Реч на юбилейното тържество по случай 5-
годишнината от откриването на лекарство
против безсмъртието

Когато слиза Сляпата река,
аз й подсказвам този гърлен ромон!
Умея да описвам със ръка
дъх на светулка, черен дроб на спомен.

От тях наднича моята душа,
растат очи в широките ми пори.
Аз бавно ставам мъртвият Баща,
запаметен от пещери и хора.

            Глас от небето:
Толкова години
Ти ме викаш, сине.
Скоро ще се върна,
За да те прегърна.
После двама, сине,
С тебе ще заминем.

Там властва безсловесна синева
и между кости и меса усойни
заоблените кожени слова
пищят като елени в скотобойна.

Рогата им са черни знамена -
и цъфва Тялото - само и чуждо.
Бащата спи под чужди имена,
но винаги в гласа ми се пробужда.

            Глас от небето:
Сине, отвори ми,
нося твойто име.
Отвори вратите
на словата скрити.
Сине, напиши ме,
нося твойто име.

А може би е майка ми зад тях
и тя в небесната си нямост чака,
но ме размеква бисерния смях:
Бащата е последната ни майка...

Бащата като майчица кърви,
когато ни създават в тъмнината
с отрязани от скулптора глави,
търкулнати в праха на имената.

..........................................................

Аз се гримирам пред пещта
на Тялото, което не изстива.
И тръгвам си като щастлив баща
с бастуна, който пази и убива.

© Пламен Дойнов, 1999
© Издателство LiterNet, 25. 12. 2000
=============================
Публикация в кн. "Мистификации", С., "Издателско ателие Аб", 1999.