ДОБРЕ ДОШЛИ В ТИРАНА

Оля Стоянова

web

След смъртта си баща му продължава да живее в Тирана. Не, няма грешка.

Преди три дни той пристигна в Тирана за първи път. Един непознат град рано сутрин. Автобусът спря някъде в центъра, шофьорът започна да ръкомаха и да обяснява нещо неразбираемо, а останалите пътници един по един послушно се приготвиха да слизат.

- Tова ли е последната спирка? - попита той на английски. - Няма ли автогара?

- Тук. Тук. Няма последна спирка - сигурно това се опитва да му каже шофьорът, или поне това успява да разбере от красноречивите му жестове. В крайна сметка се отказва да спори и просто слиза.

Взима раницата, мята я на гръб и поглежда часовника - точно 5 часа сутринта. Какво да правиш в един непознат град в 5 часа сутринта? Все още е тъмно, уличните лампи удължават сянката му, градът е пуст. Автобусът затваря врати и се отдалечава, той тръгва в срещуположната посока. След малко се обръща, за да види какво правят останалите пътници и не открива никого. Все едно просто са се разбягали в тъмното. Улицата отново е пуста.

Добре дошъл в Тирана. Срещу него свети неоновият надпис на Tirana International Hotel.

Никога не е мечтал да дойде в Тирана. Не е имал и нищо против. Просто един случаен град, все едно вдигаш пръст и посочваш наслуки върху картата на света. Тирана? Да, значи, тук ще се проведе следващата среща на специализантите по дентална медицина. Ще имат три дни да слушат лекции, да направят малко научно съобщение, две официални вечери, един семинар и това е. После чао.

В момента му е трудно да се ориентира къде се намира. Вади си телефона и започва да търси мобилен оператор, за да се свърже. После чака да се зареди GPS приложението. После се отказва. Прибира телефона, вкарва ръце в джобовете и тръгва по улиците. Не го е правил от години. От години не е ставал в пет часа сутринта. Наоколо растат магнолии, палми и маслини. Не е студено. Тирана му харесва. Освен това е доволен, че е с раница на гърба и не се налага да влачи след себе си куфар с колелца и да чува онова идиотско потракване по празните улици. Всеки, който е пътувал с такъв куфар, знае за какво говоря. Дум-дум-дум-дум-дум-дум. Той мислено благодари на баща си.

Баща му беше голям човек. Така казваха всички. Той беше геолог, пещерняк, с две думи - луд планинар. Представете си го - едър човек, с гъста брада, голяма усмивка и едри зъби. Неслучайно споменавам зъбите, но за тях малко по-късно. Беше човек с много приятели, но бащата и синът не бяха особено привързани един към друг. Може би бяха прекалено различни, скроени в различни мащаби. Баща му беше свикнал да работи с други обеми - обичаше да разказва за високи планини, за велики личности, да мечтае за големи пътувания и дълбоки пещери. Синът беше зъболекар.

- Добре, обясни ми, какво е това любопитство, което те кара да ровиш в човешката уста? Какво толкова очакваш да намериш там? Пулпит? Кариес? Гранулом?

Да кажем, че той можеше да обясни. Или поне можеше да се опита да разкаже на баща си защо едно момче на осемнайсет години ще иска да стане зъболекар. Проблемът беше, че баща му никога не го слушаше. За него такъв отговор не съществуваше. Никой не може да иска да рови в човешката уста, когато наоколо има такъв чуден свят за откриване.

Защо баща му никога не го питаше за тези неща, когато бяха сами? Задаваше му този въпрос, когато около тях имаше други хора - приятели, роднини, брадати геолози, пещерняци, техните съпруги, любовници и деца, които вече се смееха, сравняваха бащата и сина, сравняваха петхилядните върхове и човешката уста, и се заливаха от смях. После ходи обяснявай защо си избрал точно тази професия.

- Остави детето - казваше майка му в такива случаи.

И с това още повече влошаваше нещата. Майка му беше от онези хора, които искаха светът да е подреден - зъболекарите тук, учителите - там, съпрузите - при жените си, а в сметките й не влизаха никакво обикаляне по планини или преоткриване на света. Защо някой ще прави всичко това, след като светът вече е открит и обходен?

