БЪЛГАРСКИТЕ НЕОПРЕДЕЛИТЕЛНИ МЕСТОИМЕНИЯ В КОГНИТИВНО-ПРАГМАТИЧЕН АСПЕКТ

Петя Осенова

web

Специфичното семантично съдържание на местоименията, което у Ницолова (1978:435; 1991:50) е наречено сигнификация, ги прави силно зависими от контекста в интра- и екстралингвистичен смисъл. С особена сила това важи за неопределителните местоимения (по-нататък НМ). Високата степен на контекстова обвързаност предполага наличието на субективен компонент в структурата им. Неслучайно според Вежбицка (1980:324-327) НМ често функционират като експоненти на незнанието (ignorance) или индиферентността (indifference). От своя страна Падучева (1997:22-23) ги определя като егоцентрични елементи, т.е. субективни думи, чиято семантика предполага субект на оценката. В българската лингвистика на прагматичния аспект на неопределената референция системно обръща внимание Ницолова (1978:440; 1980:248; 1991:48-49; 1992:411-419).

Следователно невъзможно е НМ да бъдат интерпретирани пълноценно извън комуникативната рамка отправител - получател на съобщението, която за удобство ще сведем до познатия вариант говорещ - слушащ (по-нататък Г - С). С оглед на НМ, в тази рамка се налага основната роля на Г - неговите знания (когнитивен аспект) и комуникативни намерения (прагматичен аспект). Ще си позволим да наречем подобен подход ‘ориентиран към говорещия’.¹

Нека разграничим две степени в концептуалното равнище на Г - [+информация/-информация] и [+знание/-знание].

Под [+информация/-информация] разбираме информацията, която Г получава или е получил за референта зрително, слухово, сетивно или, общо казано, перцептивно.

По-сложен е случаят с контексти, съдържащи или пресупозиращи т.нар. имперцептивна модалност - Научих, че; Прочетох, че; Казаха ми, че, както и формите за преизказване. Изхождайки от идеята, че все пак информацията за референта се възприема перцептивно, т.е. чрез виждане, чуване и усещане, както и от факта, че разграничаването на свидетелска и несвидетелска информация има пряко отношение към глаголната, а не местоименната семантика, за удобство ще отнесем и вербалният тип информация към перцептивната. Разбира се с уговорката, че при този тип информация референтът не се възприема пряко от Г, а индиректно - напр. чрез изображение на референта (снимка) и прочетени или чути сведения.

Нагледно идеята ни би изглеждала така:

вижда чува усеща Г - Говорещ Р - Референт

По терминологията на Лангакър (1987:129-130) Г е концептуализатор, а референтът - обект на концептуализация.

Под [+знание/-знание] разбираме не перцептивен, а ментален контакт на Г с референта. Референтът е бил вече обект на перцептивна идентификация от страна на Г и следователно му е познат директно или индиректно. Срв. следната схема:

Подобна диференциация дава възможност да се направи опит за изработване на когнитивно-прагматичен модел на НМ като за изходна приемаме необратимостта на импликацията, че информацията предполага знанието. Срв.:

КОГНИТИВНО СЪСТОЯНИЕ НА ГОВОРЕЩИЯ

Когнитивният компонент е обективно обусловен - т.1, 2 и 3. Прагматичният компонент е субективен, тъй като Г има възможност да избира дали и доколко да бъде информативен. Нека разгледаме поотделно всяка от представените възможности:

В т.1 Г обективно не разполага с информация за референта, от което логично следва и невъзможност да бъде информиран С за съответния референт. В този случай НМ наистина действат като експоненти на незнанието и индиферентността, тъй като референтът или не е избран, или не е известен на Г. Типични контексти са: императив, бъдеще време, условно наклонение, повторителни контексти:

Напр. Вземи който и да е/кой да е/някой/някакъв стол;

Все ще намеря някакъв/някой/какъв да е изход;

Когато реши нещо, той е неумолим.(Н. Нинов);

Върви доказвай някаква/каквато и да е кражба, тръшкай се и се бий в гърдите, колкото щеш.(Вл. Даверов);

Какво невъзможно има за едно предварително уговаряне например еди-кой си да позвъни в еди-колко си часа? При условие, че този “еди-кой си” е доверен човек. А?(А. Гуляшки);

Мечтата му е да продаде на някой/някакъв шейх Ханската шатра.(Ст. Крайчев);

Последният пример красноречиво показва голямата зависимост на НМ от контекста с оглед на правилната им интерпретация. Срв.:

[Аз смятам, предполагам, че] мечтата му е да продаде на някой/някакъв шейх Ханската шатра. КЪМ т.1;

[Казаха ми, че] мечтата му е да продаде на някой/някакъв шейх Ханската шатра. КЪМ т.2.

