НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ НА БУХАЙСКИЯ ФЕНОТИП

Райна Маркова

web

Моят баща-бухаец бил така сигурен, че ще се родя момче, че побъркал от подигравки "женскитe" бащи-бухайци в махалата месеци преди да се появя на бял свят. Те после му отвърнали със същото за "добре дошъл в клуба", а той пък от своя страна до ден-днешен ми отмъщава. Невероятно глупава история, така си е! Едно неродено дете е като котката на Шрьодингер - то е монстър. То е едновременно и живо и мъртво, и жена и мъж, до мига, в който подаде глава от черната кутия и деМонстрира себе си пред света. Не е нужно един баща да е много мъдър, за да е наясно с това положение на нещата, но защо, по каква причина желанието на един бухаец да има наследник може да му замъгли здравия разум дотолкова, че да го забрави?

Според евгениката мъжкият геном е носител на качеството заради асиметричната си XY съставка. От добрата или лоша мъжка наследственост зависи жизнеспособността на потомството и просперитетът на племето. Мъжът, пък бил той бухаец, по природа е девиантен и гаусовата крива, с която статистиката изобразява колебанията от свръхнадареност до бездарие сред този пол по правило е с доста по-широк обхват отколкото при жените. Жените са по природа почти еднакво надарени и способни да дават нормално потомство, което съответно ги прави и лесно заменими. Ето защо, за да се прояви като пълноценен девиант и да прояви уникалността и агресията си, една жена трябва наистина здравата да бъде разтърсена. Не се мъча да оправдавам собствените си дисфории сега. Напротив, опитвам се само да кажа, че моята гледна точка по отношение на мъжа е една компрометирана гледна точка и тя е такава тъкмо заради моята рано събудена благодарение на бащата девиантност. Като бухаец роден по грешка в тяло на бухайка, аз не бих могла да не се вълнувам от "важността на това, да си мъж", но какво освен биология се крие под това понятие? Джендър стереотипи? Сексуални архетипи? Наложен начин на поведение или нещо по-дълбоко, по-интимно? Почна ли да се замислям за източника на всяко суеверие, свързано с понятието "мъжественост", искам или не, моят рефлекс ме отпраща първо към Метафизиката на Аристотел и по-точно към Питагорейската система от опозиции, която свързва мъжествеността с вечното, доброто и светлото, а женствеността - с преходното, злонамереното, тъмното. Далекоизточната Ин-Ян доктрина, която няма нищо общо с монументалните представи на елините за света, респ. за мъжа, обаче също свързва мъжкото начало със светлината и градивността, а женското - с хаоса и упадъка. Същото може да се каже и за други подобни системи от опозиции в култури, достатъчно отдалечени една от друга, за да разбият на пух и прах страховете на такива като мен от патриархален заговор, но не и да освободят съвсем копнежа по светлото същество с господарска осанка от лекия привкус на самоунижение.

Но аз предупредих за своята девиантност така или иначе. Тук е моментът да кажа, че от нея не произтичат единствено и само недоразумения, но и някои внезапни прозрения.

Като същество, притежаващо женско тяло, аз съм се научила да приемам без особена съпротива склонността на мъжа да ме превръща в обект, няма значение в обект на какво, дали на повърхностното си внимание, на желанието или агресията си. Примирявам се с неохотата му да се занимава с моята скрита, макар и не по-малко прекрасна същност. В замяна на това извръщам поглед с апатия при всеки опит да бъда заслепена. За мен един мъж никога няма да се превърне в обект. Обичам представата си за него като за нещо изплъзващо се. Мъжът, пък бил той бухаец, е Протей в пещерата на въображението ми, Бог на Вечното Завръщане, Разкъсан Бог, Забулен Бог, носещ раните си и проказата си под плащ от непрозрачна светлина. Той е някой, в когото искам да разпозная своя пореден брат-близнак, своето собствено отражение. Това за мен е просто още един начин да обичам себе си и не мисля, че е нещо, за което следва да бъда упреквана, нито пък нещо кой знае колко девиантно.

Но като че ли, говорейки тъкмо за тези толкова нормални според мен неща, аз току-що дадох обяснение за една друга своя ексцентричност - за непреодолимия си афинитет в реалния живот към всякакви обратни и травестиращи индивиди, с каквито гъмжи наоколо ми въпреки мита за бухаеца като за съкрушаващ мъжага. За мен тъкмо обратните са по-близо до желания Друг, който е по-скоро The Wounded Healer, отколкото The Warrior и аз очаквам от този Друг прекалено много, изглежда, защото искам той да ми посочи изход там, където аз не го виждам, да ме изведе извън маркировките на този мъжки свят от properties и proprietiеs и да ме освободи от принудите, насилващи естествените ми привързаности завинаги. Искам също така той да ме научи на гъвкавост и грация, каквито аз, въпреки женското си тяло, съм отказала да развия, противейки се на желанието на кресливия си бухайски баща да ме научи на изкуството на елегантния компромис, на неагресия, на куртоазия... Но най-вече да ме научи да живея с раните си.

