БАБИНОТО ОРЕХЧЕ

Сава Василев

web

Имало едно време едно орехче. То живяло на голямо клонесто дърво в двора на бабината къща, а през есента меко тупнало на земята.

- Ох! - изпъшкало орехчето и тутакси почнало да съблича зелената си дрешка. Събличало, събличало, събличало, докато останало голичко, с пухест мъх като малките жълти патенца. После мъхът изсъхнал и орехчето се видяло съвсем гладко и лъскаво... Седяло така орехчето в меката пръст, колкото седяло, докато не дошла бабата. Тя събирала орехи за зимата и им се радвала. Събирала, пъшкала, събирала, пъшкала, защото я болял кръстът, накрая стигнала до малкото орехче.

- Ах, на баба изтърсачето! - рекла и хоп, метнала орехчето при останалите в престилката.

- Изтърсак, изтърсак! - заприсмивали се другите орехи, докато бабата вървяла към зимника, за да изсипе престилката си в едно старо дървено корито. Малкото орехче толкова се засрамило, че още по пътя се измушило и се скрило в един дълбок джоб...

Заживяло орехчето в топлия бабин джоб. Тънката му ризица под черупката задебеляла, от бледо жълта станала кафява и ето че се превърнало в истинско юначе. А на юначетата, както знаем, светът се вижда тесен...

Един ден орехчето надникнало изпод бабината престила и хоп, намерило се в стаята. А там широко, мирише на препечен хляб и дюли. Търкулнало се към огнището, без малко да се изгори.

- Уф! - рекло на огнището. - Много си горещо. За нищо не те бива. Ние, орехите, трябва да стоим далече от теб, защото имаме в тялото си ароматни, но лесно запалими масла.

Огнището се усмихнало мъдро, нямало защо да обяснява на такъв изтърсак за какво го бива и за какво не - нали без него бабата нямало да опече нито питката, нито баницата, дори чорбица нямало как да свари. И за час-два да заспяло, студът се промъквал неканен и се разполагал из цялата къща. Всяка зима огнището гонело неканения гостенин с каквото му попадне - с вършини, цепеници, че с големи тежки чукани, които дори брадвата не можела да разцепи. Защото било голямо и безстрашно. А малкото орехче аха да се възпламени от самодоволство и горделивост!

- Пазете се! - провикнало се. - Не си знам силата!

И се търкулнало към други край на стаята. Търкулнало се, но се озовало в лапите на нещо мъхесто, с големи мустаци и малки прозрачни ушички.

- Ти какво си? - понечило да попита орехчето, но странното нещо, вместо да му отговаря веднага, го помъкнало към една дупчица в стената. Това била мишката Гризана. Гризана се зарадвала на изтърсака, понеже не се налагало да ходи пак до зимника, и си мърморела доволно:

- Ох, на мама Гризана зимнината! Какво малко и хубаво орехче. Ще те схрускам за Коледа, заедно с братчетата ти в мишата ми къща.

Ама как така ще ме хрускаш в някаква си миша къща, мислело да се разбунтува орехчето, та аз едва съм се отърсило от зелената си дрешка и имам големи планове... Гризана обаче нито чувала, нито се интересувала от плановете на орехчето и наистина щяла да го занесе в мишата си къща, ако нещо още по-голямо, по-мустакато и по-космато от нея не я подплашило и тя изтървала орехчето. Това бил дебелият бабин котарак Мърморан. Гризана знаела, че Мърморан е повече мързелив, отколкото опасен, и все пак не искала да поставя на изпитание котешката му порода. Затова побързала да се скрие в мишата си къща. Останали да стърчат само два дълги сиви мустака и да блестят две малки червени очи. Защото Гризана наблюдавала какво ще стане с малкото орехче и дали по-късно, когато Мърморан заспи край огнището в полата на бабата, няма най-сетне да си го прибере.

- Мое си е! - ядосвала се Гризана. - Аз първа си го намерих. А ти, дебелако, дори не ядеш орехи!

Мърморан въобще не я чувал, или се правел, че не я чува.

- Ха, орехче! - зарадвал се на свой ред той и въпреки че бил сит и ленив, започнал да търкаля орехчето из стаята. Дори бабата се поспряла да го погледа и да му се порадва, защото това не се случвало толкова често с нейния котарак... Търкалял го Мърморан, търкалял го, а орехчето пъшкало и се заканвало.

- Хей, мустакато чудовище, бързо да ме оставиш на мира, че ако се разлютя, цялото ще те отупам и перушинка няма да остане от теб!

Мърморан обаче не искал и да знае за заканите, или въобще не чувал тънкото гласче на орехчето, та дълго още го подмятал с големите си лапи. Докато не му доскучало. Така и не успял да обясни на орехчето, че това неговото не било перушина, а мека и пухкава козина, която бабата вечер обичала да гали и да сресва пред огнището...

