Румяна Корсемова

web

бретер - фр. кто ищет случая придраться для вызова на поединок, кто наискивается на вызов, дуелист, задора, забияка, драчун. Вл. Даль, Толковый словарь, т. I.

През първата четвърт на ХIХ век в средата на руското дворянство отчетливо се очертава една социокултурна фигура, непосредствено обвързана с дуелния ритуал - на бретьора. Онова, което го отличава от "редовия" дуелист, е най-вече необикновената му обиграност в дуелантството - за него то е почти професионално занимание. Листата на тогавашните легендарни бретьори водят възпетият с хусарски апломб от Денис Давидов "лудньо", "драка" и "събутилник свиден" Александър Бурцов (? - 1813) и  ненадминатият скандалджия граф Фьодор Толстой - Амерканеца (1782 - 1846), когото далечният му роднина Лев Толстой определя като "необикновен, престъпен и привлекателен". Друг "неспасяем" дуелист е Руфин Дорохов (1801 - 1852), прапорчшик от Учебния карабинерски полк, който заради необуздания си нрав и многобройни дуели нееднократно е разжалван в редник. За него М.Пушчин (брат на известния декабрист) пише в спомените си, че бил "природно предопределен да се бие" /Пущин, с. 410/. Със славата на обигран в дуелните двубои смелчага и авантюрист се ползва и Александър Якубович (1792 - 1845), взел участие в Декабристкото въстание и осъден за това на доживотно заточение в Сибир. Списъкът на руските бретьори може да бъде допълнен с имената на Фьдор Уваров - Черния (1780 - 1827), "Феденка" Гагарин - Мъртвешката глава (1786 -1863), Алексей Столипин - Монго (1816 - 1858) и др. Поради своя дуелен опит подобни личности са възприемани като "експерти по дуелно право", затова са предпочитани при избор на секунданти и неизменно са привличани за арбитри, когато възниквал някакъв по-заплетен "дуелен казус". От тази гледна точка бретьорите се оказват най-авторитетните носители на дуелната нормативност и гаранти за точното следване на правилата, основаващи аристократичните двубои на честта.

В бретьорството обаче се проявява  специфичен социокултурен парадокс. То едновременно "опазва" дуела и го "корумпира", като обезсилва основната му функция - да бъде морален регулатор на спонтанни междуличностни конфликти в дворянската среда. Поведението на бретьора, дори в модуса на ежедневно-битовото общуване, издава крайна докачливост, която лесно преминава в отмъстителност, отвеждаща към неизбежен дуелен сблъсък. Ето какво разказва Денис Давидов за начина, по който Фьодор Уваров канел познатите си на гости:  "... в поканата му се долавя: най-покорно ви моля да заповядате у дома на обяд, но откажете ли ми, ще трябва да се стреляте с мен от шест крачки разстояние." (Панчулидзев, с. 134). В подобни случаи бретьорът неоснователно заема позицията на морално потърпевш и се опитва чрез предизвикан дуел да застави заобикалящите го да приемат крайно преувеличената му личностна самооценка. Немотивираната и болезнена обидчивост е само едната страна на бретьорското преддуелно поведение. Другата се свежда до заявявано пред свидетели и адресирано към определено лице нарочно дръзко, безцеремонно и пренебрежително държане. То цели да провокира остро стълкновение, разрешимо най-често на дуелното поле, защото според дворянския поведенчески кодекс публично обиденият е длъжен да се дуелира със своя оскърбител, иначе рискува моралния си престиж. В такива ситуации бретьорът действа като "морален агресор", умишлено поставящ другите пред необходимостта да отстояват личната си чест. Общото в двете поведенчески парадигми е преднамереното конфронтиране с другия и в голяма степен принудителното му въвличане в дуелен двубой, което противоречи на заложената в дуела презумпция за възприемане на противника като автентичен морален опонент. В този смисъл бретьорството издава несъмнена злоупотреба с общоприетите аристократични представи за достойно поведение. Така в и чрез него дуелът губи непосредствените си и живи връзки със зоната на корпоративната етика. От ритуализирана форма за публично морално оценностяване и на двамата конфликтуващи субекта  той се превръща в  спекулативно използван само от единия начин за доказване на личното му надмощие над другия. Очевидно бретьорството е изява на откровен или несъзнаван стремеж  непрекъснато да се господства над всички чрез заявяваното превъзходство в умението да се стреля, дори и убива, предизвикващо чувство на страх в околните. Затова при бретьора  изборът на противник е в голяма степен случаен, формален, чисто "потребителски" -  за него другият е поначало субектно обезличен, винаги заменим, сведен до "фигурант" в един вече овладян поведенчески дискурс - на самоовластяването чрез семиотичния механизъм на дуела. В бретьорството като социокултурна роля се долавя деформирано "съживен" архитипът на езическия герой, дохристианската представа за мъжественост, основана върху инстинктивната и стихийна воля за първенство, силово подчинение и обладание (в смисъла на Е. Фром). Потвърждава го дуелната "философия" на един от най-известните литературни бретьори - Долохов от "Война и мир" на Толстой: “Виж какво, ще ти открия с две думи цялата тайна на дуела. Ако тръгваш на дуел и пишеш завещание и нежни писма до родителите си, ако мислиш, че могат да те убият, ти си глупак и сигурно си загубен; но тръгвай с твърдото намерение колкото може по-скоро и по-сигурно да го убиеш и тогава всичко е наред. Както ми разправяше нашият костромски ловец на мечки: как, казва, няма да се боиш от мечката? Ама щом я видиш, и страхът ти минава, боиш се само да не си отиде! Та и аз така!".

