ЕВРОПЕЙСКО УЧИЛИЩЕ ПО ИЗГНАНИЕ

web

Тук никой няма име. То е легион.
В наблъсканите спални на училищния пансион
прииждат всякакви отличници и калпазани,
от европейските провинции събрани.
Тук всеки зубри сам езика на отсъстващата слава:
да си отиде и да стане друг, да се забрави,
да срича азбуката на изчезването, да мълви
урока по сбогуване (без да кърви),
прилежно да дочита последните глави
на всяка приказно патриотична книга,
към най-изящното изгнание да се издига,
да знае наизуст "Прощавай, роден край",
докато помни: краят няма край...

Като красиви риби немите ни гласове се борят
в аквариума на училищния ни прозорец:

- Понеже Англия не иска тук такъв боклук - Австралия ме чака.
- Понеже Франция желае мир - да хващам пътя за Гвиана.
- Понеже Португалия отрепки не търпи - ритник към Мозамбик.
- Понеже във Русия всичко е възможно - Сибир ще ме отмие като пяна.

Тук всеки сам се научава: да не сънува Лондон, да не старада по Париж,
да не мечтае Лисабон, да не предвкусва Петербург...
За София - да не говорим....
                                          И ето - мен не сочи никой и не казва: Виж.
Умея да изчезвам в сън на Батенберг или Кобург.

Тук аз съм златният отличник на класа -
когато кажат, мен ме няма на часа.
Понеже съм си българин и няма накъде
(без никакви колонии, затворено море),
аз ставам гениалния изгнаник на Европа -
изобретявам на изчезването си потопа:
И мен ме няма - отпътувам в мътното начало,
напускам моето опустошено тяло
и някъде далеч от себе си, на остров от забрава
аз основавам най-самотната тропическа държава.

© Пламен Дойнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.06.2006, № 6 (79)

Стихотворението е отличено с второ място в конкурса за Славейковата награда (2006).