Иван Цанев (1941)

ПОЕТЪТ ИВАН ЦАНЕВ

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Рядко се срещат в съвременната млада литература поети с щастливата творческа съдба на Иван Цанев. Още първите му стихотворения бяха приети с радостна надежда, очертаха ясно индивидуален творчески профил, дебютната му книга "Седмица" (1968) бе единодушно приветствана от критика и читатели, а втората - "Неделен земетръс" (1973) - окончателно го утвърди като зрял поетически талант, като едно от водещите имена на младата литература.

Спомням си какво силно впечатление направиха още първите му стихотворения, публикувани в края на 1963 г. - дебютът му в централния печат. Те се откроиха сред студентската поезия, веднага утвърдиха таланта на своя автор, накараха ценителите да следят поетическите изяви на едно ново име в литературата. Впрочем - тези изяви не бяха особено чести, но всеки път затвърдяваха надеждата, за да я превърнат в признание към един поет със своя творческа физиономия.

Неговите, също не особено чести, участия в литературните четения в Университета през 60-те години не правеха особено впечатление - деликатният и тих като човек Иван Цанев беше чужд на гръмките рецитации, на ефектните жестове на вече позатихващата към средата на 60-те години естрадна вълна в поезията. И още в тази особеност виждам една от характерните черти на поезията на Иван Цанев. Това е поезия за четене, с нея човек трябва да остане насаме, тя изисква особена камерно-лирическа нагласа за възприятие. Не че в нея са угаснали напълно музикално-акустичните достойнства (нали в древността поезията е възникнала от музиката, не само се е слушала, но и се е пеела), напротив, поезията на Иван Цанев има тънки мелодични качества, фина интонационно-ритмична структура, понякога дори звучи като тиха музика. Но това съвсем не е поезия, която иска да въздействува чрез музикалните си внушения (старата мечта на Верлен, почти осъществена от нашия Лилиев). Като поет Иван Цанев разчита преди всичко на смисловия пълнеж на словото. Неуловимата загадка на поезията у Иван Цанев се ражда не чрез докосванията на звуковете, а чрез докосвания на значения. И от тях се ражда поетическият образ - плътен, сетивно-конкретен, внушителен.

Дори в стихотворения като "Пролетна вода" и "Поетическо изкуство" ("Дърво на хълма"), в които се чувства силно така присъщата на българската поезия песенна стихийност, интонационно-ритмичната структура идва само да допълни образното внушение, за да го подчертае и нюансира - устремно-стихийната интонация в първото и копнежната тиха мелодичност във второто. Поезията на Иван Цанев не е верига от разпилени интересни образи. Всяко негово стихотворение е съсредоточено около един макрообраз, който има едновременно предметно-пластично и символно значение. "Пролетна вода" е един жизнерадостен природен пейзаж, предаващ светлата стихия на размразените сили на естеството. Но в същото време това е и символът на младостта, незнаеща прегради, рушаща бентове, жадна за живот. И неслучайно стихотворението така допадна на едно младо поколение, което едва ли не придаде програмен обществен и литературно-манифестен смисъл на творбата. Много по-характерно за индивидуалната чувствителност на Иван Цанев обаче е стихотворението "Поетическо изкуство". Неговият централен образ - дървото на хълма - проблясва като светло копнежно видение, като пределно средоточие на поетовите устремления, в които неговият дух намира отмора и опора и което е същевременно загадъчно многозначно, идейно-образно "емко", способно да въплъти всякакъв копнеж. Предметно-конкретно, пластико-колоритно, това "дърво" е едновременно духовно - безплътно, озарено от една светла спиритуалност, така присъща на Иван Цанев.

И друго качество в поезията на Иван Цанев привлече внимание още в началото на творческото му развитие - сравнително необичайната за един млад поет емоционална уравновесеност, не съвсем обичайната за младостта мъдрост (не знам защо сме свикнали да смятаме за мъдри само побелелите люде). Обикновено това емоционално равновесие и житейска мъдрост у Иван Цанев се свързват с влиянието на Атанас Далчев, което самият млад поет никога не е скривал и дори нерядко е подчертавал. У Иван Цанев това не е непреодолимо влияние, а литературно търсена близост, осъзната, с определена художествена функция реминисцентност, съзнание за съпричастност към определено русло в националните традиции. То има една по-широка литературно-историческа обусловеност, за която искам да кажа нещо повече.