Руското дворянство от първата четвърт на ХIХ век идентифицира  бретьора не само като "професионален" дуелист, което предполага качества като непомерно самолюбие, агресивност, отчаяна смелост, виртуозно владеене на различни видове оръжие и др., но и в по-широк план - като скандално противостоящ на всички организиращи и регулиращи съвместното живеене норми. Фигурата на руския бретьор обикновено е "орнаментирана" с допълнителни и деструктивни поведенчески крайности - незачитане на каквито и да било йерархични авторитети, пословична встрастеност в хазарта, безразсъдно гуляйджийство, еротичен "екстремизъм". За  Феденка Гагарин например разказвали, че след като го произвели в чин "генерал-майор", демонстративно носел накривена фуражка без козирка - като обикновен редник - и бил заставен за напусне армията, защото дефилирал на публични места в компанията на дами със съмнително поведение (Панчулидзев, с. 137). В сублимиран вид тази социално "подривна" функция на бретьорството въплъщава  Толстой - Амерканеца, за когото А. Херцен пише: "Той буйстваше, обираше на карти, биеше, осакатяваше хора, разоряваше цели семейства двадесет години подред, докато накрая бе пратен в Сибир, откъдето "се върна цял алеут", както казва Грибоедов, сиреч промъкна се през Камчатка в Америка и оттам измоли разрешение да се върне в Русия. Александър му прости и той още на другия ден след пристигането си продължи същия начин на живот. Женен за циганка, прочута с гласа си и излязла от московски катун, той обърна къщата си в игрален дом, прекарваше цялото си време в оргии... " (Херцен, с. 257). Така с цялостното си поведение знаменитите руски бретьори осезаемо изпадат от тогавашните полета на корпоративна, социална и верска дисциплинираност. Те оспорват всяка презумпция за сигурно съ-съществуване в йерархично договорените и закрепени от традицията общностни пространства на семейството, професионалната група (армейската среда), съсловието (дворянството), държавата (монархическата структура) и религиозната солидарност (християнството).

