РЕШЕНИЕ ЗА КРИЗАТА В БЛИЗКИЯ ИЗТОК

Оля Стоянова

web

Късен ноември, привечер. Пръска ситен дъжд - упорит и досаден, а уличните светлини се разтичат като в картина на импресионист - жълтото на светофарите се смесва с червеното на автомобилния трафик, после със синьото от витрините на главната улица - няколко невидими удара на четката, и всичко потича. Хората наоколо не обръщат внимание на такива неща - разминават се, без да се погледнат. Те двете обаче са нещо друго - държат се под ръка и крачат под дъжда. Май се смеят. Говорят оживено, ръкомахат със свободните ръце. Едната жена е около трийсет - черна дълга коса, вързана на опашка. Другата е по-млада - къса кестенява коса, скрита под мъжки каскет. Бързат.

- Близо ли е? - пита по-младата.

- Тук е - казва й другата. - Няма да се бавим. Взимам нещата и тръгваме.

Движат се в пълен синхрон - ляв крак, десен крак, ляв крак. Този ритъм не се хваща толкова лесно, трябват години. Влизат в малка уличка, разминават се с мургав мъж, който е вдигнал ръце и крие главата си от дъжда. Той им се усмихва, те не го забелязват, изцяло погълнати от себе си. Без да пускат ръцете си, заедно взимат завоя и влизат в полутъмен безистен. Не променят темпото, точно седемнайсет крачки, после се озовават в малък вътрешен двор, заобиколен от всички страни с високи поолющени кооперации. По-младата жена се оглежда, вдига очи нагоре към светещите прозорци и това разваля ритъма. В задния двор на малко столче седи възрастна жена, която пуши под дъжда. Покрила е главата си с найлонова торба.

- Здрасти - казва им тя.

- Здрасти - отговаря й Марта, жената с конската опашка.

- Познаваш ли я? - пита по-младата.

- Не - казва Марта. - Откъде ще я познавам?

- Ами поздрави я така...

- Как?

- Все едно идваш всеки ден тук.

- Глупости - казва Марта. - Жената ми каза здравей, аз й отговорих. Можеше и ти да й кажеш "здрасти".

По-младата спира внезапно. Тя е Анна.

- А ти сериозно ли идваш в тази дупка, за да купиш един обикновен чай?

Двете пускат ръцете си. Стоят една срещу друга. Вече не са отбор.

- Казах ти - чаят е хубав.

Анна клати глава.

- Колко трябва да е хубав един чай, за да си заслужава да дойдеш чак тук?

Марта не отговаря. В един дълъг момент те стърчат под дъжда и се гледат. Накрая Марта се предава:

- Хайде, стига. Какво ти става?

- Нищо - отговаря Анна. - Днес не ми е ден.

- Забелязах - казва Марта и отново хваща приятелката си за ръка и я помъква към сутерена.

Слизат четири стъпала надолу, после има врата, над вратата - табела "Билков магазин". Двете влизат, вътре е пълно с хора - предимно възрастни жени, мъж на тяхната възраст и едно съвсем младо момче. Анна оглежда всичко леко гнусливо - малък тезгях, стелажи с книжни кесии, буркани, треви, които се сушат, аптекарски везни, каменно хаванче, кафява амбалажна хартия. Мирише на... Не може да се опише с две думи. Все едно отваряш пакетчето чай и вдишваш аромата му силно. Много силно. Мирише на планина. На треви и на кални пътища. Плюс миризмата на дъжд, която хората са вкарали вътре. Пред везните стърчи мургав мъж с чисто бяла престилка, който работи бавно и съсредоточено, все едно е в операционна.

- Това е Санчес - казва Марта на ухо на приятелката. - Кюрд е или може би ливанец, не помня вече. Тук е от двайсет години.

Марта вдига ръка и махва на Санчес. Той й кимва делово. После тя продължава:

- Цар е на билките, няма нещо, което да съм потърсила, и да го няма. Може да ти направи чай за всичко - за кашлица, за хрема, за бронхопневмония, за отслабване, за бременност...

- Не, мерси - казва Анна и рязко се дръпва назад. - Ще те чакам навън. Тук не се диша.

