много лошо си разкърти мордата.

Не случайно в търсене на определения на поезията на Иван Динков си послужих с думи като "вик от болка", "гърч", "конвулсия" и др. Думите на този поет наистина не са церебрални създания, в тях има нещо материално-осезаемо, грубо-натурално, дори, ако щете, физиологично. Думите на Иван Динков не са безплътно-ефирни, те са сякаш димящи късове плът, органични конвулсии, мускулни гърчове, спазми. Поетът сякаш нарочно избира най-грубите атрибути на българския селски бит, най-мрачните картини от природата - в неговите пейзажи се вият "гнойни есенни мъгли" и "тъмни бури", сред "мухлясалата слама" "кучетата лаят", минават "мършави овце" и "гладни глутници", край "блата на жаби" "пируват вълци" и "гладни врани и орли", в тази поезия шумата е "мъртва" и дори въздухът е "гноен", а в "ужаса леден" се мярка "сива сянка на вълк". Поетът е подбрал най-грубите глаголи, за да изрази динамиката на един национален живот - "хапят, мръщят се, зъбят се", "биха ни, клаха ни, плюха ни", "режат", "кълцат", "мърсуват". Това е неговата България - "унизена, бита, ограбена", "с млади кости до кост преорана".

Защо са така мрачни българските пейзажи за Иван Динков, защо от тях струи такава безизходна тъга, такава мъка и такава грозота! Не ли, защото това е историята на една хилядолетна мъка и тъга, на една изстрадала земя и народ, познали всичките превратности на историята. Иван Динков би могъл да бъде наречен поет на един български ад, но в поезията му заструяват и други мотиви, появяват се и по-ведри образи, които стават и доминиращи. Защото България е страна и не само на хилядолетна мъка и тъга, тя е страна и на хилядолетната борба и саможертва, в нея винаги е имало "мъжко месо за враните". И поетът започва да възпява и подвига на онези именни и безименни, които не бива, не трябва и няма да бъдат забравени.

"Безумство е да нямаш памет!" - страстно възкликва Иван Динков и в своята поетическа епопея подрежда образите на борци, оградени от две свещени за новата история дати - 1923-1944 година (това са и заглавията на уводното и заключителното стихотворение в "Епопея на незабравимите").

Редом с битата, клана, ръмжаща и хапеща България над тъмните пластове на мрачния български бит и живот се появява една нова България - България на подвига, България на революцията, България на партизанските пътеки и смъртните килии, България на разстреляните и обесените, които останаха "по-живи от живите", една баладична република на смъртта и подвига.

Когато се докосва до тази България, погледът на поета се прояснява, инферналните видения из историята и съвременността се отдръпват, натуралистичните картини избледняват, за да сторят място на светли и копнежни баладични видения. Наистина, и тук песента на Иван Динков остава "без радост", защото са "тъжни песните" на "българската мъка". Но образите катарзисно са просветлени от страданието и болката, изправят се като живи икони по олтарите на българския мартиролог. И в тези мигове, когато трябва да предаде красотата и величието на подвига, поезията на Иван Динков в най-голяма степен се доближава до поетиката и фолклора на Ботев. Динков дори пряко търси посредството на традиционната поетика, формулира поетически своята приемствена връзка с нея:

Ех, защо ги няма старите поети!
Нека тая песен те да продължат:
нека те разкажат как вървят мъжете
под звездите едри за последен път -
как изчезват бавно в сенките студени,
как оттам се връщат като знамена -
страшно променени и непроменени:
за да ги познава цялата страна.

Тук смъртта, но смъртта на революционния подвиг и саможертвата - е предадена в цялото ѝ величие, озарена от неземна светлина. Тук мъглите и мракът изчезват и - както в Дантевата "Божествена комедия" - заблестяват ЗВЕЗДИ. В Иван-Динковата баладична република на смъртта хората умират, както в народните песни и баладите - с бели ризи, красиви, чисти и горди. Наистина малко по-сурово реалистични са тези балади. Но въпреки това самоотричане от баладната "красивост" в най-високите си мигове стиховете на Иван Динков сами се издигат до надземната светлина на традиционното баладично мислене, до мечтания сън на българското революционно безсмъртие. Та нали дори трезвата смърт на Стоян Мурданларски малко преди това (става дума за композицията на стихотворението) се е докоснала до реалността на съня, видението и мечтата.

Може би тогава е сънувал,
че лежи под крушата на двора -
там, на мама, ненаситно сладък,
там, на мама, ненагледно мил...

Най-ярка е светлината на този баладичен свръхреализъм в "Яна Лъскова" - една творба, която бих се изкушил да цитирам цялата, ако не беше толкова известна, и която вече е заела място във всяка антология на българската поезия. Необяснимо е очарованието на тази малка песен - нейната магия извира някъде отвъд думите, за да стане един модерен лирически вариант на старата песен за Балканджи Йово и хубава Яна.