Дворянското общество обаче несъмнено изразява "апокрифен" пиетет към фигурата на бретьора - то с ентусиазъм я "разкрасява" и "митологизира" чрез множество устни разкази за бретьорски "подвизи" и чудачества, колебаещи се между откровената апология и анекдотичността. По този начин съсловното съзнание  дава израз на подтисканото си влечение към изключителното и анархистичното, към силните усещания, пораждани в "праговата" ситуация между  личностния произвол и  закона, аморализма и нравствената повеля, страстта и разума, инстинкта и волята, възторга и ужаса, живота и смъртта. Едновременно с това социумът изпитва и острата потребност да "санкционира" необикновеността на легендарните бретьори, да ги придърпа към себе си, да ги "християнизира" и самоутешително да ги върне в лоното на колективните морално-поведенчески норми, доказвайки "победоносната" състоятелност на собственото си съществуване. Така се раждат и контра-легендите за тях, които следват архимодела на притчата за блудния син. Според  разпространяваните мълви в края на живота си повечето от известните руски бретьори се покаяли за небогоугодното си поведение и  се преобразили в благочестиви християни. В тази спонтанна, анонимна и дидактична "преквалификация" на бретьорството участват слуховете за разкаянието и последвалата го епитимия на Толстой-Американеца, за досадния старчески морализъм на Феденка Гагарин и за загадъчния  край на  Фьодор Уваров, изчезнал безследно през 1827 г., унищожавайки преди това всичките си портрети, писма и документи. Според една от  разпространяваните версии Черния се оттеглил от света и заживял в Сибир с нова самоличност -  като тайнственият и аскетстващ старец Даниил, с когото общували много от заточените декабристи. В подкрепа на откроената тенденция работи и следната извадка от писмото на И. Пушчин до  М. Фонвизин от 28 април 1840 г., коментираща по информация от "втора ръка" промяната в поведението на друг известен бретьор: "Якубович ходил да говее в манастир и взел със себе си само торба сухари - ще повярвате ли, че това е нашият драгун?"(Пущин И., с.137). Трябва да отбележим обаче, че тези финализиращи бретьорското битие предания опазват културния ореол на изключителност около фигурата на бившите  безпощадни дуелисти и безбожници. Сега той се поддържа чрез доведената до неправдоподобна (но съответстваща на християнската дидактика) крайност метаморфоза на греха в благочестие, на буйството в смиреност, на разгулността в аскетично самовглъбяване.

С оглед на избраната тема за нас е особено интересна тъкмо митогенната пелена, в която били повивани руските бретьори, тоест роещите се около тях устни разкази и анекдоти. Тук ще споменем, че в много случаи  става въпрос и за "автомитологизиране", тоест за игрово устно самотворене, понеже възприелият веднъж бретьорската роля се чувствал дължен да поддържа своя публичен образ, като си приписва все нови и нови дуелни и около-дуелни “геройства". Пословично умел и изобретателен в продуцирането на такива сюжети със свое участие е Якубович,  когото припознаваме в следното иронично описание на Евдокия Ростопчина от повестта й "Дуел" (1838): "омня човек, носещ три години черна превръзка на челото си след един нашумял дуел, в който участва като секундант и не бе дори одраскан. Известен сладкодумец, той майсторски разказваше за своите мними рани, за великодушното си посредничество, за преследванията, на които бил подложен, и жените със смешна доверчивост славословеха хитроумния ловец на тяхната благосклонност." Така се формира своеобразен "бретьорски фолклор", зареждащ руската литература с вече първично обработени  в зоната на интерлокуцията и културно "утаяващи се" наративни масиви.  Показателен за живата и продуктивна връзка между анекдотите с бретьорски "привкус" и литературата е следният пример. Граф М. Бутурлин, служещ под командването на Ф. Гагарин, разказва в записките си за това, как на някаква пощенска станция Феденка поръчал да му сготвят лещарка, която била изядена от случаен пътник, въпреки предупреждението, че блюдото е предназначено за друг. Вбесеният Гагарин заставил с насочен пистолет злополучния лакомник да погълне още 11 лещарки. Според Бутурлин тъкмо този случай, добил популярност като анекдот,  бил използван от М. Загоскин в романа му "Юрий Милославски или русите през 1612 година"(1829), където при подобни обстоятелства героят принуждава един поляк да оглозга печена гъска (Панчулидзев, с. 137).