Историческата съдба обуслови една младост на българската поезия. Младост - не само в смисъл, че отразява поривите на една исторически млада, възродена за нов живот след робството, с непохабени сетива нация. Но и защото най-често българските поети създадоха художествения блясък на лирическото слово в млада възраст. Поети като Вазов, достигнали почти патриаршеска възраст, бяха почти изключение за нашата поезия.

И ето че в края на 50-те години нашата литература се обогати с един нов феномен - "есенния ренесанс" на поети, които вече бяха влезли в литературната история - Фурнаджиев и Багряна, Далчев и Пантелеев, Хаджихристов, Дора Габе и Иван Мирчев. Българската поезия достигна до сезоните на житейската зрелост, на късните равносметки, на есенната - ако може така да я наречем - чувствителност. Това е поезия на житейския опит, на мъдрата съзерцателност, поезия на пречистената светлина на спомена, на укротените младежки буйства - и все пак - на съхранените млади идеали, макар и преосмислени от времето. Не че поезията ни и преди не познаваше отделни прояви на есенната поетическа чувствителност, но едва сега те се бяха превърнали в доминираща художествена формация.

Така че не само индивидуалната склонност на Иван Цанев към уравновесена емоционалност, към мъдра съзерцателност и пр., но и литературно-историческият опит на споменатия "есенен ренесанс" подготви неговата поетика. Освен този опит (и опита на Далчев) и един друг литературно-исторически опит - опитът на поколението поети от 40-те години и особено поезията на Валери Петров с нейната ранна умъдрялост - бяха поетическите предшественици на Иван Цанев. Но у младия поет има и една характерна отлика от поколението на 40-те години въпреки зряло усвоения техен опит. Ранното умъдряване на Иван Цанев не стигна както у тези поети до един трагичен сблъсък с жестоката съвременна им военна действителност, не се изля нито в бохемски буйства като у Богомил Райнов, нито в болезнено естетизирани видения като у Вутимски, нито в скептична валерипетровска усмивка, нито дори в трагично-оптимистичния поглед на Александър Геров, до когото иначе младият поет е най-близък в насоката на етичните си реакции. Защото освен света на книгите, освен една благородна хуманистична култура, която е усвоил Иван Цанев още в юношеството, неговите ранни впечатления не са от бетонните гори на големия град, в него живее едно чувство за природа, за откритите и девствени пространства, което бе характерна черта на българската преимуществено рустикална - битова и културна - традиция.

Пролетната вода, дървото на хълма, тишината зелена, гласовете на щурците, скърцащи каруци в залеза на гроздобера, отминаващи ята, жълти стърнища... - тези и подобни са образите, даващи плътта на Иван-Цаневия поетичен свят.

Дървета, камъни, цветя наоколо
с най-чистите си очертания живеят
под бистрото небе.

Тази чистота и бистрота на пейзажа е характерна за поезията на Иван Цанев - и като свежест на сетивното възприемане на природата, и като житейски спомен, съхранен завинаги в душата, и като човешка нравственост. В този смисъл поезията на Иван Цанев съчетава хуманистичната градска култура на Далчев и поетите от 40-те години с традиционната рустикална чувствителност, със свежото чувство за природа. И този синтез е особено важно да се подчертае. В българската литература най-често "селската" и "градската" чувствителност са живели не само разделено, но и в парадоксални конфликти. Г. П. Стаматов и Св. Минков живееха като творци с гръб към природата, а и до днес пък има примери, в които творците гледат на градската цивилизация враждебно. При това Иван Цанев не е от онова селско войнство, което пристъпва към големия град, за да го завладее и победи. В неговата поезия природният свят живее облагороден от хуманистичната култура. Затова неговите природни символи - пролетната вода, дървото на хълма, водопадът, щурчето... - не са просто природни обекти, одухотворени образи на естеството, превръщат се във високи символи. Те са не просто спомени от минали мигове на пантеистично приобщаване към света, а и копнежно озарени върхове - символ на красота, доброта и истина.

Подчертавайки влиянието на есенната чувствителност и емоционално равновесие, не искам да кажа, че Иван Цанев е някакво подранило старче в нашата поезия, че младите сокове в него са пресъхнали, че сетивата му рано са се уморили, че старческите болести на цивилизацията преждевременно са го състарили. Напротив, неговите сетива имат свежи реакции към света, неговата поезия е тиха, но не от немощ, а от сдържаната мощ на осъзната творческа енергия, познанието не издълбава пропаст към света, а е по-надежден мост към неговата красота и мъдрост.

