ВИСОКА ОБЛАЧНОСТ

Оля Стоянова

web

Гледан от високо, градът е чудовище. Оттук могат да се проследят ясно контурите на тази най-подробна карта на отчаянието - задънени улици и отвесни стени, пусти каньони, бели петна и строежи, подобни на незараснали рани.

Между четвъртия и петия етаж той спира да си поеме дъх и хвърля поглед през прозореца. Небето е сиво, декемврийско и ниско. Далечните силуети на планините са потънали в мъгла. Отдолу градът буботи - до него не достига нито звук, но не му и трябва - винаги може да чуе тракането на трамваите, уличния трафик, клаксоните в задръстванията.

На площадката между шестия и седмия етаж вижда първите полицаи. Външно е спокоен, не трепва, само им кимва делово - един вид професионална солидарност, подминава ги, преди да успеят да го попитат каквото и да е, и той продължава нагоре.

На седмия етаж има три апартамента - едната врата е отворена и той нахлува директно. Тесен коридор и отново три врати. Като компютърна симулация - трябва да избереш коя врата ще отвориш, преди да си помислил. Рядко имаш право на нов избор, обикновено нямаш повече животи и най-често взимаш погрешни решения. Той хваща дръжката на първата врата, натиска я здраво и влиза. Стаята е пълна с полицаи, които се обръщат към него.

- Здравейте! - казва им.

След пет минути отново се намира в изходна позиция - изхвърлен долу пред блока, зад полицейските заграждения.

- Аз съм тук по работа! Аз съм журналист! Искате ли да ви покажа картата? - опитва се да обясни на полицая, който седи от другата страна на червено-бялата ограничителна лента. Онзи е младо момче - сигурно няма двайсет и пет, вдига рамене и не се впечатлява от думите му.

- Искате ли да видите картата? Тук съм по работа! Не съм дошъл да се забавлявам! - упорства той.

- Десет крачки назад - казва му полицаят.

- Наистина имам да върша работа. Трябва да се кача. Иначе ще ме уволнят.

- Десет крачки назад - повтаря полицаят. - Или ще ви задържа.

Той се отдалечава пет метра встрани.

Понеделник е и денят започна да се скапва още в десет сутринта. Има такива дни, в които имаш усещането, че предстоят катастрофи, природни бедствия и светът е на път да изчезне, преди още да си отворил очи.

Той изважда телефона, за да види колко е часът. Единадесет. Оглежда се - около него са се събрали рехави групички, които от време на време вдигат очи към високите етажи на блока. Проследява погледите им, но е убеден, че това няма как да му помогне.

В единадесет и десет звъни в редакцията, за да попита дали да се връща обратно.

- Няма никакъв смисъл да вися тук. Полицаите не пускат горе никой. Успях да се кача, но ме изхвърлиха. При следващия опит ще ме затворят. Единственото, което мога да видя отдолу, е как всичко става на каша - казва той.

Отсреща не мислят така.

- Оставаш там, за да видиш как се развиват нещата. Оставаш до края. Докато не скочи.

- Ами ако не скочи? - пита той. - Тогава какво?

Отсреща прекъсват разговора, той прибира телефона в джоба си, ругае под нос и крачи напред-назад. Температурата е около два градуса. Вдига поглед нагоре - на седмия етаж мъжът е седнал на прозореца и краката му висят в нищото. Оттук не става ясно на колко години е, как изглежда, знае само, че този човек е идиот и му проваля деня.

Приближава се към най-близката група хора и небрежно подхвърля:

- Как мислите, дали ще скочи?

Хората млъкват. Трима мъже и още три жени на около шестдесет-седемдесет години го оглеждат така, все едно се опитват да си спомнят откъде го познават. Не го познават.

- Откъде ще знам?! - сопва му се един от мъжете. - Ако искаш, ходи го питай!

- Откога виси горе?

- От осем часа сутринта - към тях се присъединява по-млада жена, която тегли след себе си куче на каишка. - В осем излизам да разхождам Нора. Живея отсреща и видях, че онзи мъж е седнал на прозореца. Аз първа звъннах на полицията.

- Е, как може да лъжете така?! - сърди се един от мъжете. - Още в седем и половина го видях. Извиках му да се прибира, преди да е станала някаква беля, но той не помръдна. Още тогава звъннах на телефон 112.

- Сигурен ли сте? - не се отказва жената. - Защото, когато се обадих на полицията, не знаеха за инцидента...

- Какъв инцидент? - възмущава се една от бабите. - Човекът още е жив!

- Не се изразих правилно - извинява се жената. - Исках да кажа, че в полицията не знаеха за този случай, казаха, че ще изпратят коли, записаха ми името, какво работя, къде живея...

- Те винаги така правят! - обажда се друг от старците. - Записват ти всички данни, все едно си престъпник.

На него му трябва време да осмисли цялата тази информация.

- Чакайте, чакайте малко! Искате да кажете, че този човек виси там вече три часа и половина?