В този контекст изглежда приемливо и твърдението на А. Востриков, че Пушкиновата повест "Изстрел" от цикъла “Повести на покойния Иван Петрович Белкин" е построена според стандартите на бретьорската легенда (Востриков, 1993, с. 68).  Всъщност ако прецизираме това гледище, известната повест на Пушкин само задава очакването за "бретьорски наратив", но във финала си преобръща неговата структура, като дегероизира културния образ на изключителния дуелист в лицето и на Силвио, и на графа. Близостта на "Изстрел" до "дуелния фолклор" се потвърждава от още един, останал някак недообговорен от пушкинистите, факт. В своите спомени известният руски архитект Антон Щукенберг (1816 - 1887) твърди, че чул от Якубович почти същата история, в която Пушкиновите персонажи били подменени с реални лица - ролята на Силвио си присвоил разказвачът,  а графа "играел" руският дипломат и драматург Александър Грибоедов (Декабристы в воспоминаниях современников, с. 99 - 100). Записаният от Щукенберг разказ на Якубович за отложения му в дуел с Грибоедов изстрел не е изцяло недостоверен. Двамата наистина се стрелят в Тифлис през есента на 1818 г., довършвайки скандално нашумял година преди това четворен дуел, в който те секундантстват на А. Завадовски и  В. Шереметиев, оспорващи си интимната власт над известната руска балерина Авдотя Истомина. Но сведенията за този отсрочен двубой не се съгласуват докрай с референциалния фон и събитийните подробности в приведената от мемоариста версия. Според нея след сватбата на Грибоедов с Нина Чавчавадзе Якубович, дегизиран като черкес, открил щастливия младоженец в Кавказ и настоял да реализира отложения някога поради пренебрежителното поведение на Грибоедов към него изстрел. В развръзката си  разказът на Якубович  видимо се отклонява от Пушкиновия наратив, като опазва жанровата "чистота" на бретьорската легенда: "...аз неочаквано се прицелих по-ниско, раздаде се изстрел, Грибоедов извика и, когато димът се разсея, видях, че съм попаднал където исках: бях раздробил първите два пръста на дясната му ръка, знаейки че той обожава да свири на пиано и че невъзможността да го прави ще бъде ужасна за него. - Това ви е за спомен! - извиках, като отварях вратата... " (Декабристы в воспоминаниях современников, с. 100). Сватбата на Грибоедов обаче става през 1828 г., когато Якубович вече е заточен в Сибир, - факт, който осезаемо разколебава  претенцията за истинност в записаното от Щукенберг.

Според В. Вацуро автор на тази мистифкация е самият Якубович - той се среща с бъдещия мемоарист по време на заточението си, някъде към края на 30-те г., тоест почти десетилетие след публикуването на Пушкиновата повест (1831), и просто приспособява част от сюжета й към собствената си бретьорска биография. В нея, твърди Вацуро",имало епизоди, допускащи подобна стилизация и на свой ред използвани като материал за Пушкинови замисли" (Вацуро, с. 79).  Възможно е обаче и друго обяснение - самият Щукенберг, който впрочем пише мемоарите си едва в началото на 60-те г., да е контаминирал или текста на Пушкин с историята на реалния дуел между Якубович и Грибоедов, или това събитие с някаква предшестваща "Изстрел" бретьорска легенда. По-важното в случая е, че границата между действително станалото, дуелното предание и литературата се оказва несигурна, размита и подвижна,  при което е  възможно не само бретьорската легенда да продуцира литература, но и обратното - литературата да дава живот на бретьорска легенда.

