Неотдавна в клас имахме упражнение по тема върху разказа на Йордан Йовков "По жицата".

Съдържанието, героите и надеждата на Нонка и нейните родители да оздравее са ми до болка познати.

Аз нямам таланта на Йовков, но за голямо мое съжаление имам нещастието да се срещна лице в лице с мъката на хората. Мисълта, че "всички щастливи хора си приличат, а всеки нещастен е нещастен посвоему", е вярна. При своите посещения в поликлиники и санаториуми аз съм се срещала с роднини и родители на болни деца, полагащи огромни усилия и труд да подобрят макар и малко положението на своите деца. Родители, готови да се радват със сълзи, когато тяхното 6-годишно дете върви, хванало се за оградата. Вие знаете какво могат да правят децата на тази възраст...

Срещнах родители, готови да продадат имот и жилище и с парите да излекуват или облекчат положението на своите деца. Срещнах деца, готови с часове да се трудят и правят непосилни упражнения, когато вън връстниците им играят на воля.

Срещнах деца без родители, които ги местят от дом на дом, никога не усетили майчина прегръдка и целувка.

Деца, готови по няколко наведнъж да ми отстъпват своите люлки, за да могат да седнат в моята майка и около нея. Едва ли гладът ги караше лакомо да поемат и изяждат всичко, което мама ги черпеше. Не чух от тях - не обичам, не искам.

Те обичаха всичко: дъвки, семки, бонбони, бисквити, солети, не защото бяха гладни, а защото бяха жадни за внимание и ласки. Кой ще ми каже на кои деца мъката е по-голяма?

Видях очите на момиченце, пълни с мъка и сълзи след смъртта на майка си. То беше малко и не разбираше какво е смърт, но усещаше, че нищо няма да е както преди. Това го правеше неуверено и страхливо занапред.

Видях лекари, играещи си на "големци и познавачи", след петминутен преглед да поставят диагноза, съсипваща дете и родители, на които цял живот не достига да докажат противното. Узнах за лекар, който по грешка оперира здраво око вместо болно с фатален изход. Кой ще ми каже на кого мъката е по- голяма?

Видях и учители, използващи власт и умение, не да съграждат у нас човечност и добродетел, а точно обратното - опитвайки се да ни унищожат като деца и личности, само за това, че не сме като другите. С лошото си отношение те дадоха пример на по-буйните и властни деца, че с нас може всякак. Само не ни попитаха какво и колко можем да издържим. Ние сме само деца. Телата ни са малки. Сърцата също. Никой не ни попита, дори и Господ, когато ни натоварихте с толкова мъка. Едно е сигурно, че когато пораснем, където и да сме, с каквото и да се занимаваме, ние ще бъдем добри, защото на никого не искаме да причиним това, което причиниха на нас!

Когато Господ създал света и раздал всички блага, дошло ред и на някои неща, не толкова приятни, но съпътстващи живота, като мъката. Дал я на дървета и тревички, те изсъхнали. Дал я на планини и скали, те се пръснали. Дал я на хората, те плакали ден-два, месец, година и се засмели. Така и ние, децата, с нетърпение чакаме да минат тези времена, определени за мъка и да се засмеем!

Нали и в песента се пее:

След зимата - пролет иде,
а след нея - буйно лято.
След мъглата - слънце грее.
След тъгата - иде радост.

Всичко това за нас е в бъдеще време. Затова искрено се надяваме, че ще се смеем, ще пеем и ще живеем! Дано!!!

Варна