Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПОЧТИ ТЕ БЯХ ЗАБРАВИЛ, НО КОГАТО...За първи път се влюбих в теб, в косите ти и в сините очи, усмивката със зъби от седеф, в гласчето, дето тъничко звучи. Но казах си, че ти не си за мен, оттласнах се от тинестото блато и станах постепенно променен... Почти те бях забравил, но когато... За втори път направих груба грешка, обърках се и не направих сметка, че с малкия си пръст на въртележка отново завъртяла си ме ти. Помислих си: май аз не съм за теб, избягвах твоите коси от злато и бях избягал, бях успял почти... Почти те бях забравил, но когато... За трети път едно и също нещо се случи с мен, през моя ум и воля премина като острие горещо, направи ме прислужник по неволя... Но казах си: не сме един за друг и няма шанс да бъдем нещо слято, и станах наковалня вместо чук... Почти те бях забравил, но когато... Когато за последен път реших, че може би си струва да опитам, че може би и в тинестото блато ще подадеш приятелска ръка, че може би ще бутнеш с пръст водата и ще направиш слаб водовъртеж, че може би ще станем нещо слято, че може би на мене ще се спреш. С удавническа смелост ти признах, това, което може би почувствах, това, което може би разбрах, това, което може би пропуснах. Тогава отговорът - кратък, плах, но едновременно и с мощ гръмовна, прониза не ума, не волята, а моя страх и впи дълбоко свойта паст отровна. * * * Косите ти не са безкрайно руси, очите ти не са безкрайно сини, дори и болката не е безкрайна, не е безкрайна - значи ще премине. Почти ще е преминала, когато... И ето - всички питате: Кога? Когато видя си гърба без огледало и косми ми изникнат по дланта...
1999 г.
© Петър Събев , 1999-2000
© Издателство LiterNet
, 08. 01. 2000
=============================
Публикация в личната
страница на Петър Събев.
|