|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПИСМО ДО ЗДРАВКО НЕДКОВ (2) Петър Алипиев Ей, книгата* ти е много хубава. Бях я вече купил и прочел, когато дойде екземплярът с автографа. Него запазвам за себе си, а моят ти го провождам, за да го подариш другиму, да чете и се радва. Излиза, че и двамата сме живели един и същи живот: синори, бозалъци, кози, овце, скрити черни пътища с поникнала зелена тревица, юлари, сврачи гнезда, кълвачови дупки по черниците, детинска жестокост, кучета и котки, царевичак, страх от тъмното и пълзящо слънце по хоризонта... Само че ти не си работил по нивите, доколкото разбрах, или си помагал съвсем малко. Отрано сигур си се запътил или са те напътили към духовното и като мен не си бил сведен до животното. А то е другото познание за душата и света. Харесва ми сладкодумството ти, жестоката ти наблюдателност и ирония и това селско чувство за всеопрощение и благослов над грешните души и твари. С мемоарна грижовност на всевиждащ си възкресил един свят на природосъобразното, за утеха на всички, дето са го имали, но отдавна го нямат. Да, хубави мемоари и хубаво свидетелство за един къс от изтичащото време. На твое място бих останал само биограф на душата си и на изживения си живот и не бих се занимавал с културното минало и израстване на Оряхово. Не че е лошо, но някак си не е в хармонията на повествованието. Е, последната глава оправя нещата донейде, но все пак тези имена на културни труженици, неотишли в София, а останали в провинцията заради народното благо, поне на мене не са ми интересни. Твой дълг е било, сигур, да им благодариш. Още веднъж ти благодаря за удоволствието да прочета този твой текст, както и за споменаването, разбира се. И още нещо: от прочетеното разбрах защо се държиш тъй смотано в големия град. Бъди жив и здрав, Ей! 25 ноември 1988 г.
* Става дума за книгата на Здравко Недков: Последен свидетел. Разкази. София, 1988 (бел. ред.). [обратно]
© Петър Алипиев Други публикации:
|