- Не можеш ли да живееш като нормалните хора? - питаше тя съпруга си във времето, когато все още имаше надежда, че може и той да е обикновен човек. После се отказа. Примири се, че не е обикновен, прие, че трябва да го дели с останалия свят, може би го намрази, а може би не, но във всеки случай си постави за цел на живота да му демонстрира, че светът може да бъде опасен и враждебен.

- Да бъдеш зъболекар е чудесен избор - говореше тя на сина си.

Баща му го гледаше с онази усмивка, която казваше: "Ти вярваш ли в това?"

Сигурно е вярвал. Защото сега по улиците на Тирана се разхожда един главен асистент по дентална медицина и си мисли защо с баща си никога не са говорили за избора. Може би хората се раждат и едни от тях са готови за зъболекари или ветеринарни лекари, други стават алпинисти или часовникари. Изглежда толкова логично. Все едно тези неща са предварително решени и няма никакво съмнение по въпроса. А само понякога шансът събира пещерняци и счетоводители заедно.

- Не се дръж като онези лигльовци, които обикалят от град на град и тикат след себе си куфарчета с колелца! Какво ще правиш ако ти се счупи някое колелце? Ще останеш да бедстваш на централния площад? - питаше го баща му преди десетина години, докато той си приготвяше багажа за някоя от онези ученически екскурзии или тръгваше на море с приятели.

- Истинският мъж носи раница. Мята раницата на гърба си и не спира. Може да върви месеци наред. Така правят трекерите по Хималаите. Така правят истинските мъже. Оцеляват!

От него трекер не стана, но той продължава да си представя истинските мъже точно така - едри и здрави като баща му, мятат на гърба си 25-килограмова раница и тръгват напред. Може би затова той пътува на научни конференции с планинска раница. За да прилича поне в собствените си очи малко на онези мъже - рошав, със слънчев загар и слънчеви очила по всяко време на годината, с тежки обувки и още по-тежка раница. И още нещо - истинските мъже се ориентират добре на всякакъв терен.

Трябва му час и половина, за да обиколи по-интересните места в Тирана рано сутрин. Горд е, че изобщо не използва GPS-а, но и Тирана е лесна за ориентиране - няколко главни улици, Операта, джамията Етем бей до нея, Националната библиотека, после пак Часовниковата кула, пирамидата на Енвер Ходжа, театъра, университета и това е. Наоколо растат палми, портокали и мушмули. Когато слънцето се показва, той вижда, че над града стърчат бели карстови била на високи планини. Хрумва му, че тази гледка щеше да се хареса на баща му.

Сега, нужно е да се поясни, той няма фиксации, свързани с баща си. Не бяха близки приятели, това е ясно. Не живееха в един и същи свят - много важно. Майка му и баща му бяха толкова разочаровани един от друг, че си говореха само по официални поводи. Но това не е нещо необикновено, случва се и в други семейства - наясно е, че ако не се грижиш за любовта, тя подивява и дава горчиви плодове. Големите мъже не обръщат внимание на тези неща. Само понякога продължават да водят вътрешни диалози с баща си за всички онези неща, които не са си казали, когато им е било времето.

Преди два месеца баща му си отиде след нелеп инцидент в планината - инцидент, който въобще не беше по неговите размери. Подхлъзнал се на пътеката, прелетял три метра надолу по склона и се ударил в камък. Точка. Големите мъже не говорят за тези неща. Но продължават да мислят за тях.

Баща му правеше планове за още едно пътуване до Аляска, чертаеше маршрути, събираше екипировка. После имаше идеи да обиколи някакви вулкани в Турция - старият геолог не можеше да седи мирен. На зъболекаря му беше трудно да разбере цялата тази страст. Човек не се ли уморява с времето?

- Не усещаш ли как мирише въздуха в планината? Само там можеш да дишаш с пълни гърди - казваше баща му.

А той не усещаше нищо. Въздух. Аромат на борове. Какво толкова? Той навсякъде дишаше с пълни гърди. Нямаше разлика.