От скитане по жилите на поколения предишни
дали кръвта се изтощава най-подир?

- си задава въпрос поетът, за да осмисли историческото движение и своето място в него. И дава отговора за новата историческа необходимост на творческата всеотдайност в епоха, когато смисълът на живота - а това значи и на поезията - ще се преценява с други критерии:

Епохите не се повтарят, образът на подвига е друг.
Ръката, дето пушка е държала вчера,
привиква да държи перо, тесла и плуг.

Наред с всичко друго Иван Цанев е и поет, който възхвалява патоса на мирния труд, на творчеството. Но редом с този обществено-исторически аспект на неговата поезия основната му творческа амбиция е да постигне мъдростта, без да губи свежестта. И в неговата поезия един свят, чист и бистър, такъв какъвто може да бъде видян само със свежите сетива на детето, е и едновременно осмислен със зрелия ум на мъдреца. Част от този поетически синтез е например удивителното емоционално богатство, в което радостта и болката, възторгът и горчивината, щастието и трагизмът съжителствуват в пълнокръвна жизнена сплав. Особено показателно е в това отношение стихотворението "Пчела", едно от програмните в книгата "Неделен земетръс". В плътната поетическа тъкан на тази творба се сливат "ухание на мед и болка", в битието на поетическия обект "пиршествата" се оказват "тежки делници", а песента се ражда от болката:

Посегна ли да те погаля, забиваш жилото си мигом.
А то е коренче на песен за тебе, падаща пчела!

Поезия на мъдрото възхищение от богатото единство на живота, тя все по-често се насочва и към проблематиката за смисъла на творчеството, което у Иван Цанев има не тясно културен смисъл, а е тип на осмислено отношение към жизнената реалност въобще. И неслучайно в неговата поезия така се извисява преосмисленият от народната традиция образ на певеца-щурец, в чийто глас "безмилостно и беззащитно ирония на юноша звучи". Не е случайно, че именно в това стихотворение вълнуващата поета проблематика за смисъла и стойността на поетическото слово се изразява чрез мъдрата поетика на преодоляното в името на житейските ценности слово. Защото това слово е родено от някакви извисени, звездни мигове, в които прозира цялата пълнота на живота, невъзможна сякаш да бъде изразена с думи. Къде е коренчето на песента наистина?

Тъй всеки ден прекрачваме през границата нежна
между нещата, без да я усетим даже;
а болката и щастието се съединяват
в оназ далечна трептяща и неуловима,
която все наричаме душа.

Поетът и друг път ще потърси тази "нежна граница":

Глухарче трепка. Но това си ти,
издухана от устните ми тайна!

И пак:

В развиделяването лятно -
сред тишина огромна -
каква бе думата, която
не можех да си спомня?

Винаги устремен към тази "нежна граница" между нещата, между живота и смъртта, в един великолепен "фрагмент" поетът разкрива пътя на своето поетическо познание - от висотата на осмисления миг през болката към словото:

Тъй сляпо в прелестната си игра,
детето стъпка мравката случайно.
Животът крие в своите недра
безцелна смърт
подобно нежна тайна.
                  И посред пеперуди и цветя,
                  между извивките на песен птича,
                  съвсем необяснима за света
                  една сълза по бузата се стича.

В тази сълза на познанието, в този микросвят - огледало на живота, се отразява сякаш цялата жизнена реалност - в поезията на Иван Цанев големите движения могат да се раждат едновременно и от "сърцето на планетата", и от "трепета на птичето крило", тук историческият подвиг извира от делника, "значителното е край нас, размесено с подробности" и в падащата капка се оглеждат разпадането, болката и свободата". В тази способност за жертва, която може да се тълкува и в екзистенциален, и в исторически, и в познавателен смисъл, е истинската творческа и човешка свобода, към която е устремена поезията на Иван Цанев, мъдро разбрала истината, че човек трябва да осъзнае своите граници, за да може да ги преодолее.