- Четири часа - поправя го дядото. - От седем и половина сутринта. Не от осем.

- Ще измръзне горкичкият - казва по-младата жена. - Днес температурите са много ниски. Ето и Нора цялата трепери.

Всички погледи се обръщат към кучето. Йоркширски териер. И не трепери.

- Много е грозно това куче - подхвърля една от бабите.

- Как можете да говорите така? - възмущава се жената.

- Аз предпочитам големите кучета. Да са силни. Да има полза от тях - казва друг от мъжете.

- Вие каква полза искате да имате от кучето? Или го обичате, или не! - повишава глас собственичката на Нора.

- Хора, хора - той се опитва да им припомни защо висят тук в студа. - Въпросът е кой е този човек и дали ще скочи скоро.

Всички погледи се вдигат нагоре.

- Хм, според мен няма да изкара още дълго - колебливо заявява една от възрастните дами и за момент настава мълчание.

Ярко червило, черни ръкавици, кожена яка. Виж, как остаряват хората, хрумва му за секунда. За повече няма време.

Мъжете се споглеждат.

- Не му давам повече от половин час и ще скочи - казва един от старците.

- Няма половин час. За двайсет минути и ще е долу - предвижда друг.

- Аз вече замръзнах тук. Представям си как се е вледенил горе - обажда се трети.

- Горе има и по-силен вятър - казва друга жена. - Тогава студът се усеща по-силно. Аз съм бивш метеоролог.

Той се отдалечава от групата. Представя си как изглежда светът отгоре - градът рано сутрин; малките хора, които образуват нетрайни групи, и мъглата, която леко се вдига. Изглежда ли това като свят, в който искаш да живееш още трийсет-четиридесет години? Особено сега, когато си толкова над нещата?

Той вдига поглед нагоре и търси самоубиеца. Отдалече не личи много - мъж, с черна коса, черен панталон и червено яке. Спокоен, странно неподвижен. Възраст между трийсет и четиридесет години. И това е всичко. После му хрумва - възможно ли е човек да тръгне да се самоубива и да облече червено яке? Само преди дни прави интервю със специалист по цветовете. Червеното олицетворява живота и енергията. Сила, смелост, сексуалност, агресия, домат, огън, кръв, ябълки, война...

В момента му се ще да му звънне на онзи специалист и да го попита какъв точно знак може да ни даде червеното яке на един самоубиец. Ябълка, енергия, сила, домат, сексуалност, агресия, слънце? В един отчаян човек, буквално застанал на ръба? Човек, който няма силата да направи още една крачка?

Той се оглежда наоколо, до него млада жена кърши ръце и изглежда наистина притеснена. Той се приближава към нея.

- Познавате ли го? - посочва й с поглед самоубиеца.

- Не! - категорична е тя. - Аз луди хора не познавам!

Сега вече е заинтригуван.

- Защо смятате, че мъжът има психични проблеми?

- Погледнете го! Седнал е на прозореца и се готви да се хвърли всеки момент. Според вас нормален ли е? - пита тя.

- Ясно - казва той и прави крачка назад. Оттук полезна информация няма да изскочи.

- Нормалните мъже не скачат от блоковете - продължава жената. - Те се гърмят.

- Какво правят? - спира се той.

- Стрелят се. Теглят си куршум в главата. Отиват и се давят в някоя буйна ръка. Режат си вените. Не скачат.

Той остава за момент като гръмнат. Жената продължава:

- Скачането е работа на жените. Когато нямат сили да направят нещо друго. Те имат само два варианта - вземат хапчета или събират последни сили да се хвърлят отнякъде. А този човек може би има жена. Сигурно има и деца. Дали е помислил за тях? Как ще се почувстват те след това?

- Психолог ли сте? - пита я той. Цитат с психолог ще стои много добре в текста.

- Не - казва жената. - Просто знам статистиката. А статистиката казва, че това е женска постъпка. Истинските мъже не постъпват така.

- Ясно - казва той. - Не го познавате.

- Не го познавам - съгласява се жената. - Но ми е ясен! - И се обръща към самоубиеца: - Скачай, страхливецо! Всяка жена е по-смела от теб!

Той бързо-бързо се отдалечава. Вдига поглед нагоре - мъжът е все така сам, нерешителен, провесил крака в нищото. Може би е много изплашен. Обърнал нормалния ход на времето - вероятно в понеделник сутрин вече трябва да е на работа, като всички останали, трябва да е завел децата на училище, да е отметнал част от задачите. Сега нещо се е объркало - той е заявил на всички, че го е страх, а червеното яке е знак - ето, вижте ме.

Е, добре, видяхме те, казва си той. Въпросът е какво следва оттук-нататък.

Пред блока тълпата става все по-голяма и по-шумна. Известно време той тъпче на едно място, поглежда към самоубиеца, към високите етажи на съседните блокове, където надничат хора зад прозорците. После се насочва към група мъже, които спорят. На негова възраст са, единият е с татуировки по врата.

