|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДНЕВНИКЪТ НА ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ МЕЖДУ ЧЕСТТА И СКАНДАЛА Пламен Дойнов Избухналият на книжния пазар по коледните празници дневник на Йордан Вълчев (1924-1998) има шанс да бъде най-прелистваното документално четиво през цялата 2005 година. Ако се изразим с думите на толкова обсъжданата в книгата тоталитарна критика, имаме случай на “краен субективизъм”. Но субективизъм, без който нито един дневник не би бил именно дневник. Стилът на Йордан Вълчев в “Дневниците на писателя дисидент” (изд. “Слово”) ни грабва от първите страници, посветени на престоя на младия писател в концлагера “Куциян” (1947-48) и Старозагорския затвор (1958), за да ни хвърли после в блатистия терен на литературния бит от 60-те до 80-те години на ХХ век. Стил на пословична директност и остра прямота, който го отличава от подобния нему “Дневник” на Борис Делчев (1995), където пресметливата прицеленост към бъдещите читатели и липсата на алтернативен език на социализма личаха отвсякъде. Йордан Вълчев обаче демонстрира безмилостно отношение към всяко захитряване. Тъкмо това е главното етическо достойнство на неговия дневник. Пред очите ни в цялата си автентичност се изправя един смайващ автор от епохата на Народна република България - монархист, националист, моралист и яростен професионалист. Будно внимание къв всяка дума, фраза, изречение. Терзания, цели трансове по въпросите на писането. Рядка последователност в благодарността и приятелската обич към Георги Джагаров, парадоксално съчетани с неизменен антикомунизъм. Много място е отделено за подробностите в сложния литературен протокол на социализма: тактическите надлъгвания с цензурата; всекидневният страх от провокатори; моралният упадък в писането за пари; нелепите случаи с плагиатства; обичайните писателски запивания и сбивания... Най-скандални на публиката ще изглеждат едностранчивите оценки (по-скоро - присъди!) за много писатели и личности. Йордан Радичков е “литературно шмекерче”. Радой Ралин “своите несполуки прехвърля върху властта”. Михаил Арнаудов “е загубил чувството си за свян и за мярка”. Божидар Божилов има карта на нещатен сътрудник на милицията. И прочее квалификации, за да се стигне до разпознаването на егоизъм и нарцистична корист у Яворов или пък до историята с два пъти продадения от Елин Пелин подарък на Борис ІІІ. Но не е само това. Трябва да се прочетат целите пасажи, за да се откроят нюансите, понякога мъчителното постигане на преценките за другите. Тогава няма как да не се стъписаме пред безмилостните естетико-етически противоречия в отношението на Йордан Вълчев към Атанас Далчев, например. Или да проумеем прошката към Павел Вежинов, който през 40-те години има основна заслуга за изпращането на Йордан Вълчев в концлагер. Недолюбващите Вълчев ще подметнат, че много от страниците са плод на обикновена маниакалност. Но пък могат да се намерят и не малко места, където личи очевидна и непримирима самокритичност. Като че ли е по-справедливо да кажем, че става дума за силно, търпеливо култивирано у Йордан Вълчев чувство за самоценност. Адмирации към Националния институт “Нова българска литература” и лично към съставителя акад. Иван Радев, които представят дневника добросъвестно, без “обяснителни” и “разграничаващи се” бележки, без нарочни съкращения. И понеже усещаме, че те ни обещават още срещи с други текстове от архива на Йордан Вълчев, ще отбележим и няколко недостатъка на това издание. Заглавието, освен че е недостоверно (Й. Вълчев никъде не е именувал дневниковите си записки), поставя излишен “героически” и “морализаторски” акцент, който самият писател последователно е избягвал през живота си. “Писател дисидент” е крайно неподходящо определение за Йордан Вълчев, който никога не е бил от “нашите”, за да му се налага после да се дистанцира критически от тях. Вълчев винаги е бил Друг. Книгата просто трябваше да се нарече неутрално - “Дневници”, може би не толкова “пазарно”, но пък по-дискретно и честно заглавие. В изданието липсва и азбучен показалец, почти задължителен за всеки дневник. Накрая си струва да препоръчаме и по-качествена полиграфия. Наследството на Йордан Вълчев не заслужава да ни се представя на разпадаща се вестникарска хартия, пестеливо облечена от тъничкия картон на корицата. Но отвъд тези забележки, голямото събитие е факт - дневникът на Йордан Вълчев отваря нови възможности за истинска полемика върху литературата на социализма. И индиректно отправя предупреждение: Писатели и прочее книжовници, огледайте се! Може би днес някой друг пише своя дневник. Затова нека да я караме по-почтено!
© Пламен Дойнов Други публикации: |