Дори сега. В центъра на Тирана още няма трафик - рано сутрин улиците са пусти, мъж мие плочите пред павилиончето за вестници, слънцето едва се е показало, друг мъж коси зелените площи в градинката на площад Скендербег, а над града надничат високи планини. Той спира за момент и да, чувства онова особено спокойствие - че е на точното място, точно там, където трябва да бъде. Кой да предположи, че това чувство ще го застигне в Тирана?

Сваля раницата от гърба си и сяда на една от пейките в центъра. Няма закъде да бърза, регистрацията за семинара ще започне след час. Остава така известно време - неподвижен, без да мисли, уморен и доволен, все едно времето е спряло за малко. После вади от раницата си доклада, който ще представи днес по-късно пред чуждите колеги, за да му хвърли последен поглед. И тогава му хрумва, че ако можеше да го види баща му, щеше да каже пак същото:

- И какво? Струва ли си да отидеш накрай света, за да забиеш глава и да четеш за пулпити и кариеси?

На втория ден, докато се разхождаше в центъра на Тирана с колеги, му се стори, че видя баща си. Премина на метри от него, носеше неговото яке, имаше същата забързана походка, същата фигура. Не знаеше как да реагира. Човекът отмина, а той продължаваше да гледа като хипнотизиран след него. Трябваше ли да го гони пред очите на другите? Трябваше ли да крещи?

- Хей, това не беше ли починалият ми баща?!

Реши, че е уморен. Часовата разлика си казваше думата. Беше пътувал точно двадесет часа до Тирана. Още не можеше да влезе в ритъм. Извини се, че е уморен и се върна в хотела.

Преди официалната вечеря, докато чакаше останалите да се съберат във фоайето, му се стори, че някой оставя на пода раницата на баща му. Не можеше да сбърка тази раница. Нямаше втора такава раница. Баща му беше обиколил с нея половината свят, беше я дооформял, беше добавял специални джобове, беше пришивал нови емблеми на скъсаните места. Тук вече говорим за нещо конкретно и истинско, нещо, което може да се пипне. Никаква умора от дългото пътуване не можеше да оправдае това, което виждат очите му. Винаги можеше да разпознае тази раница.

С две крачки се озовава до нея, вдига я високо и я оглежда. Тя е. Това е раницата на баща му. После се обръща и поглежда хората наоколо.

Към него се приближава възрастен мъж, който прави опит да вземе раницата. Той отказва да му я даде.

- Това е раницата на баща ми! - казва.

Възрастният мъж не говори английски. Той е дребно старче, с бял перчем, което размахва ръце и обяснява нещо разпалено. Опитва се да издърпа раницата от ръцете му. Сигурно разбира, че няма да успее, защото отчаяно се вкопчва в нея. Хората се обръщат към тях. Той дръпва рязко раницата от ръцете му и дядото почти пада на земята. Започва да крещи. Хората образуват кръг около тях.

Той очаква всеки момент да се появи и баща му отнякъде - засмян до уши, с онази едра осанка, да каже две думи и да разсмее тълпата. За нула време ставаше любимец на всички.

Старчето продължава да крещи. Малко по-късно хората ги разделят. Слагат ги на една маса, а между тях оставят раницата. Колегите му започват да пристигат и безмълвно наблюдават всичко отстрани. Някой се заема да превежда. Дядото продължава да крещи.

- Възрастният господин настоява, че раницата е негова - превежда албанският професор по дентална медицина, един от най-авторитетните учени на този семинар.

Старчето наистина настоява нещо. И не спира да ръкомаха.

- Тази раница е на баща ми - казва той спокойно. - Не мога да я сбъркам никога. Ето - той започва да показва върху раницата - този джоб баща ми лично го е добавил. Ето тук - той посочва на друго място - заради едно зимно ходене в Алпите, се наложи да си пришие специална гайка, за да има къде да закачи пикела.

Сигурно си дава сметка, че хората не го разбират. Затова пояснява.

- Знаете какво е пикел, нали? Това е особен вид сечиво, което се използва при зимния алпинизъм за осигуровка и изобщо за придвижване по ледени и снежни терени - той дори замахва с въображаемия пикел, за да им покаже как правилно се използва сечивото.

Хората го гледат като луд.