В т.2 Г разполага с определен вид перцептивна информация за референта, но тя не е достатъчна, за да направи той изказването си най-информативно. Типични контексти са: сегашно време, минали времена, контексти с маркери за предположителност, преизказност в най-широк смисъл:

Срв. Откъм стаята вляво чух как някой пише на машина;

Изведнъж някой стремително разкъса стражата ... и с все сила заби късия си меч в гърба на царя. (Ст. Дичев);

Някой от тях беше извършил престъплението, но кой?;

Докато мислех всичко това, влязохме в някакъв вход. (К. Топалов);

- Шефе, получих някакво писмо! Ей сега го извадих от кутията.(Ив. Голев);

Към него приближаваше нещо. Нещо! Какво всъщност: животно или растение?;

Каза, че отива до някаква приятелка.(В. Кинов);

Примамил ги някакъв началник, обещал им Либия.(Ат. Мандаджиев)

В т.3 Г има познания за референта, но в прагматичен аспект неговото комуникативно намерение не е да направи своето най-информативно изказване (макар че съществува обективна възможност за това), защото:

а) Г пресупозира, че С познава референта и/или ще се досети в ситуацията, или не желае трети участник в комуникацията да получи информация за референта. Реализира се т.нар. косвена референция и принципът на учтивостта (Мей 1993):

Срв. Но колкото пъти се готвех да я заговоря, някаква сила ме възпираше. Така е, когато някой (вм. аз) по рождение е дивак. (А. Блъсков);

- Някой (вм. ти) се хвалеше преди малко, че е расово куче! - Това е отделна работа - пренебрежително каза той. (Ат. Наковски);

- Толкова е подло... Да се използва безизходното положение, в което е изпаднал някой (вм. той) -Първо, не е някой, а човек с възможности... (Ат. Наковски);

Нали вчера ми обеща нещо (вм. обещаното), изпълни го;

На всеки друг мога да кажа “Здрасти, аз съм еди-кой си... (вм. името си)”. Но г-н Колев е колос в нашата култура.(24 часа);

...и не беше ли това чист идиотизъм - да вдигнеш такъв скандал за някаква дума (вм. думата), на която при друг случай едва ли би обърнал внимание? (Н. Нинов);

б) По субективна преценка на Г не трябва или не е необходимо да се дава пълната информация за референта на С . Има две възможности - информацията не се дава за момента, т.е. отворена е възможността за по-информативно изказване от страна на Г или Г отказва да бъде по-информативен изобщо. Г избира стратегиите за редуциране на информативното съдържание на изказването си. От друга страна Г може 1) да представи информацията за даден референт като несъществена за С (в момента или изобщо), т.е да я редуцира, или 2) да изрази своята ниска прагматична оценка към референта.

Напр. към 1): Бих ви казал някои истини, но предпочитам да замълча;

Аз проучих някои работи. Засега нещата не са във ваша полза.(В. Кинов);

Чуй ме и разбери, ако не си съвсем луд: чакам някого и държа да го чакам сама.(Б. Райнов);

Познавам някого, който може да ти помогне;

Не искам да загубя и тази си бригада. Ако еди-кой си има някакви свръхвисоки интереси, моите са съвсем земни - да си върша работата.;

“Работите в еди-коя си кантора - констатира майорът, прелиствайки паспорта ми. (Съвременник);

Напр. към 2): Имам някакъв план, но дали ще помогне?;

Скърпих някаква история, та ми се размина.;

Взех си какви да е обувки и краката ми са вечно мокри.;

Дотук можем да обобщим следното:

В т.3 Г прави избор да е индиректен в съобщението си към С. Следователно той съзнателно предизвиква т.нар. комуникативни импликатури (conversational implicatures - вж. Грайс 1985:221; Браун, Левинсън 1978:214), като нарушава някои от максимите на Грайс(пак там: 222-223).