Анна тряска вратата след себе си, хората се обръщат и сега всички погледи полепват по Марта. Тя се чуди какво да прави с всички тези очи по себе си. Санчес й се усмихва от дъното и продължава да бае над билките. Хората продължават да се взират в нея.

- Ще изляза да проверя какво става с приятелката ми и веднага се връщам - казва тя на жените пред себе си.

Една от бабите й кимва с глава, все едно й дава лично разрешение - "Добре, отиди да видиш какво става и после ела."

Марта излиза.

Навън Анна стърчи под дъжда и прави опит да запали цигара. Не успява от първия път, пробва втори, трети, ругае под носа си. Светлината на запалката гасне в сумрака. Марта се приближава до приятелката си и я дръпва две крачки назад - под стряхата на кооперацията, където е малко по-сухо. Облягат се на стената и известно време мълчат. Най-после Анна успява някак да запали цигарата и я подава, без да каже и дума.

- Има ли нещо? - пита Марта, дръпва веднъж и връща цигарата.

- Нищо няма - казва Анна. - Какво трябва да има?

- Може би не трябваше да идваш с мен. Казах ти, че мястото е далече. Но ти искаше.

- Аз исках - съгласява се Анна и пак й подава цигарата. - Но това тук е направо криминален район.

- Така ли? - пита Марта.

- Ами, огледай се - Анна сочи с ръка наоколо.

Онази жена с найлоновата торбичка на главата още седи в сумрака, забелязва ги и им маха с ръка. Марта й отговаря.

- На мен това не ми пречи. На теб пречи ли ти?

- Не - отговаря кратко Анна.

- Знаеш ли, станала си голям сноб...

- Може - съгласява се Анна и си дръпва дълбоко от цигарата.

- Още ли си в международния отдел във вестника? - пита Марта.

- Да. Хора като мен винаги ще са нужни.

- И какво?

- И нищо. Все същото. Политически кризи, конфликти, войни - тези неща никога не свършват.

- Няма ли затишие? - Марта й подава отново цигарата.

- Няма. Но след време свикваш. Даже претръпваш и на фона на това, всичко ти се струва маловажно. Какво значение може да има каквото и да е било на фона на 300 убити някъде в Близкия Изток? - пита тя.

Марта не отговаря веднага. Отново поема цигарата, дръпва дълбоко и я връща.

- Преди години идвах тук всяка седмица, за да взимам разни билки за майка ми. Когато нямаше вече надежда, само на тези треви разчитахме. Санчес е направо магьосник.

- Виждам...

- Нищо не виждаш - сопва й се Марта. - Само неговите билки й помагаха през последните месеци. - После продължава по-кротко: - Той има билки за всичко. Разбира си от работата. Сега идвам веднъж-два пъти в годината за чай за кашлица, срещу настинка, разни такива неща...

- Разни такива неща - повтаря Анна след нея.

- Наистина не разбирам какво ти става. Добре ли си?

Анна хвърля фаса на земята и го смачква с подметката си.

- Давай да влизаме, че дъждът се усили.

Влизат заедно в магазина, Санчес леко вдига глава и ги поглежда. После отново се съсредоточава в работата си. Трудно е да се определи дали е на четиридесет, или на петдесет години. След една определена възраст мъжете просто нямат години. Дребен, мургав, сериозен, той сякаш не е от този свят. Кълца някакви треви, пуска ги в блендера, събира с ръка остатъците от други треви и ги запечатва в хартиени пликове. Със сигурност този магазин не изглежда истински. Такива места не съществуват.

Анна пита високо:

- Тази дупка има ли въобще разрешително да работи?

Марта я гледа неразбиращо.

- Какво искаш да кажеш? - пита тя тихо.

- Сигурна ли си, че тези треволяци имат някакъв сертификат? Това легално ли е? - пита тя още по-високо.

- Не ме интересува дали имат сертификат, или не - отговаря Марта през зъби.

- Разделих се с Михаил - продължава Анна със същия тон, все едно последният факт е свързан по някакъв начин с билките тук.

- Какво? - Марта я гледа неразбиращо. Хората пред тях също се обръщат, за да видят кой с кого се е разделил.

- Разделих се Михаил. Не чу ли?

- Чух - отговаря делово Марта. - Кога?

- Преди три месеца.

- Преди три месеца? И кога смяташе да ми кажеш?