Пушкин също преминава през изкушенията на бретьорството и свързаното с него културно самостроителство. В периода на принудителното си пребиваване в южна Русия, тоест от 1820 до 1824 г., той е замесен в множество дуели (броят им се колебае между 10 и 12), като участието му в тях издава несъмнена ориентация към бретьорския поведенчески модел. Тогава Пушкин настойчиво поддържа и усъвършенства дуелистските си  умения чрез редовни упражнения по стрелба и  фехтовка, като успява да постигне завидно майсторство в овладяването на дуелните оръжия. Сведения за това ни дава дневникът на прапорчшик Ф. Лугин за времето от 15 май до 19 юни 1822 г., където неколкократно се споменава за тренировъчни двубои, в които Пушкин демонстрирал неоспоримото си превъзходство. Ще приведем само един цитат: "... отново се дуелирахме с Пушкин с еспадрони (вид фехтовъчна сабя, с която се сече и пробожда -  Р. К.) , той  е по-добър от мен и естествено побеждава"(Литературное наследство, с. 673). Редом с това тогава Пушкин непрекъснато се въвлича в дуелни двубои, предизвикани в повечето случаи от самия него заради преднамерено дръзкото му държане и откровено пренебрежение спрямо другия. По изпитан бретьорски маниер Пушкин проявява своята "морална агресивност" най-често пред свидетели, тоест в ситуация на публичност, което подсказва манипулативно насочване на конфликта към неизбежен дуелен изход. Така действа той в свадите си с богатия помешчик Т. Балш, с полковник Ф. Орлов и чиновника от щаба на наместника в Бесарабия Н. Алексеев, с титулярния съветник И. Ланов, с офицера Рутковски и др. Често в преддуелния сблъсък той се заявява като самоуверен и обигран дуелист, за когото въоръженият двубой е обикновена житейска ситуация. К. И. Прункул например си спомня следната, непотвърдена от други източници, но и неспореща явно с достоверните сведения за този период от живота на Пушкин история: "Не помня защо и как между К. и П. бе насрочен дуел. Първият избра мен за секундант, вторият - Пушкин. Както беше редно, по силата на временните си задължения ние трябваше да договорим условията на двубоя. Срещнахме се с Пушкин и започнахме дискусия. Познайте обаче до какво се стигна? В разговора си с мен Александър Сергеевич заради не зная какви и дали наистина "обидни изрази" ми обяви дуел. "Шегуваш ли се, Пушкин?" Не можех да приема думите му сериозно. “Съвсем не! Аз ще се бия с теб - просто така искам, но ще трябва да изчакаш. Имам назначени два дуела; щом приключа с тях, - моля, на твоите услуги съм, Карл Иванович!" (Разговоры Пушкина, с.31 - 32). При това Пушкин не пропуска, когато е възможно, да се наслади докрай и на страховия ефект, който предизвиква у опонента си. Например в разпрата му с някой си З., описана от Н. Гербановский, той буквално психологически издевателства над бъдещия си  и несъмнено малодушен противник:

"- Петното трябва да бъде отмито.

- За шампанско ли говорите? Та при мен тук е пустош, - каза Пушкин, потупвайки джоба си, -  пустош като в африканските степи...

- Това не се отмива с шампанско - отговори З., извисявайки глас.

- Е, ако не с шампанско, то значи с кръв - каза с усмивка Пушкин, - но преди това се полюбувайте на моя опитомен куршум.

След тези думи прозвуча изстрел и куршумът попадна в целта.

- Как е? - попита Пушкин.

- Добре е, Александър Сергеевич, - отговори З., - и това всъщност само ви прави чест.

- О! В случая става дума по-скоро за вашата чест и не виждам никакво затруднение - ще се стреляме!

- Но аз, Александър Сергеевич, не ви се сърдя чак толкова, че да се стига до подобно сериозно нещо.

- Това, че куршумът ви плаши, ми е известно отдавна - каза Пушкин.

З. наведе глава и млъкна."

