Влизат старите ангели с рижи, редки бради,
със гръкляни втвърдени от жал и чела свечерени,
те ме дращят с мастилени нокти, възбудени стенат
и рисуват с език по прозорците женски гърди.

Аз съм плувнал във кръв и ги моля да плачат за мен.
Те се скупчват и стръвно измъчват очите си властни -
капят райски сълзи, под които лицето ми славно угасва,
само факелно свети носът ми, суров и червен.

В мойта девствена кръв расне болна, протяжна мъгла,
тя издува корема ми като топла широка камбана -
в нея бият опримчени, звънки черва... Докога ще остана
в тая миша игра от подпухнали млади тела!

Вкупом старите ангели се оглеждат в безкрайната кръв
и лицата им рибешки спят на косматото дъно.
И над пяната черна изплувам във гнилоч и тръни
аз - последният българин, аз - разплутият лъв.

Като кораб поемам надолу - загнил и подут,
цял обрасъл във свещи, изпънали огнени шии.
А жените от мъжкия бряг ме разкъсват и празнично вият,
и се радват на твърдите кости от мекия труп.

И остава от мен череп ярък и остър гръбнак
да посрещат потайните гости на женския празник,
малко ъгълче пъргави устни, които разказват,
и едно мълчаливо око, пълно с пламък и мрак.

                                                                        Павел

декември 1991 г.