- Ами не знам дали те интересува. Пък и не си ме питала.

Двете жени млъкват. Хората вече не се обръщат към тях. В магазина всичко изглежда наред - три голи крушки, спуснати над тезгяха, някой поръчва чай срещу висок холестерол, Санчес кълца билки, носи се миризма на домашен чай и на болница. Да, това не е миризмата на планина. Това е болница.

- Питах те - казва тихо Марта. - Питах те как си, какво има...

- Не съм казала, че има нещо. - Анна повишава глас. - Нищо няма. Няма война! Няма революция! Живеем в мир! Ето това е проблемът. Няма нищо!

Мъжът и жената с чая срещу висок холестерол правят опит да си пробият път към вратата, хората се разместват, за да им направят място. Анна и Марта застават плътно една до друга, за да могат клиентите да излязат. За момент жените се поглеждат очи в очи. В упор. И нито една не отмества поглед.

- Нали сме приятелки? - казва кротко Марта. - В такива моменти трябва да си помагаме. Можеше да ми се обадиш. Да поговорим...

- Приятелки? А защо не сме се виждали от половин година? Защо вече не си говорим за важните неща, както някога?

- Не знам. Може би защото вече не живея в същия град.

- Сигурно - отсича Анна и прави крачка настрани, защото хората са излезли и се е освободило още място.

Марта не знае какво да каже, не знае какво да прави с ръцете си. Рови в чантата си, вади портмонето и листче, на което е записала какво ще купува. Възрастната жената преди нея иска крем с невен. Санчес й го приготвя внимателно. Жената му благодари, опитва се да го докосне през тезгяха, да го потупа по рамото, сигурно би го прегърнала, но той е недосегаем - един мургав цар на билките, който се усмихва. Следваща жена иска чай за болни бъбреци. Санчес приготвя книжна кесия. Следващият иска билки за отслабване. Двете жени се споглеждат. Нито една не се усмихва. После идва ред на Марта.

- Здравей - казва й Санчес. - Какви болести ще гоним този път? - Очите му се смеят.

- Здравей, Санчес! - тя разтваря листчето. - Трябва ми чай... за нерви. За успокоение, нещо такова.

- Какви нерви? - пита Анна. - Нали беше кашлица?

Марта я поглежда, но нищо не казва. Санчес се обръща да изпълни поръчката. Анна използва момента, за да я захапе.

- И откога си нервна? Марта и нерви! Ти, която винаги си толкова спокойна! Даже в университета по време на изпит можеше да заспиш. Помниш ли?

- Не са за мен - отговаря Марта.

- А за кого? За съседите?

Санчес оставя пред тях книжната кесия с чая.

- За мен е - признава си Марта. Може би не иска да лъже на дребно, точно тук, когато Санчес я гледа. - Откакто загубих работата, съм нервна...

- Загубила си си работата?! Това вече е нещо ново... Защо не каза?

Марта не реагира, просто разтваря списъка и чете в него:

- Санчес, трябва ми още някой от твоите чайове. В последно време не мога да спя добре.

- Изобщо ли? - пита той. - Спиш лошо или изобщо не можеш да спиш?

- Не мога да заспя с часове. Понякога заспивам едва призори. Друг път не спя повече от час-два.

- Чувство за тревожност? - пита Санчес делово.

Марта кимва с глава.

- Учестен пулс? Главоболие? - продължава Санчес сериозно. С бялата престилка, със стъклениците зад гърба си, той прилича на лекар, върху който са се струпали всички отговорности на света.

Марта отново кимва с глава. Санчес й обръща гръб, за да рови в билките.

- Чувство за тревожност? Учестен пулс? - повтаря Анна. - Аз защо не знам за това?

- Не знам - казва Марта. - Сигурно защото не живея в този град...

Санчес взима шепа треви, поставя ги на голяма дървена дъска и ги нарязва на дребни парчета. Прави го като професионален готвач - от онези, които показват по телевизията. После сръчно прибира всичко, до последното листо, в книжна кесия, залепва я и я оставя пред тях.

- Ако й сложите панделка, ще заприлича на коледен подарък - подхвърля Анна, но никой не й обръща внимание.

- Друго? - пита той.

Марта гледа в списъка си.

- И още ли има? - пита Анна.