- Случайно да познавате самоубиеца?

- Ще залагаш ли? - директно пита едно от момчетата, което енергично премята дъвка в устата си.

- Какво да залагам? - пита той и прехвърля бележника си от ръка в ръка.

- Дали ще скочи, или не. Можеш и да заложиш дали ще скочи до един час, или след това. Ти избираш - пояснява друг.

- Но коефициентите за време не са много високи. Тоя смотаняк няма да скочи поне още един час.

- Скачай, бе! Скачай! - вика мъжът с татуировките към самоубиеца.

Той отстъпва крачка назад. От шест години е репортер. Виждал е какво ли не.

- Какво ме зяпаш? - пита го онзи мъж с татуировките. - Заложил съм доста пари на този мухльо, че ще скочи.

Онова - първото момче, с дъвката, се смее.

- Няма да скочи. Сега го обработват с психолог. Полицаите си знаят работата. Щом не е скочил веднага, въобще няма да скочи. Тоя е пълен нещастник.

- Скачай, бе нещастник! - реве онзи със заложените пари. - Скачай!

Още двама-трима му пригласят. Подскачат на студа, за да се сгреят, и скандират:

- Скачай! Скачай! Скачай!

Момчето с дъвката се смее. Изглежда, че резултатът засега го устройва.

- Ако аз бях на негово място, въобще нямаше да скоча за кефа на някого. Така си прецакваш шансовете за успех. Онзи няма да скочи нарочно.

Мъжът с татуировките вече е ядосан:

- Ако си на негово място, ще ти се живее ли, ако долу има тълпа, която крещи "скачай, скачай"? - пита той.

За момент групата се умълчава, той хвърля поглед към самоубиеца - мъжът е все така недосегаем, взрян някъде в облаците над града, някъде много далече, над тези неща.

- Няма ли да залагаш? - пита го момчето с дъвката.

- Може би по-късно...

- Няма по-късно, мой човек. Залага се сега. И без това ако някой не скочи веднага, след това става съмнително дали въобще ще скочи.

- За скачането не се иска много мислене. Започнат ли да мислят, край... - подхвърля друго момче.

- Скочи бе, моля те! - крещи към седмия етаж мъжът с татуировките. - Моля те, скочи!

Той се отдалечава, вади телефона, за да види колко е часът. Дванайсет. Усеща краката си замръзнали, пръстите на ръцете също. След един час има уговорка за обяд с приятел. Оглежда хората наоколо. Появили са се нови лица, тълпата е станала по-голяма и по-нетърпелива. Хората жужат. Пред входа на блока са спрели още полицейски коли. Полицаите пушат и потропват на студа някакъв строг танц.

Той се колебае. Ако мъжът скочи до десет-петнайсет минути, той има големи шансове да успее да се вмести в програмата и да не закъснее за обяда. Държи телефона си в ръка и се чуди да отмени ли срещата, или не. После му хрумва очевидното - ако този човек наистина скочи, със сигурност на него повече няма да му е до храна. Набира номера на приятеля си.

- Здравей! За срещата след малко... Няма да успея... Да се видим друг път. Днес е лудница.

Докато говори, не изпуска самоубиеца от поглед. Един малък мъж, кацнал на високите етажи като рядка и застрашена птица, която всеки момент ще отлети.

- Да, имам много задачи днес. На събитие съм в момента... Да, важно събитие. Да, направо на живот и смърт...

Отсреща явно не му вярват.

- Не бе, не те лъжа. Изстреляха ме рано сутринта от редакцията и не знам кога ще приключа. Дай да го оставим за друг път... - опитва се да приключи разговора, но това не се оказва толкова лесно.

- Не, не е интересно събитие. Не се шегувам. Наистина не е интересно. Е, добре, ще ти кажа. Един самоубиец виси на седмия етаж и аз трябва да остана тук, докато скочи... Може и да не скочи. Все едно... В смисъл, не е все едно дали ще скочи, или не... Просто аз трябва да остана до края...

Приятелят му е любопитен, пита на колко години е самоубиецът, дали е женен, каква е причината, дали е любовна мъка, или е закъсал финансово, въобще всички онези въпроси, които той самият вече би трябвало да е задал на хората наоколо, ако си беше свършил работата както трябва. Накрая му омръзва всичко това.

- Виж, не мога да говоря сега. Ще се чуем по-късно... Не, човекът още е горе. Не е скочил... Засега... Да, ще ти кажа какво се е случило... Ще ти звънна.

Затваря телефона и тогава си дава сметка, че е обещал да разкаже какво се е случило с онзи тон, с който обикновено обещава да му каже резултата от някой футболен мач. За момент чувства истински срам под погледа на онзи мъж от седмия етаж. После поглежда нагоре и вижда, че облаците са се вдигнали, а него вече го няма.

© Оля Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2018, № 2 (218)

Други публикации:
Оля Стоянова. Висока облачност. Пловдив: Жанет 45, 2017.