- А тук тази емблема баща ми лично я е шил. Вижте, отдолу платът на раницата е повреден, нали? Знаете ли как? На един къмпинг оставих раницата близо до огъня и платът се прегори. Баща ми дори не се разсърди, само каза - ще оправим нещата, и после добави емблемата.

Старчето се вкопчва отново в раницата.

- Възрастният господин казва, че в раницата има само мръсни работни дрехи. Господинът работи в кухнята на хотела, смяната му сега е свършила и той си отива вкъщи - превежда професорът.

Дядото издърпва грубо раницата към себе си, отваря я и изсипва на лакираната барокова масичка в хотелското фоайе един куп мръсни дрехи. Всички го наблюдават. Дядото хваща една по една дрехите и ги показва - тъмносин работен гащеризон, мръсна бяла риза, мръсна престилка, черни чорапи, сигурно и те мръсни. Полупразна бутилка от алкохол.

Някой отзад се смее.

- Господинът казва, че това са негови неща. Купил е раницата преди две седмици от магазин тук, в Тирана. Съвсем евтино.

Това трябва да е моментът, в който се появява баща му и обръща всичко на шега. Той се оглежда. Колегите му седят наоколо и го гледат изумени. Старчето напъхва мръсните дрехи в раницата и продължава да мърмори. На всички е станало ясно какво се случва.

Той се изправя. Чувства се толкова виновен, че не може да гледа хората в очите. Все пак, за да запази някакво себеуважение, се обръща към професора.

- Може ли да го попитате откъде е взел тази раница?

Професорът превежда въпроса на албански със същия тон, с който предния ден е изнасял доклад, внимателно, съсредоточено, все едно става въпрос за някакво революционно откритие, което ще влезе в научните журнали. Дядото обяснява отсечено. Професорът превежда.

- Купил я е в магазин за дрехи втора употреба. Намира се през две улици. Ще го познаете лесно. Има големи витрини. Има още много такива раници.

За момент му хрумва, че те въобще не са го разбрали. Не го интересуват другите раници. Става въпрос за една-единствена раница. За тази раница. Но решава да не задълбава повече. Хората започват да се разотиват. Дядото му хвърля още някой и друг убийствен поглед и постепенно хотелското фоайе утихва.

- Вижте - професорът бащински слага ръка на рамото му. - Тук има много магазини за втора употреба. Стандартът на хората не е висок, сам виждате. Пристигат дрехи втора употреба от цял свят. Може би тази раница не е трябвала на баща ви и той е решил да се освободи от старите си вещи. И те са попаднали тук. Постоянно се случват такива неща. Понякога имам усещането, че тук се изсипват всички ненужни неща, които останалият свят няма къде да изхвърли. И понеже хората са бедни, им намират ново приложение...

Той няма какво да отговори. Само кимва. Отива до асансьора и натиска копчето нагоре. Няма да има сили да отиде на официалната вечеря. Просто му трябва време.

В асансьора се взира дълго в собственото си изражение. Тридесетгодишен, с разрошена коса. Дали има вид на луд? Или просто е уморен? Вижда колко малко прилича на баща си - няма нищо от осанката му, от голямата усмивка, от лекотата, с която прави приятелства, от желанието му да открива светове.

В хотелската стая не пали лампата. Просто отваря вратата на терасата и излиза навън. Има нужда да диша. Трябва му въздух. Аромат на борове. Смола. Гледана от високо, Тирана свети - уличните светлини, минарето на джамията, камбанарията на катедралата, уличният трафик. Значи, ето къде отивали всички ненужни неща. Имало място, където светът изсипва всички излишни вещи. Всичко, от което вече не се нуждаем, и всичко, което искаме да забравим.

Последния ден в Тирана му се струва, че вижда още веднъж баща си. Един мъж минава край него на улицата, забързан, със същите тежки планински обувки с червени връзки. Няма как да ги сбърка. Мъжът го подминава и продължава. А на него дори не му хрумва да го гони. Нека остане в Тирана. Тук е хубаво, има високи планини.

© Оля Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2018, № 2 (218)

Други публикации:
Оля Стоянова. Висока облачност. Пловдив: Жанет 45, 2017.