Иван Цанев (1941)

ДЪРВОТО, ВОДОПАДЪТ, ПЛАМЪКЪТ

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Една от най-характерните черти в образната система на Иван Цанев от гледна точка на присъствието на класическите четири елемента на интуитивната космогония - Огъня, Въздуха, Водата и Земята - е, че макар в нея да няма предпочитание към някои от тях (в поезията му присъствуват образни разновидности от всички четири типа), все пак има известно преимущество на Водата и Огъня. Четирите елемента обаче не се явяват в класически въплътени еднозначни образи-символи. Напротив - у Иван Цанев преобладава постоянната неуловимост на елементите в статичния им вид, тяхната непрекъсната превръщаемост, динамичност. Може би поради това е и известно неговото предпочитание към Водата и Огъня, елементите, които в сравнение със Земята и Въздуха изразяват динамиката на материалния живот, подвижността и превръщаемостта му, дори бих казал - одухотвореността му. И Водата, и Огънят са стихии и символи на преображението и пречистването.

Това личи ясно още в едно от първите и най-популярни при дебюта му стихотворения - станалото в известен смисъл "манифестно" за цяло поколение "Пролетна вода". Тук образът на Водата присъствува чрез въплъщенията ѝ във всички възможни агрегатни (но придобили символен духовен смисъл) състояния, поетът дори пряко ги изброява.

Върви вода със цвят черешов.
Тя беше облак, беше сняг
и мъртъв лед до вчера беше
в пространството
от бряг до бряг.
Но тя не помни снегопада,
забравила е за леда.
Тя знае само, че е млада,
че е най-младата вода.

Водата тук присъствува и във въздухообразното ("облак") и във втвърденото си ("лед") състояние, и в прехода между тях ("сняг", "снегопад"). Така чрез стихията на водата са загатнати и другите елементи (въздух, земя), дори огънят ("цвят черешов") като стихия на преображението. Загатнато е самото раждане на водата от леда и снега:

Капчуков залп от всички стрехи
събужда пулса на реките...

Обаянието на това стихотворение иде именно от внушението за вечното преображение и най-вече за събуждането на живота от "мъртвия лед" чрез скритата метафора на "размразяването", образно разиграна в това стихотворение. (А в онези години тази метафора имаше определен исторически смисъл. Но именно дискретността на внушението, способността на поета да го предаде не като оголена алегория, а в една обективно-пластична природна картина, придава голямата художествена сила на творбата.)

Тази динамичност, невтвърденост, превръщаемост, преображаемост на елементите можем да проследим и в ред други творби. Но ще насоча вниманието към друга - любимата ми - творба, макар да ми е трудно да кажа "най", тъй като те всички са такива - "Дърво на хълма".

Да не забравям никога, че има
дърво на хълма -
някъде, далече,
където и да е - дърво без име,
сприятелено с идващите вечери.

Макар че и тук чрез ред образи ("идващите вечери", скитащите в тревата "будни очи", "гласовете на щурците", "тъмните приказки", които "нашепва вятърът") е загатната подвижността на нещата, динамичността на природния и душевен свят, основният образ-символ в тази творба (а всяка Иван-Цанева творба е съсредоточена около един основен "образ-символ") - Дървото на хълма - е изявено в някаква удивителна статуарна застиналост. Бих казал, че тук дори леката раздвиженост на природния и душевен фон откроява именно неподвижността, скулптуралната застиналост на основния образ, също както в "Спи езерото" Пенчо Славейков подчертава "покоя" чрез лекия трепет на езерото от падналия лист. Това прекрасно "Дърво на хълма" е с нарочно подчертана анонимност ("дърво без име"), без конкретна пространствена ситуираност ("някъде, далече"), тъкмо за да се подчертае неговият универсален смисъл.

Силното художествено внушение на този образ идва именно от неговата неопределимост. Какво е всъщност това Дърво на хълма? Всичко и нищо. То може да загатва много символни значения и все пак си остава само това, което е - едно дърво на хълма, просто Дърво на хълма. Но въпреки пиедесталната му (на "хълма") извисеност (която също нещо "значи"), то не е проста статуарна застиналост на един образ, чрез нея е внушена символната му (а това ще рече някаква друга, отвъдна) значимост. И тя е назована пряко:

Дърво - тъй стройна плът
на мисълта ми!

Този основен, дискретно внушен смисъл на творбата е, че това Дърво загатва и самото творчество, самата творба, самия образ, самата същност на изкуството. И тук си спомням едно класическо определение на изкуството, на творбата, на художествения образ, дадено от Сюзан Лангър в нейните философски лекции, излезли под заглавие "Проблеми на изкуството". Там тя определя художествения образ като "обективизация на субективния живот, което важи за всяка художествена творба".

Иван-Цаневото "Дърво - тъй стройна плът на мисълта ми" е сякаш най-сгъстен "превод" на теоретичната мисъл на видната американска философка на художествено-образен "език".