Преди години - именно по повод на тази творба на Иван Динков - писах за възраждането на един оригинален жанр на българската поезия, който условно може да бъде наречен ОДА - ЕЛЕГИЯ - БАЛАДА. Този жанр самобитно продължава една позната още от старобългарската епоха традиция на словесно изразяване, в което "прослава и поплак" се сливат в особена лирическа сплав. Защото в тази поезия наистина одическата възхвала се преплита с една елегическа тъга, изразени чрез характерното баладно образотворчество. Тук Вазовото одическо възхищение се слива с една обективно изстрадана димчовска елегичност, а вълкът от Ботевата балада е един от най-честите лирически персонажи. (Това са и любимите поети на Иван Динков - и редом с Яворов - те често присъстват дори назовани в неговата поезия.) Този ботевски вълк се появява не само като митологично-баладичен персонаж - в изповедната си "Поема" Иван Динков сам се нарича "вълче сред макове".

Ако "Епопея на незабравимите" изцяло бе обърната към живото, към онова, което - не само като спомен - трябва да се съхрани от миналия живот на нацията, новата книга на поета - "Антикварни стихотворения" - е изцяло обърната към съвременността, но към мъртвото в нея, към нейните деформации.

Не без ирония е нарекъл Иван Динков новата си книга "Антикварни стихотворения". Помня тази книга още когато тя беше в ръкопис и имаше друго заглавие. Може би е срамно, че такива стихове трябва да събират прах в нашите издателства, които ни предлагат понякога какви ли не словесни упражнения. Но в това закъснение има и една хубава страна - тези стихове и днес са така свежи и ярки, както тогава, когато са били написани. Ярко физиономичен - като концепция, израз, стил - Иван Динков и тук е същият поет, когото познаваме от първата му книга още - едно стихотворение от "Лична карта" (макар и с променено заглавие - "Тирада") съвсем не звучи странно в новия контекст, а се вписва напълно органично в него.

И все пак има в тези "Антикварни стихотворения" нещо ново в сравнение с "Епопея на незабравимите". Какво е новото? Стиховете на "Епопеята" бяха посветени на герои от съпротивата и на пръв поглед бяха обективно-епични. "Антикварни стихотворения" всички са лирични и субективно-изповедни. Но така както драмите на братя Пачови или на Яна Лъскова Иван Динков превръщаше в почти собствени изповеди (на една мечтана реалност), пределно наситени със субективен лиризъм, така и неговите лични изповеди в "Антикварни стихотворения" не са само негови лични. При това аз не наблягам на онази необходима хуманитарна универсалност на всяка поезия, без която една лична изповед не може да бъде общочовешки значима. Става дума за друго - за социално-историческата дълбочина и съдържателност на интимните вълнения на поета. Въпреки че е изключително индивидуален - като виждане на живота, като психологическо преживяване, като морална оценка - Иван Динков "социализира" и най-интимните си реакции.

България и революцията - това е дълбока вътрешна тема на Иван Динков, бих казал - единствената тема на неговото творчество. Дори когато говори за своята любов, за смъртта на майка си, дори когато на пръв поглед създава пейзаж, тази любов, тази смърт, този пейзаж поетът вижда с очи, замаяни от виното на революцията, със сърце, опиянено от спомена за хилядолетната българска тъга и български бунт. Неговите думи за любовта - там, където можем да кажем, че Иван Динков ни разкрива някакви "сърдечни тайни" - са също така горестно-горчиво интонирани, сякаш в неговата лична любов са се вплели бурените от страстите на десетки мъртви поколения.

Впрочем странно е защо при своя страстен темперамент Иван Динков има така малко стихотворения за любовта, разбирана като човешка интимност и взаимност. Та нали още в "Лична карта" имаше няколко великолепни любовни стихотворения. Наистина - и в "Антикварни стихотворения" има няколко, които загатват любовни преживявания. Но дори в "Победа" и "Репетиция" любовният мотив е надмогнат от по-силни и трагични страсти - сякаш мъчителната тревога за България и идеалите, която разкъсва поета, му пречи дори за минута да се потопи в отморяващото безгрижие на споделената любов. А всъщност - може ли да бъде безгрижие дори щастливата любов? Та нали поетът така горчиво-саркастично си спомня собственото търсене на "цветя за щастие, цветя отчаяни, цветя за себе си". Сезонът на идиличните илюзии е отминал (впрочем, както казва "Тирада", този сезон още в периода на "Лична карта" му е бил чужд). Поетът знае, че силната страст може да има финали само като Яворовите и горчиво-иронично се разделя с илюзиите:

Мъжете пеят своя зимен епос
с надеждата, че любовта е крепост!

Не беше ли това изводът и на друг, съвсем противоположен като натюрел, поет от априлското поколение - "Не може да ни бъде родина любовта!". И любовният мотив у Иван Динков - дори там, където е най-силно изразен - заглъхва пред един по-трагичен проблем:

Все пак показвам - с пръчката
на страховете
              смъртта - и крачката към нея на мъжете.

И не само в мотива за любовта Иван Динков изразява по-обобщени вълнения от личните. Когато изпява най-интимната си песен - за смъртта - "На мама" - въпреки съзнанието, че "умираме отделно", Иван Динков вплита в гласа на прощалната камбана някаква по-дълбока от личната - изконна, родова скръб. И не случайно именно в това стихотворение за отделната човешка смърт прозвучава и мотивът за родовата приемственост - за това, "че идваме един от друг".

