Как обръщах телата, лицето ти търсех любима,
и пращяха огньове в безгласните сиви очи,
звучно капеха сенки, умирах от страх, че те има,
и се къпех във кръв - и осъмнах горещ и горчив.

Колко бели тела, колко сенки обърнах нагоре
и крещях, че е време за моите нежни листа,
за любовния звън на дъжда - как в последните хора
влиза бавната нощ, властва тихата мощ на плътта.

И тогава изплува слухът - сто набъбнали устни -
покатери се той, после яхна смирения стих
и разнесе, любима, че ти си глупачка изкусна,
че гориш и хрущиш под чакалите на Аларих.

И оголих духа си до черно, езика наточих,
и се клех: ще науча проклетия долен народ.
А тълпата порасна, примлясна и мене посочи:
- Мръсен варварин! Дръжте противния скот!

Дръжте мръсния варварин! - свиреше жълтата пяна.
В слабините усетих как влиза епичния клин
и дочух през съня: Вече варвари никъде няма...
И завих с глас на вятър, който моли лъжовния Рим.