(Разговоры Пушкина, с. 27 - 28)

През този период самотворенето си като неукротим дуелист, епатиращ нормите на общоприетото публично живеене, Пушкин разгръща и в периферните, но гравитиращи към бретьорството поведенчески зони - на гуляйджийството, хазарта и еротичното своеволие. Ето какво четем в дневника на С. И. Тургенев под датата 28 май 1822 г.: "За Александър Пушкин той (И. Липранди -  Р. К.) ми  разказа, че води безпътен живот, шляе се по кръчмите, затъва в дългове и е целият в дрипи." (Временник Пушкинской комиссии, с. 200). Така Пушкин сякаш уплътнява докрай културно-поведенческите параметри на бретьорството. Вероятно не е случайно и това, че периодът, в който той неизтощимо дуелантства, съвпада и с най-голямата му обсебеност от романтизма. Тъкмо романтизмът придава тръпчиво-изкусителна привлекателност и особена ценностна маркираност на бретьорската фигура. В полето на романтичния културен проект тя започва да синонимизира напрегнатото, рисковото, сюблимното изживяване на битието, при което субектът застава в предизвикателна поза не толкова спрямо другия, колкото спрямо хипостазираната в негово лице съдба. От тази гледна точка бретьорството се възприема като начин за домогване до свръхчовешкост, като "игра на апокалипсис"( Хансен-Леве, с.15), в която индивидът  търси доказателства както за своята власт над чуждия живот, така и за способността си да установи контрол над собственото си битие.

Особеното в бретьорстването на Пушкин обаче е несъмненият артистизъм и  небрежната лекота, с които то се заявява. Често в него се долавя някаква умишлено подчертавана игровост, иронично пресилена манерност, дори известна шутовщина, издаващи съзнателно самоотстранение от възприетата роля, тоест усвояването й като вторичен, условен и сякаш експериментиран код на поведение. Показателен за това е дуелът му с подполковник Семьон Старов, състоял се през януари 1822 г. в Кишенев. Причина за дуела било непочтителното държане на Пушкин спрямо офицер, служещ в командвания от Старов полк.  На дуелното поле пръв стрелял подполковникът и не улучил. Тогава Пушкин го извикал до бариерата, прицелил се от шест крачки в челото му и попитал: "Това удовлетворява ли ви?". Щом получил утвърдителен отговор, той стрелял наслуки, свалил шапката си и закачливо изрецитирал: "олковник Старов, // Слава богу, здоров." (Разговоры Пушкина, с. 40 - 41). Така, в движение и с импровизаторски замах, Пушкин иронично апострофира сериозността на ситуацията и, разбира се, собствената си положеност в нея. Реалният дуелен сблъсък се оказва разрешен, дори транспониран в зоната на театрализираното, на водевилното куплетстване, несериозно кръстосан с площадно-карнавалната бравура. Подобни случаи не са изключение в дуелантската практика на Пушкин. По-късно, през юни 1829 г., по време на тайното му "пътешествие в Арзрум", той участва като секундант в дуела на някои си Караяни и Панков, който "режисира" по следния начин: "Когато съперниците застанаха с пистолети на определените места, Пушкин се обърна към тях с думите: "Господа, моля да изпълнявате командата ми - ще стреляте, когато кажа "три". Започвам: "едно"... Изведнъж засвири оркестър, умело скрит в горичката, и ние, офицерите, всеки с по две бутилки шампанско в ръце, бързо се изправихме между Караяни и Панков..." (Разговоры Пушкина, с.127 - 128). Доказателство за неавтентичността на Пушкиновото увлечение по бретьорството е и фактът, че в периода на най-големите си дуелни ексцеси той проявява подозрително непостоянство в "обживяването" на бретьорското амплоа. Тогава Пушкин ту се държи предизвикателно и агресивно спрямо заобикалящите го, ту изненадващо кротко понася явно пренебрежителни жестове към неговата персона. Например в общуването си с бъдещия декабрист В. Ф. Раевски, описано от И. Липранди, той решително се отказва от всякакви честолюбиви помисли,  като доброволно заема позицията на морално потърпевш и самоунизително благ събеседник: "Колкото и избухлив да беше, Пушкин приемаше, като на шега, твърде резките обноски на Раевски и съвсем не се обиждаше, а напротив - сякаш  търсеше повод, за да изслуша дръзката реч на Раевски." (Литературное наследство, с. 657). Вероятно за Пушкин бретьорството е само възможност за временно и двусмислено пребиваване в определена социокултурна роля, възприемана като властонабавяща и редом с това поддаваща се на иронична деструкция.