Най-после Мърморан забравил за дребосъчето и легнал пред мишата къща да дреме и да дебне Гризана, защото бабата всяка вечер му се карала:

- Колко дебел си станал, Мърморане. Колко дебел и мързелив си станал. За нищо вече баба не може да те накара. Само те храни и те реше, а ти мърмориш ли, мърмориш. Виж, Гризана пак е взела от бабините орехчета. Цяло панерче ми извлече и напълни догоре мишата дупка. А на пролет ще народи мишлета и те ще ти изядат големите и мъхнати уши...

Така му приказвала баба, а Мърморан доволно мъркал и уж обещавал да хване Гризана. Той знаел, че тя и мишото семейство не могат да му направят нищо и ако рече, ще излови всички мишки и ще ги сготви на миш-кебап, ама сега било много рано да му мисли, затова оставил и тази работа за някой от по-топлите пролетни дни...

А малкото орехче седяло на топло под чергата и си мислело: "Леле-е-е, колко голям е светът. Чак от единия до другия край на стаята. И навън до градината с дървото, моя баща, който хвърля лете дебела сянка, за да може баба да сяда на хладина и да преде с хурката си. Ще трябва да го изследвам и да напиша книга..."

Дълго умувало орехчето, докато един ден бабата не го настъпила с босите си крака: "Ох! С какво ме убоде пустата черга!" Задигнала я, и какво да види - бабиното орехче.

- Ха - рекла бабата - ето къде си било. Бабиното изтърсаче! - И пак го скрила в джобчето под престилката си. Добре де, мислело си орехчето, явно сега не мога да изследвам големия свят, но поне ще си почина на безопасно и топло място. Пък после ще видим какъв ми е късметът...

Не щеш ли, късметът пристигнал като фурия и орисал на орехчето дълго, много дълго пътешествие... Един ден на гости дошла бабината внучка.

- Ох, на баба детето - зарадвала се старата жена и бръкнала под престилката. - На ти едно орехче.

И дала изтърсачето на момиченцето. То се усмихнало на малкото орехче и на свой ред го пъхнало в джобчето си.

Така орехчето пристигнало в големия град.

Сложили го в една голяма стъклена купа до прозореца заедно с разни лъскави топчета, лешници, кестени и други овални неща. Орехчето се изтегнало доволно. Леле-е! Ама оттука колко много има да се гледа и да се изследва... Не книга, цяло многотомно издание ще напиша... И се озърнало горделиво наоколо си. Да, но останалите овални неща хич и не мислели да му отстъпват. Ще трябва да се дели мегдан, рекло си орехчето, няма как. Аз ли ще им се дам!

- Хей, вие! - провикнало се то. - Я малко да се сместите и да ми направите повече място, че каквото съм опасно и твърдо, ще ви натроша черупките до една!

- Ти ли бе, изтърсак! - оперил му се кестенът. - Я се виж колко си дребен!

- Може да съм дребен, ама съм костелив и корав за десетина. И съм видял целия свят. Ти бил ли си на село, а? - не се отказвало бабиното орехче.

- Ние със селяни не разговаряме - рекло надуто стъкленото топче и се надуло още повече.

- Ха, селянче! - присмял се и жълъдът. - Някакво си село... Аз колко села съм видял от голямата гора. Това се вика свят. Пък ти - някакво си село. Такива като теб не смеят да ходят в гората, защото там е тъмно и опасно, а нощем бродят огромни зурлести същества и хрускат всички овални неща под дърветата... Това се казва смелост.

Ами сега, рекло си орехчето. Всяко овално нещо си има история и се фука с нея, а аз, с моя произход, закъде... И докато умувало как да си съчини биография и какво точно да напише в нея, един ден момиченцето го грабнало от купата и го занесло в детската градина. Учителката била поръчала на децата да донесат орехчета, за да изработят играчки за новогодишната елха... И изведнъж станало чудо. Момиченцето облякло орехчето с лъскава станиолова дрешка и му бучнало едно кламерче за окачалка. "Ох!" - изохкало орехчето, защото малко го заболяло, когато телената окачалка се промушила през меката цепнатина между двете му половини, но това било нищо в сравнение с бъдещето, което го очаквало... А и било чувало толкова пъти баба да казва, докато си реше и пооскубва косата с големия дървен гребен: "Трай, бабо, за хубост!"

Вечерта момиченцето се прибрало у дома и от вратата се похвалило:

- Мамо, мамо! Виж каква хубава коледна украса направих в детската градина!

Майката взела орехчето и погалила детето. После двете сложили орехчето на коледната елха, която вече греела в ъгъла на стаята. Окачили го най-отпред, на най-личното място.

