В тези си бележки съм пределно улеснен от факта, че поетът е отбелязал прилежно под заглавието на почти всяко стихотворение къде и кога го е изричал или прочитал за първи път. Естествено е обаче да има и някои неосветлени мигове при обстоятелствата на създаване на стиховете, особено що се касае до самото им писане и окончателна направа. Това в пълна степен се отнася до третата част - “Записки на тялото” или тъй наречения “любовен дневник”, който предварително не е представян публично, за разлика от “разговорите, словата и речите”.
        Успях да установя историята на повечето стихотворения след специална анкета с поета, чрез странични коментари и предоставени от него писма и ръкописи. Стремял съм се да посочвам повода, източника на вдъхновение и обстоятелствата, при които са писани текстовете.
        Като споделям изцяло възгледа на поета - “да въдворим творението и творческия процес на едно място” - разбирам, че че невъзможно докрай да се улови поезията в мига на нейното ставане, да се регистрира тя още при възникването й и по този начин да бъде исторически обозрима. Причината за тази невъзможност е все пак в самостоятелната и (защо не и самотна?) направа, в неизбежните автомитологични жестове на всеки автор. Но всички укори за грешки или пропуски в тия бележки трябва да се насочат единствено към мен, не към поета. Всеки литературен критик и исдторик сам носи отнговорността за доверието си към своите източници. А като всяко първо доверие, в случая моето доверие беше голямо. Съзнавам обаче, че само така можеше да се напише - като обикновени “бележки” - успоредната, другата история на стихотворенията от тази книга.
 
        ЗАТОЧЕНИЦИ ИЛИ ДЕТСКИТЕ КОВЧЕЗИ. Едно от стихотворенията по “яворовската тема”. Из анкетата: “Когато бях четири-пет годишен, Яворов понякога идваше у нас, взимаше ме в скута си и като ме прикрепяше с левицата си, говореше на баща ми: “Млечното сияние на отминалия ден още траеше на запад - и Витоша, чиято по-голяма част се виждаше от прозореца, изглеждаше в кристалната дрезгавина като някой великански гроб на векове и поколения. И се зарекох ей там, на нея, да забия едно знаме, на което да пише “Любов или смърт”.

        ПОСЛЕДНИТЕ ТРИМА. Известно влияние в това стихотворение на Рембо, с когото поетът се запознава отрано, а през лятото на 91-ва и превежда. Това влияние, което е леко и преходно, може да се установи като се има предвид Рембовата сбирка “Une saison en enfer”. В стихотворението се проиграва моделът на приказното: тримата братя, тримата глупаци и т.н. Подмолно влияние и на “Тримата другари” от Ремарк, а в драматургичен план - на “Три сестри” от Чехов.

        СМЪРТТА НА БАРДОВЕТЕ. В анкетата поетът признава, че дължи стихотворението на едно объркване: “В някакъв разговор някой ме сряза: “Я стига си се правил на БАРТ”. Само че аз разбрах “Стига си се правил на БАРД” и панически започнах да отричам ролята на бардовете в литературата, докато всички се заливаха от смях. От тогава у мен остана несекващата представа за един широк колбасарски нож, който по най-бързия начин и с механична ритмичност се врязва отстрани в мен и отрязва съвсем тънки напречни резени, които при бързата работа изхвърчат нагънати почти като ролки нагоре.

        БРАЧНА НОЩ. От бележката непосредствено под този ръкописен вариант на словото не се разбира точно коя е жената, означена като “Нея”. Вероятно става дума за събирателен образ, получен след постепенното наслагване във времето на подходящите черти. Вж. “Ней” от Ботев.

        СВАТБА. Справките показаха, че по времето, когато е произнесъл словото си, поетът не е посещавал сватбени или други подобни тържества. Очевидно само е споделил пред служителите от обредните домове обобщения си опит. В анкетата поетът споменава за частични влияния от “Сватба” на Н.Фурнаджиев и “Сватбата на Антон” на Е. Евтимов.