Натрупаният в периода 1820 - 1824 г. от Пушкин бретьорски опит оставя следи и в неговото творчество. В персонажи като Зарецки от "Евгени Онегин", Силвио и графа от "Изстрел", Дон Жуан от "Каменният гост" и Швабрин от "Капитанската дъщеря" с различна отчетливост се долавя бретьорският силует, но в подчертано "демитологизиран" вариант. Секундантът на Ленски например е представен по начин, който иронично снизява  бретьорството и свързаните с него ритуализирани страсти и пороци:

...Зарецки, скандалджия стар,
бивш комарджийски главатар,
трибун кръчмарски, дух размирен,
но вече мъж добър, смирен,
баща на челяд и ерген,
приятел мил, помешчик мирен
и даже препочтен човек:
тъй се поправя този век!

...и даже в някакво сражение
веднъж в дълбоко упоение
се отличил: от коня вран
се строполил пиян-залян
в калта и храбрите французи
го взели в плен: залог велик!

Редом с това в дуелантството на Зарецки е отредена непатетичната роля на някакъв дребен и циничен "бяс", неукротимо интриганстващ и изпитващ безсмислено удоволствие "приятели да скарва с цел // да ги изправи на дуел...". В заключение повествователят съполага две несъвместими характеристики на персонажа - "буйния му нрав" и "разума му здрав", при което първата, препращаща към семантичния комплекс на бретьорството, се оказва (с оглед на микроконтекста) безусловно мнима, неавтентична, невъзможна. Така чрез образа на Зарецки Пушкин разрушава митогенния ореол около фигурата на бретьора, като иронично вади на показ нейната отлъченост от зоните на изключителното, свръх-емпиричното и необикновеното.

По друг начин е опроверган културният мит за бретьора в повестта "Изстрел". Тук един срещу друг се изправят двама персонажи в оригиналната ситуация на "бретьорско съперничество". В този случай борбата се води не между изначално неравноправни противници, а между опитни дуелисти, амбициозно домогващи се до мястото на пръв и неоспорим бретьорски авторитет. Така разказът се зарежда с осезаем "агонален" драматизъм. При първия дуел Силвио и графът следват различни варианти на бретьорско поведение - единият се държи като "демоничен герой", обсебен от манията за всемогъщество и страстта за отмъщение, а другият - като карнавален "глупак", чиито действия са демонстративно неуместни в ритуализирания дискурс на дуела. Ето как е представен този дуелен сбъсък през възпринятийната "оптика" на Силвио:

"Той се прицели и проби фуражката ми. Беше мой ред. Животът му най-после беше в ръцете ми; аз го гледах жадно, като се мъчех да уловя поне сянка от безпокойство... Той стоеше пред пистолета, като вадеше от фуражката зрелите череши и плюеше костилките, които достигаха до мен. Неговото равнодушие ме вбеси. Каква полза имам, помислих си аз, да му вземам живота, когато той пет пари не дава за него? Мярна ми се една злокобна мисъл. Свалих пистолета. "Изглежда, на вас сега не ви е до смърт - казах му аз, - вие закусвате; не ми се ще да ви преча...“ - "Вие ни най-малко не ми пречите - възрази той, - стреляйте, но впрочем както обичате - винаги имате право на вашия изстрел; аз съм винаги на вашите услуги". Аз се обърнах към секундантите, като им съобщих, че днес нямам намерение да стрелям, и с това дуелът завърши."

В този епизод Пушкиновите персонажи реализират сякаш и двата различни културни модуса на бретьорството - апологетичния и анекдотичния. Това се потвърждава и от наблюденията на А. Востриков върху създаваните около тях чрез дискурсивните модулации в текста сематични полета. Още в началото на повестта представата за Силвио, опосредена от "романтичното въображение" на разказвача, се ориентира към модела на демоничния герой,  работещ като постепенно "изтляващ" рецептивен код почти до финалната сцена. Образът на графа също остава  до "преддверието" на развръзката  потопен в речевата атмосфера на "живата устна беседа с задължителните каламбури, самохвалството и анекдотите" (Востриков, 1995, с. 411). Иначе казано, Пушкин иронично "засреща" чрез двамата персонажи битуващите в тогавашното дворянско съзнание стереотипизирани образи на бретьора, внушавайки както тяхната несъгласуемост, така и принципната им несводимост към някаква смислово непоколебима и изначална наличност.