И така орехчето гледало горделиво и отвисоко, пъчело се с блестящата си дрешка и кимало към другите овални неща в стъклената купа: "Нещо да кажете за биографията и работата ми! Никое от вас не го избраха за толкова красиво нещо! Аз съм най-красивото нещо на земята!"

Овалните неща пуфтели, но и се попипвали тревожно по дрешките да не се пукнат от завист. Най-завистлив бил кестенът... Един ден бащата рекъл на момиченцето:

- Този кестен май се е пукнал и ще трябва да го изхвърлим.

- Нищо - рекло момиченцето. - Аз и така го харесвам. Защото е моят кестен.

- Не се големей - подвикнало пъстрото стъклено топче. - Като дойде другата година, ще те запратят в кофата за боклук на двора. Заедно с тази кокетка елхата. А може да попаднеш и в печката. В най-добрия случай ще те скрият в голямата кутия с играчки и ще лежиш на тъмно цяла година.

Ха, рекло си орехчето, че то, докато дойде другата година... има цяла година. Е, не било съвсем така, но откъде малкото орехче ще знае толкова за хората и за техните празници... Лошото на празниците било, че се изнизали бързо, защото били препълнени с всевъзможни хубави неща. Първо, под елхата поставили красиво опаковани подаръци. На Коледа семейството седяло около масата, вдигало наздравици и се обаждало по телефона на бабата. После разопаковали подаръците и дълго им се радвали. Минали-неминали ден-два, хайде пак празник и подарък под елхата, защото момиченцето се казвало Стефана, било кръстено на баба си Стефанка и имало имен ден. После дошла Нова година, след нея и други празници. И така чак до Йордановден. Тогава именник бил бащата на момиченцето. И всеки път палели лампичките на елхата. Уха! Колко красиво ставало тогава, как блестяла с цялата си прелест елхата. И бабиното орехче блестяло в сребристата си дрешка и хвърляло искри.

- Това е моята играчка! - хвалело се момиченцето на гостите. - Сама я направих от едно малко орехче.

Гостите кимали с глави и от любезност попипвали орехчето.

- Ама, оставете ме, де - недоволствало то - гъделичкате ме! Не виждате ли, че в момента върша много важна и отговорна работа...

Дошло време да развалят елхата. Момиченцето се натъжило, но майката го утешила:

- Нищо, сега ще приберем играчките и лампичките, а в края на година, когато вече ще си пораснала, на цели пет годинки, ще я украсим отново. Хубавото на празниците е, че всяка година се повтарят. И идват точно навреме...

Леле-е, рекло си орехчето. Май ще стане точно така, както предрече онзи стъклен шишко. Ще има да се лежи на тъмно в кутията... Но момиченцето, скришом от майката, пъхнало орехчето в джобчето си. Дожаляло му да го прибере. А и искало да се похвали на баба си. В края на седмицата родителите му го завели на село, при баба Стефанка. Там момиченцето извадило орехчето и го подало на бабата:

- Виж какъв подарък съм ти донесла. Сама го направих в детската градина.

- Ах, на баба внучето! - грейнала от доволство бабата и поставила високо на полицата станиоловото орехче. - Ще го гледам и ще си мисля за тебе, докато те няма. А през лятото, като дойдеш на бабина ваканция, ще му се радваме и двете...

Така рекла бабата и тръгнала на точи баница, защото малкото момиченце много обичало домашна баница... А орехчето... Орехчето заживяло на полицата. От време на време бабата го вземала в шепа и тихо му говорела:

- Ох, на баба орехчето. На баба изтърсачето. Сега ти си ми и за детенце, и за внученце.

Говорела така, защото, въпреки станиола, познала своето орехче. А и й било мъчно за внучето...

Заживели орехчето и бабата дружинка в голямата къща с голямото орехово дърво в очакване на детето... А то расло и порасло, станало голямо и красиво момиче. Но и когато било далече от своето село, когато нито бабата, нито орехчето вече ги имало, понякога се замисляло и си спомняло за онова безгрижно време. За хрупкавата бабина баница, за Мърморан и Гризана, изобщо за всичко детско и уютно в голямата топла къща с бумтящото огнище и стария орех на двора...

Всеки обича да пътешества в света на спомените и да се връща към детството. Да живее с образите на своите близки. Порасналото момиче помнело всичко; не забравило и орехчето. И му домилявало още повече. А когато на свой ред се омъжило и имало дете, вземало рожбата в скута си и разказвало приказката за приключенията на бабиното орехче. Макар и малко, детето обичало приказката. Така то можело да пътешества из детството на своята майка, да види толкова много неща, които се случили, преди да се е родило. Бабиното орехче продължавало да живее, само че в един друг свят - в света на чудните приказни думи...

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2010, № 2 (123)