        ДЪХЪТ НА ПРЪСТИТЕ. Из анкетата: ”Сигурно всяко едно стихотворение си има в душата своята история. А има сигурно често пъти реален повод, който ти дава настроение, дава ти образ, дава ти всичкия материал за едно стихотворение; и може би това е найщастливият случай. Ето например срещу “Сватба” - “Дъхът на пръстите, пръстите на моята ръка...

И аз продавам бавните си пръсти
на оня, който в тъмното остава
и може само скришом да погали.

        ИРИНА В КОЖИ. Началните стихове на словото са нахвърлени между два разговора с Л. фон Захер-Мазох и Ю. Лотман в белите полета на следния Лотманов текст: “И все пак, остава неизменен фактът: езикът на животните не познава собствени имена. Последните се появяват само при домашните животни и винаги като резултат от намесата на човека. В езика дори и на най-сложните животни досега не е открит език на собствените имена. Когато героят от повестта на Чехов обучава своята нова жена - момиче по възраст и психология - да му целува ръка, понеже всичките му съпруги преди това са я целували, той осъществява поведението на самец (в точния, а не в пейоративния смисъл на думата), създавайки за себе си индивидуално неразчленен образ на “своя жена”.

        БАЩАТА В МЕН. В писмо до баща си: “Написах стихотворна реч, която тези дни ще чета на тържеството по случай годишнината на лекарството против безсмъртието. Някой би се заблудил, че е посветена на тебе, но същият би сторил по-правилно, ако подири корените й в бермудския триъгълник на нашата вечно развълнувана литература: П.П. Славейков - Б. Пенев - Гео Милев.”

        РАЗГОВОРЪТ НА ЧЕТИРИМАТА. Предварително заглавие - “Знакът на четиримата”, но отпада поради близостта с едноименната книга на А.К. Дойл. Из анкетата: “В училище почти никога не ми пишеха четворки. Петици, шестици, дори тройки, но много рядко четворки. Може би тогава започнах да фиксирам повечето от желанията си в това число. То извикваше у мен усещане за нещо тайнствено, непостижимо и жестоко, защото трябва да е било същото време, когато баба ми често разказваше как навремето българите (ходещи по четирима!), щом заловели някой ромей, който е убил в боя някой българин, заравяли го жив заедно с труповете на мъртвите и колкото пъти хванели по време на война някой по-виден враг, заравяли го жив, заедно с коня и оръжието му.”

        ПОЕТИТЕ, КОИТО УМИРАТ. По сведения на поета - друго стихотворение по “яворовската тема”, повлияно от стари преводи на Ницше и същевременно - реплика към известния стих “Той не умира”. Написването му съвпада по време с Бала на жертвите, където е представено за първи път.

        КОРСЕТЪТ НА ПЕПЕЛЯНКАТА. Подбудите за написването на стихотворението трябва да се търсят още при участието на поета в Детската асамблея “Знаме на мира”. Малко по-късно се запознава с творчеството на Иван Ст. Андрейчин, който му надписва една от книгите си с автограф: “Поезията се приспособява, прочее, към изискванията на нашия организъм, който има нужда от нови емоции, за да бъде раздвижен.”

        КАК СЕ ЗАБЛУЖДАВАМЕ В НОЩТА. Из анкетата: “При награждаването на победителите в първенството по ориентиране за сираци през 95-та разказах една действителна история. По очите им познах, че не ми повярваха. Глупак е този, който смята сираците за прекалено довелчиви.”

        ПЕЙЗАЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ. Тук влиянията и скритите цитати могат лесно да се проследят по текста: П. Алипиев, П. Берон, Хр. Ботев, Н. Вапцаров, И. Вазов и др.

        ВИСЯЩИТЕ ГРАДИНИ НА БЪЛГАРИЯ. И трите части на този “любовен разговор в българската поезия” се вписват в нашумелия през 95-та жанр “послания от отвъдното”. Поетът казва, че гласовете са идвали нощем при него и той само е трябвало да ги записва под светлината на газената си лампа. По повод втората част на поемата в писмо до баща си: “Имам наум една теория относно обесването на Дякона, тъй както е показано у Ботев. Там имаме Майка България, Синът, бесилото. Или: Синът виси на бесилото. Но не е ли Ботев имал предвид друго - че някога, преди обесването, бесилото е било люлка, в която се е люлял Синът на Майка България. И драмата не е толкоз в самото обесване, колкото в това, че вече няма кой да залюлее люлката. Чува се само страшното висене на въжето. Бесилото представлява спряла люлка. Въобще, когато една люлка престане да се люлее, тя се превръща в бесило.” По повод третата част в писмо до брат си: “Сърцето ми се къса, братко, когато гледам как със стъпки бързи вървим към своя свещен конец, с който един ден децата ни ще кърпят съдраните си души и бавно ще ослепяват...”