В последна сметка Силвио и графът достигат до реален диалог едва тогава, когато отхвърлят  възприетите културни "маски", тоест при втория дуел. На пръв поглед той доказва състоятелността на избраната от Силвио позиция - да разиграе "дидактична" дуелна среща, в която да накаже противника си заради неговото презрение към съдбата, като пълномощник на която се изживява самият Силвио. Но по същество вторият дуел вади на показ уязвимостта на и на двете, разигравани от персонажите, бретьорски "роли" и опровергава, макар и по различен начин, претенциите им за изключителност. Иначе казано, той добива едновременно дидактична и автодидактична функция. Сега графът  осъзнава нелепостта на предишното си, необвързано с отговорността на любовната съ-битийност, "шутовско" поведение. Силвио, от своя страна, се оказва впримчен в безсмислено самоналожената не-свобода на маниакалната отмъстителност. Тя  го лишава от усета за пребиваване във времето и от възможността да се променя, като естествено полага и съизмерва битието си спрямо това на другите. Тази тъжна самопреценка е подсказана чрез епилогичната част на повестта, в която  лаконично се съобщава за смъртта на Силвио като участник в движението на Ипсиланти - наративен жест, допускащ различни интерпретации. Сред тях е и тази за компенсаторно набавената  екзистенциална "полезност" след умишленото й подтискане от дълго и безцелно износваната идея за собствената уникалност. "Анонимизираната" смърт на Силвио е доказателство за настъпилата промяна в неговото самосъзнание.  В историята с графа той се стреми да подчини битието на другия, да го принесе в жертва на самолюбието си, като така докаже  и своята свръхценност в границите на аз-битийното време. Загивайки като хетерист, Силвио вече откровено се жертвопринася, тоест изцяло променя своята аз- и сега-екзистенциална ориентация: "Отказът да си съвременник на триумфа на своето дело означава предвиждане на този триумф в едно време без мене, визиране на този свят без мене, визиране на някакво време отвъд хоризонта на моето време: есхатология без надежда за себе си или освобождаване от моето време" /Левинас, с. 42/. От тази гледна точка Пушкин не просто смислово обезсилва бретьорството, но и му противопоставя "литургичната" етика на високото, на безвъзмездното биване и след смъртта, до която достига и която огласява в последния период на творческата си изява.

Вацуро, В. "Моцарт и Сальери" в "Маскараде" Лермонтова, Русская литература, 1987, N 1.

Востриков, А. Тема "исключительной дуэли" у Бестужева-Марлинского, Пушкина и Лермонтова, Русская литература, 1993, N 3.

Востриков, А. Специфика конфликта повести Пушкина "Выстрел" в связи с пространственно-временной организацией текста, В сб. Лотмановский сборник, М., 1995.

Временник Пушкинской комиссии, т. I, М., 1936.

Декабристы в воспоминаниях современников, М., 1988.

Левинас, Е. Хуманизъм към другия човек, СОНМ, С., 1997.

Литературное наследство, т. 16-18, М., 1934.

Панчулидзев, С. Сборник биографий кавалергардов, СПб, 1901-1908, т. III.

Пущин, И. Записки о Пушкине. Письма., М., 1988.

Разговоры Пушкина, собр. С. Гессен и Л. Модзалевский, М., 1991.

Фром, Е. Иметь или быть?, М., 1990.

Хансен-Леве, О. Искусство как игра. Некоторые признаки лудизма между романтизмом и постмодернизмом. Набросок., В сб. :  Литературоведение ХХI века, Санкт-Петербург, 1996.

Херцен, А. Минало и размисъл, С., 1965, т. I.