Стига толкова поезия и очаквания! Реалността, особено бухайската, е нещо съвсем различно. От седемдесетте на миналия век насам никой дори и не отрича, че като същества цивилизовани, ние еволюираме едновременно С и в зависимост ОТ цивилизациите, които сами създаваме, тоест еволюираме не само генетически, но и меметически, ако си послужа с термин, отмъкнат от арсенала на Ричард Докинс. Мемите - тези единици, носители на културната ни наследственост, са също толкова склонни да мутират и да се размножават, колкото и гените - носители на наследствеността ни в биологичен смисъл. Ето защо трябва да стесня периметъра още и освен уточнението, че става дума за мои лични фрустрации, да добавя и, че тези фрустрации не са свързани с мъжа въобще, а с мъжа-бухаец - рискован ход, който може да доведе до това, че аз, наивното чудовище, търсещо свободата си в обърканите контури на някакво метаниво, внезапно да изгубя altitude и да се сгромолясам право долу, на едно мръсно емоционално-териториално, патриотично ниво, с други думи, да бъда свалена право на твърдия бухайски чернозем, където полът и политиката копулират здраво и където ангели-андрогини няма, а само одомашнени примати, също като онези, за които Робърт Антон Уилсън пише в своята повест "Котката на Шрьодингер":

"Ти си лайно" - често си казват един на друг домашните примати. И тази метафора дълбоко изразява психологията на приматите, тъй като те бележат своята територия с екскременти и понякога се замерят с тях, когато работата опре до териториален спор."

"Ти си лайно" - често си казват бухайците в своите ежедневни схватки и се замерят с компромати. И докато едни групи бухайски примати демонстрират "авторитарност" с показване на мускули и вой, други демонстрират "подчинение" с подвиване на опашката, отпускане на глава и "отпълзяване", но общо взето никой никого не доминира, никой нищо не отстоява или доказва, никой за нищо никога не умира, нито пък гладува. Който го направи, е просто глупак. Никой не му е крив, че е очаквал да му се възхищават и даже да последват примера му. Няма водачи. Няма йерархия, няма авторитети. Всички са маскари. Никой никого не уважава, защото спокойно можеш да се подчиняваш и без да уважаваш, ей така, от страх или просто от мазохизъм. "Или ние всички сме герои или никой не е; или всички сме лидери, или никой не е" - ето това може да е слоганът, обединяващ бухайците в една топла заедност, която, за съжаление, почти нищо друго не произвежда освен нови и нови количества дъхава тор.

Ние, бухайските примати, до един сме запознати с онзи трагичен период от историята си, когато по тези земи нахлул Тиранът и ни превърнал в поданици на голямата си могъща Империя. Може да се спори дали геноцидът по това време е причината сред мъжете-бухайци девиантите (особено в културен смисъл) да са малко или девиантите поначало са били кът по тези ширини, но истината е, че ние сме дотолкова еднородна маса, че племето ни, дори оставено само на себе си, не е в състояние да се обособи в йерархия и да излъчи лидер. Общо взето всеки от нас се чувства готов да изпълни функцииите на ближния без оглед кодекса на съсловието, към което (по една случайност) принадлежи. Примерно: един интелектуалец може да реши да политикантства, един чиновник - да се изкуши да графоманства, политикът - да се занимава с търговия. Как тогава да изпитваме респект към подобни фигури? Всички ние до един сме ренесансови персонажи и се занимаваме с всичко по малко. Всички ние до един сме богоборци и до един - пасионарии. Странно тогава, как при едно такова непризнаване на авторитетите можем да си обясним собствената си склонност към робско подчинение? Как да си обясним това, че подчинението, тоест копулацията на висшестоящи с подчинени, почти е заменило копулацията на мъже с жени и открай време е единствен начин за размножаване по тези земи. Резултатът от такава една содомия може да е, съгласете се, само нови и нови подчинени, цели колонии клонинги, заредени с лошата наследственост на своя самомнителен, отмъстителен, нарцистичен, извратен, лаком, подъл, истеричен Тиран-баща, чийто господарски лик, макар и с позаличени от времето черти, присъства здраво в мисловните контури на всеки от нас, и който въпреки страстната ни привързаност към местното, винаги е баща-иноземец, винаги е дошъл отвън. Ето защо може би ние, бухайците, сме и едни Едиповци, осъзнали вината си Едиповци при това. Но освен със своята вина ние също така сме наясно и че тъкмо култивираното подчинение, култивираната содомия, а не съпротивата, водят до неизбежното израждане и разпад на всяка Империя, до превръщането й в генетично блато. Точно това се е случило и с Империята, имала неблагоразумието да се разпростре върху земите ни... Точно това е може би и причината да се гледа на подчинението като на особен вид всепобеждаваща агресия...

Какво друго да кажа, освен че, реално погледнато, ние никога не сме преставали да живеем в Империя. Която пък от своя страна не е преставала да се разпада в очакване на новите пасионарии. Които пък нови пасионарии не са преставали да идват. Те идват ли, идват, но някак заднишком, гърбом, все напред, но през задните врати! И като че ли това не променя нищо, освен да трупа нови и нови горещи купчини тор връз старите.

Тук, с цел да избегна някой патетичен Жана Д’Арк-ски финал, просто спирам и се отдавам на дисфориите си.

© Райна Маркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2008, № 3 (100)