        ЗЪРНАТА. Из анкетата: “Сънувах, че някаква жена влиза в стаята с момиченце в ръце, а то гризе, без да си поема дъх, и полусдъвканите зърна царевица падат в пазвата й. Жената ми казва: “Тя дъвче през куп за грош, едно сдъвче, друго изпусне.” Изведнъж усетих тръпнещите пръсти, които разкопчаваха ризата ми, и усетих опасния звяр на любовта, излегнат на гърба ми.”

        ЛИЦЕТО. Стихотворението изпълнява структурообразуваща роля - от него започва разчленяването на Лицето - Скули, Ухо, Език и т.н. Из анкетата: “Една сутрин, когато си миех лицето, през окулярите на капките забелязах как всяка част от него оживява сама за себе си. Между водни пръски и мигли всеки детайл добиваше свой собствен смисъл.”

        СКУЛИТЕ. Из делото на некрофила Р.С.: “Веднъж така го впечатлило тялото на току-що умряло петнадесетгодишно момиче, че оставайки сам през нощта, той изпил малко от нейната кръв.”

        УХОТО. Из анкетата: “У мен често звучеше мелодията на Траяновата поезия и особено “Шумът на морето”, ето тъй:

В солените бездни нечути
морето самотно сълзи -
и крие в забравени скути
цветя от незрими сълзи.

Додето избликват, сълзите
изчезват в студени вълни -
солена любов ненаситна
в солените бездни кълни.”

        ЕЗИКЪТ. В писмо до Л. Андрейчин: “От употребата на езика изпитваме не само духовна, но и телесна наслада. Езикът, който говорим, е телесен. Човек усеща езика два пъти: един път - с ума, и втори път - в устата.” Писмото е датирано - април, 95-та, Париж.

        ГРЪКЛЯНЪТ. Ръкописът на стихотворението е на гърба на ксерокопие на статия от проф. Арнт (в книжка на сп. “Здраве” от нач. на века). Ето важен откъс: “Всеки косъм стои в особена косъмна торбичка, и ако и да се забелязва често, че из кожата на едно и също място стърчат няколко косми, то в такива случаи горните части на косъмните торбички се сливат, но в основата си всеки косъм има своя собствена торбичка.” Цитираният откъс отчасти обяснява прословутия индивидуализъм на поета.

        ОЧИТЕ. По сведения на поета, стихотворението е максимално точна интерпретация на записката на Р.С. Разбира се, упоменаването на Нотр Дам би могло да се сметне като отглас от събитията в Париж през 68-ма.

        НЕБЦЕТО. Пример за въздействието на народната песен върху творчеството на поета. В анкетата той споделя: “Баба ми знаеше над триста народни песни, с които често стопляше старата ни каменна къща. От нейното пеене въздухът се разместваше и тръгваше нанякъде като река. Един ден обаче баща ми започна да ми чете народни песни от някакви дебели оранжеви книги. Останах поразен от разликите между пеенето и четенето и оттогава посветих усилията си да задълбочавам тези разлики.”

        УСТНИТЕ. Стихотворението означава душевен прелом (у поета) и естествен край (на книгата). Не случайно той говори за “ужасната сянка, която висне над всеки разпад”. До последния момент, за финал на тази книга поетът е оставил прозаичен откъс от Рилке: “Майсторът леяр, покрай чиято работилница минавам всеки ден, е окачил две маски до вратата си. Лицето на млада удавница, отлято в моргата заради хубостта и усмивката, заради тази измамна и сякаш всезнаеща усмивка. А отдолу - неговото знаещо лице.”
        В последния момент обаче този финал на книгата отпада.