От гледката през своя прозорец мнозина поети биха създали - и то нелоши - пасторални или урбанистични пейзажи. Иван Динков и тук се различава - направил е една елегична социална сатира.

Тупа
изтупва се майка България:
всеки ден,
върху мен -
от терасите.

Не е трудно да се долови иронията и тъгата в това "майка България". А това е същият поет, който в съкровената си изповед е казал:

Българийо - безсмъртнице, обичам те!

И Иван Динков е от онази поредица поети, у които ботевската полярност "любов - омраза" се проектира и по отношение на родината. Тончо Жечев много точно анализира това отчуждение от родината в българската поезия, разкривайки социалния, психологически и естетически механизъм, по който любовта към родината постепенно се раздвоява, за да се превърне и в противоположно чувство. И Иван Динков, както и безкомпромисният пролетарец Христо Радевски може да каже за родината веднъж "майка", друг път - "разбойница". Или като Вапцаров да нарече родната си земя "чужда". Колкото му е близка и родна, обичана и приласкана България от героическата "Епопея на незабравимите", толкова му е чужда и омразна България, изтупваща си килимите. И то не защото поетът презира въобще материалния възход на нацията. Тази ирония, омраза, сарказъм към отчуждения образ на родината са винаги импулсирани от една безгранична любов, подхранвана от вярата в революцията. Защото революцията - това е единствената ценност, на която поетът безрезервно поверява своята любов, превърнал я във върховно мерило и съдник:

стреляй в мен.

Едва в контекста на цялостното творчество на поета можем да разберем защо в някои моменти (и кои) от сърцето му избликват най-светли и възвишени тонове, а защо друг път горчива болка пронизва същото това сърце, а юмруците се свиват от спазматичен гняв.

Към мотивите на родината и революцията в поезията на Иван Динков напоследък прибавя и мотивът за отговорността на поета пред неговото слово. Иван Динков разглежда проблематиката на словото в един неголям по обем, но широк смислово диапазон - от историческата обусловеност на словото до съкровената самота на индивидуалния творчески акт. За него българското слово винаги се е раждало от болката и страданието, от изконните "български тъги":

Дългото робство - в гърлото с тъмните
лишеи
ражда понякога
словесни бисери.

Поетът понякога дори е обзет от тревога пред "настръхналостта" на своя собствен стих. Но винаги той е бил верен на "българската искреност на строфите". И - преоценила своята стойност и през призмата на размисъла върху ефективността на собственото слово - тази поезия отново и отново изразява трагичната развълнуваност на един съвременен творец.

Преди време поетът Кирил Гончев написа и посвети на своя по-стар събрат Иван Динков стихотворение. Запомних го. И особено един стих - ГОРЧИВОТО ПРОСТРАНСТВО ОТ ТАЛАНТ. Всеки талант е болка и горчивина, всяко слово се ражда от някакво страдание. Ние не подозираме колко много стаена болка има дори зад думите на "грациозни гении" като Пушкин. Но идва един изстрел и ние виждаме каква бездна от болка и страдание са се скривали зад светлината на думите, зад салонния блясък и победните авантюри. Тези думи са особено подходящи за поет като Иван Динков. И то не защото неговата съдба ми се струва толкова жестока и горчива - днешното време, особено на талантливите, предлага прекрасни възможности и за лека и за лековата съдба. А защото в дълбоко интимното си, съкровено отношение към поетическото слово Иван Динков винаги избира най-трудните пътища - онези, по които не един стих може да си "разкърти мордата". Този поет винаги се движи по ръба, отвъд който поезията престава да бъде думи, а се превръща или в самоубийствен жест, или в разгърнатата "в гняв безумно-свещен" десница.

Защо умирам? И защо отново -
се връщам при убийственото слово?

Пита се поетът. И отново -

Защо възкръсвам? И защо отново
се връщам при убийственото слово?

Иван Динков е изстрадал с най-интимното си битие съдбовната истина за смъртната сила на словото. Изпънат като струна до скъсване, той създава трептящи не само от неговата болка стихове. Между него и живота - една замайваща бездна от стихове, едно колкото горчиво, толкова и уязвимо пространство от талант.

А отвъд -

надежда някаква: да свършат нощите
да срещна себе си в едно разсъмване.

Не зная дали - като всеки човек - поетът Иван Динков ще срещне себе си в някакво разсъмване - такъв, какъвто би искал да бъде. Но зная, че той е срещнал необходимите поетически думи - такива, каквито те би трябвало да бъдат. В своята изповедна "Поема", с която завършва "Антикварни стихотворения", връщайки се към миговете на своето "проглеждане", към изворите на своя живот, Иван Динков говори за "илюзията, че си нужен някъде". Така както страстната етична непримиримост, пулсираща в неговия неспокоен стих, е нужна на живота ни.

1978

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.11.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020

Други публикации:
Пламък, 1978, кн. 7, с. 171-175.