Но аз си спомням за философията не само по повод на този образ. Когато в същите лекции Лангър се опитва да обясни природата на художествения образ, тя дава примерите с танца, дъгата и водопада като типични "динамични форми" и "виртуални обекти", като плод на "символично представяне на субективната реалност", противопоставено на "дискурсивната форма на езика", с която си служат всекидневният говор и науката. Ето един от образните примери, които дава Лангър, за да внуши разбирането си за "динамичната форма" и "виртуалните обекти": "Но има и неща, които нямат никаква определена форма, например газовете, мъглата и водата, неща, които приемат формата на всяко ограничено пространство, в което се озовават. Във връзка с такива аморфни флуиди интересно е, че тези видими форми, неограничени от никакъв съд, се проявяват, когато ги изложим на силно движение. Спомнете си само мигновеното разцъфтяване на ракетата при пръскането ѝ, гъбовидната форма на атомната експлозия, кухия стълб вода или прах, който при ураган се издига като вихрушка във въздуха. В мига, когато движението спре или се забави, тези форми се разпадат и очевидното "нещо" изчезва. Това въобще не са и форми на нещата, а форми на движението или динамични форми. Някои динамични форми впрочем имат по-трайни изяви, защото материята, която се движи и ги прави видими, се допълва непрестанно. Водопадът като че виси върху скалата, махайки с крилата си от пяна. Естествено, нищо наистина не виси във въздуха, водата постоянно протича, но тъй като все повече и повече вода преминава същия път, с нейното протичане се създава и съхранява една трайна форма - постоянна динамична форма."

Именно такава "жива форма", "динамична форма" са и художествените образи и самата творба. В много по-голяма степен, отколкото Дървото на хълма, възникването на една такава жива "динамична форма" е представено чрез образа на Водопада в едноименното стихотворение на Иван Цанев:

Във всяка твоя капка
слънце свети.
Вода, най-бистър дял ти отреди съдбата!
Превърната на прах, тук ти докрай усети
разпадането,
болката
и свободата.

Също както "Дървото на хълма" изглежда художествена илюстрация на идеята на Лангър за образа като "обективизация на субективния живот", така и "Водопад" е едва ли не художествен израз на идеята за художествения образ и творбата като "динамична форма" и "виртуален предмет". При това с творческата си интуиция Иван Цанев е избрал точно образа на водопада, който и Лангър дава като пример на "динамична форма" в природата. Водопадът, тази вертикална вода, тази скулптура на водата (в това отношение тя е родствена с Дървото на хълма) в същото време е и една "разпадаща" се, "свободна" вода, но и светлина ("във всяка твоя капка слънце свети"), сякаш за да подчертае отново вкуса на поета към променящи се, преливащи се обекти, художествения му "анализ" на елементите в тяхното взаимно преливане. Този Водопад по нещо прилича не само на Дървото (чрез своята скулптурна форма), но и на Пламъка (чрез светлината).

А Пламъкът е друг от обичаните образи на Иван Цанев именно защото в най-чист вид е символ на стихията на прехода и пречистването. Впрочем в заглавието на една своя книга ("Светлоструй") Иван Цанев създава синтетичния образ на водата, преминаваща в светлина, или, ако щете, на светлината, течаща като вода. Но ето "Насаме с огъня":

Със сини корени в земята и алено стебло в небето,
дърво сияйно, ти умираш, ала не знаеш смърт какво е!
Тъй пурпурен електрожен, в браздите на небитието -
видях - заселваш семенцата свои.
Нощта с рояк искри е вече от теб, невръстния, засята.
Как възмъжа за два-три мига, дете на кремък и желязо?
Възземаш се мълниеносно, пронизваш мрака на душата,
любовен порив с връхче от омраза.

Тук отново виждаме склонността на поета да сближава всички елементи - Огънят е с "корени в земята" или със "стебло в небето", докосва се до елементите на Земята и Въздуха. Сравнен е и с любимото Дърво. А в края на стихотворението се прелива чрез образа на Огнището и Дома. Склонен съм да мисля, че всички тези образни преливания в крайна сметка търсят "образите на щастливото пространство", както би казал Гастон Башлар. И тези преливания достигат до Дома-Огнище. А този дом е не просто "кътчето в света", в което се е приютил поетът, това е самото Слово, самата Творба като онова щастливо кътче в света, което е за Поета истинската родина, истинският дом.

Разбира се, Иван Цанев не е просто поет на преливащите се образи, на диалектиката на нещата от природата. Дървото, Водопадът, Пламъкът, всички образи в поезията на Иван Цанев са образи и на душевния свят на човека, динамиката на образите у него е израз на "диалектиката на душевните движения", както казваше Толстой. Какво внушение за вечните проблеми на човека има в стиха "разпадането, болката и свободата" от "Водопад". И какво дълбоко прозрение на човешките чувства има в образа "любовен порив с връхче от омраза". Но за това - на друго място.

Всеки голям поет би могъл да се сведе до един доминиращ образ, до една същност, до една основна поука. Има поети на любовта, поети на природата, поети на града и поети на селото, поети на бунта и поети на смирението, поети на равнината и поети на морето, поети на волността и поети на дома. Ако трябва да отговоря на какво е поет Иван Цанев, ще кажа - това е поет на Поезията, поет на превръщането на Нещата в Поезия, поет на Ставането на Поезията.

И още нещо - не случайно Иван Цанев е и Родител и Учител на поети (дори когато еманципирано-неблагодарните ученици не го признават), също както е Син и Ученик на големите си предходници. Казвам това не само за да посоча неговите връзки с класиката и плодотворното му влияние върху съвременната ни поезия. А за да подчертая, че през него минава онази важна историческа нишка на словото, която наричаме традиция, но която е и бъдещето на поезията. Вече тридесет години Иван Цанев е един важен преход, инстанция на приемствеността в българската поезия и инстанция на един неунищожим духовен процес, в който Нещата от живота и историята стават Неща на духа, стават Поезия.

Литфорум, 1991

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.01.2020
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020