В 3а се нарушава максимата за количество. Г не дава цялата информация, с която разполага, защото пресупозира, че С познава референта и ще си ориентира в ситуацията.

В 3б Г нарушава максимата за релевантност² - прави намеци и подава асоциативни връзки на С. Вследствие на това С трябва да направи заключение относно противоречието между интенцията на Г и действителното съобщение.

Настоящата статия е опит НМ да се представят в когнитивно-прагматичен план с оглед на когнитивното състояние на Г и оттук възможността/невъзможността той да избере съответна комуникативна стратегия. Разбира се, прeдложената обща схема би могла да се детайлизира с отчитането на различни допълнителни контекстови фактори, например - говорещ-субект на изказването, индикатив-неиндикатив, реален Г - виртуален Г и т.н., но тъй като статията е част от по-голяма разработка, ще спрем дотук.

Прагматичната оценка на Г в смисъл на субективна оценка за качествената или количесвената страна на референта (вж. Ницолова 1980:248) също бе засегната само в най-общ смисъл и доколкото се подчинява на преследваната от нас цел.

БЕЛЕЖКИ:

1. Съществува естествено и подход ‘ориентиран към слушащия’ при който за изходен пункт се приема ролята на интерпретиращия, декодиращия съобщението (вж. Филлмор 1988:67; Бирвиш 1988:95-97; Ван Дейк и Кинч 1988:158). [обратно]

2. вж. Браун и Левинсън (1990:214). Авторите представят в табличен вид стратегиите на Г, който, за да бъде индиректен, нарушава максимите на Грайс за релевантност (прави намеци, дава асоциативни връзки, пресупозира); за количество (не дава цялата информация, хиперболизира, използва тавтологии); за качество (използва противоречия, ироничен е, използва метафори и реторични въпроси) и т.н. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА:

Бирвиш 1988: М. Б и р в и ш. Насколько линейно упорядоченной является язьiковая обработка. - Новое в зарубежной лингвистике. 1988, XXIII, Москва, с. 93 - 152.

Ван Дейк, Кинч 1988: Т. А. В а н Д е й к, В. К и н ч. Стратегии понимания связного текста. - Новое в зарубежной лингвистике. 1988, XXIII, Москва, с.153 - 211.

Грайс 1985: Г. П. Г р а й с. Логика и речевое общение. - Новое в зарубежной лингвистикел 1985, XVI, Москва, с. 217 - 237.

Ницолова 1978: Р. Н и ц о л о в а. За значението на българските неопределителни местоимения. - Помагало по българка морфология. Имена. София, 1978.

Ницолова 1980: Р. Н и ц о л о в а. Прагматична оценка в семантиката на българските местоимения. - Годишник на Софийския университет. 1980, том 74, N3.

Ницолова 1991: Р. Н и ц о л о в а. Теоретични бележки за местоименията. - Съпоставително езикознание. 1991, N2, с. 41 - 50.

Ницолова 1992: Р. Н и ц о л о в а. Прагматический аспект неопределенной референции. - Etudes de Linguistique Romane et Slave. 1992, Cracovie, с. 411 - 419.

Падучева 1997: Кто же въiшел из “шинели” Гоголя? (О подразумеваемъiх субъектах неопределеннъiх местоимений. - Серия литературъi и язъiка. Известия акадимии наук. 1997, том 56, N2.

Филлмор 1988: Ч. Ф и л л м о р. Фреймъi и семантика понимания. - Новое в зарубежной лингвистике. 1988, XXIII, Москва.

Brown, Levinson 1978: P. B r o w n, S. C. L e v i n s o n. Politeness. Some universals in language usage. Cambridge - New York, 1978.

Langacker 1987: R. W. L a n g a c k e r. Foundations of cognitive grammar. 1987, vol.1.

Mey 1993: J.L.M e y. Pragmatics. An introduction.

Wierzbicka 1980: A. W i e r z b i c k a. Lingua Mentalis. The semantics of natural language. 1980.

© Петя Осенова, 1999
© сп. Български език и литература, 1999
© Издателство LiterNet, 04. 05. 2000
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 1999, кн. 2-3.