Творческият профил на Иван Цанев би бил непълен, ако не споменем и други области на неговата творческа изява. Макар и автор засега на една книжка с поезия за деца ("Дневно щурче", 1975), Иван Цанев и в трудната и отговорна област на детската литература се изяви като зрял поет. Той не подхожда към младия читател снизходително, не експлоатира лековато поетическата си дарба, а умело превъплъщава умението си за образотворчество, за създаване на емоционално-поетическа атмосфера и топлото си хуманистично чувство и в поезията за деца. Неговата поезия в този смисъл не е назидател на малките читатели, а мъдър техен приятел, който ги приобщава към красотата и доброто в света.

Много повече бих искал обаче да подчертая една друга съставка от творческия талант на Иван Цанев, макар засега в тази област неговите изяви да са по-малко и да изглеждат едва ли не случайни и спорадични. Малкото печатани досега критически статии, рецензии, публицистични работи и есета свидетелствуват, че освен великолепен поет Иван Цанев е и тънък и проникновен ценител и тълкувател на литературните процеси и явления, с богата литературна култура и хуманистичен морален патос в разбирането си на историята и културата. И не на последно място - с една не особено често срещана в нашата критика изразна култура, с усет за точното, плътно и гъвкаво критическо слово.

Няма да скрия, че Иван Цанев е един от любимите ми събеседници. Не помня вече колко пъти в дружески разговори сме беседвали надълго за нашата и световна литература, за Емилиян Станев и Атанас Далчев, за Иво Андрич и Томас Ман и за още колко други творци. Не е случайно, струва ми се, това, че един поет като него с такъв интерес следи изкуството на прозаическото слово. Въпреки че неговият лиризъм е дълбоко индивидуално-субективно интониран, не е трудно в него да се доловят и някои епически моменти - склонност към поетичната повествувателност, предметна образност, предметна колоритност на детайла - неща, които са дошли не без някои творчески усвоени уроци от класическата проза.

Вярвам, че сред бъдещите книги на Иван Цанев ще има поне една, в която той ще продължи не особено богатата, но доста изразителна традиция на поетите-критици. Но за бъдещите изяви е трудно да се гадае. И ако аз тук изтъкнах критическата дарба на Иван Цанев, то не е толкова като оценка на доста оскъдните му изяви в тази област, а за да подчертая, че това критическо умение е особено плодотворно като културна подоснова на поетическите му изяви, като школа по творческа самодисциплина и не на последно място - като един от изразите на силното му индивидуално-поетическо самосъзнание, без което е невъзможно изграждането на съвременна ярка творческа личност.

След всичко казано дотук - може ли да се говори и за литературно-историческото значение на един поет, все още в началото на творческия си път? Струва ми се, че може. И то не само защото Иван Цанев бе една от най-ярките поетически личности в нашата литература от втората половина на 60-те и началото на 70-те години, а защото неговата поезия оказа и определено влияние върху развитието на младата ни литература в този период. Стремежът към депатетезация на гражданските вълнения, към синтез на емоционалното и пластично начало, към преплитане на образно внушение и мисловно обобщение - това са черти в младата поезия, които се развиваха плодотворно не без опита на Иван Цанев. В някои критически публикации тенденцията към т.нар. "тиха лирика", "поезия на делника" и пр. пряко бе свързана с неговото име. Няма да дискутирам тук не особено точното квалифициране на тези тенденции, нито пък искам да подчертавам, че творците понякога едва ли имат вина за крайностите, до които достига тяхното влияние, особено у бездарните епигони. И това не е само влиянието на младия поет, а и синтезираният от него опит на националната поетическа традиция, която с ред свои качества - психологически реализъм, образна пластичност, емоционална наситеност, хуманистична развълнуваност и пр. - се оказва ценно противодействие срещу крайностите на модното маниерничене и псевдоноваторските претенции. Във всеки случай изтъкването на една плодотворна тенденция в младата ни поезия не трябва да става за сметка на подценяването на други, също изразителни творчески личности, на други не по-малко своеобразни и интересни художествени насоки в младата българска поезия. А фактът, че и поети от по-старите поколения с интерес се вглеждат в поетическите ценности на своя по-млад събрат - поне за това свидетелствуват някои посвещения - говори, че творческото излъчване на този поет засяга не само младата поезия.

Поезията на Иван Цанев има достатъчно стаена мъдра сила, достатъчно - понякога и горчив - житейски стоицизъм и творческа извисеност, за да може да продължи към нова поетическа зрелост и мъдрост.

сп. "Родна реч", 1977

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.01.2020
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020