Марта не й обръща внимание. Тя следи Санчес.

- Може би имаш някаква тинктура за нарушено храносмилане?

- Какъв по-точно е проблемът?

- Липса на апетит - отговаря Марта спокойно.

- Отслабване? - пита Санчес. - Струва ми се, че си отслабнала.

Анна се обръща и оглежда приятелката си, все едно я вижда едва сега.

- Лошо усвояване на храната - казва Марта. Тя гледа само в Санчес.

- Ясно - казва Санчес и отново им обръща гръб.

- Липса на апетит? Отслабване? Лошо усвояване? Какво значи това? - Анна театрално разперва ръце.

- Ще престанеш ли да повтаряш? - пита Марта.

Може би тук Анна се отказва.

- Съжалявам - казва тя. И след една дълга пауза, в която тя не успява да открие точните думи, просто добавя: - Наистина си отслабнала.

С тинктурата Санчес се бави доста повече. Жените търсят нещо, на което да спрат погледа си - стъклени буркани, снопчета сухи треви, платнени торбички с естествени аромати. Търсят нещо, което да не им позволи да срещнат очите си. Накрая Марта приготвя парите и внимателно прибира поръчките си, все едно са безкрайно скъпи неща, все едно са, да кажем, стъкленици с жива вода. Анна не може да се сдържи.

- Марта, по-спокойно! Това е само един чай все пак!

Марта нищо не казва. Но Санчес се обръща към Анна.

- А вие?

Анна се оглежда. Освен нея и Марта, други клиенти няма. Те са последните.

- Аз ли? Аз не съм от тази секта - казва тя. - Аз не искам нищо.

- Имаме хубави чайове - тръгва да обяснява Санчес.

- Чайове за какво? - Анна повишава глас. - Може би поставяте и диагнози?

- Да - усмихва се Санчес. - Поставям и диагнози.

Марта прави опит да хване приятелката си за лакътя, да я спре. Тя обаче не може да бъде спряна.

- Безплатно, предполагам.

- В повечето случаи безплатно - отговаря мъжът.

- И? - пита Анна.

- Депресия! - казва простичко той.

Анна е изумена.

- Депресия?! Наистина ли?

- Типично депресивно разстройство - казва Санчес, без никаква емоция. - Освен това имам и специален чай за емоционални кризи. Помага при раздяла.

- Специален чай за емоционални кризи?! Наистина ли?

- Ти си шарлатанин! Може би предлагаш и бяла магия за разбити сърца?

Санчес се взира в нея. Не изглежда впечатлен. Тя се обръща към приятелката си.

- Марта, твоят човек е пълно ку-ку!

После се връща при мъжа. Още не е свършила с него.

- Ти в кой век живееш? Предлагаш лек за разбити сърца в ХХI век?

- Да - потвърждава той. - Има билки, помагат за такива неща.

- Сериозно ли? Ти си съвсем луд!

- Анна, стига! - Марта отново се опитва да я хване за ръката.

- А имаш ли нещо против кризата в Близкия Изток? Нещо срещу насилието в Ивицата Газа? Или срещу войната в Сирия? - Анна се поколебава за момент. - Дали пък случайно нямаш нещо срещу погазването на човешките права в Северна Корея?

- Имам - отговаря й Санчес спокойно.

Този път и Анна е изненадана.

- Какво? - пита тя.

- Имам - повтаря Санчес сериозно. - Защо не? Проблемите на хората са все едни и същи. Имам лек и срещу кризата в Ивицата Газа, и срещу гражданската война в Сирия, и срещу конфликта в Северна Корея.

- Ти наистина си луд - казва тя и вдига ръце, все едно се предава.

- В природата няма празно - казва й меко Санчес. Гласът му е някак напевен, с лек акцент, който е даже симпатичен, защото звучи като малко дете, което още не говори съвсем правилно.

- Наистина си луд! - отсича Анна.

- За всяко страдание има билка - продължава той. - Защо да няма решение за кризата в Близкия Изток? За всеки проблем има решение. За всеки човек има лек... - казва той и сочи с ръка целия магазин, всички шишенца, треволяци, голите крушки над главата им, миризмата на дъжд и на болница, цялото откачено място.

- Не мога да повярвам - казва Марта. - Ти имаш решение за кризата в Близкия Изток?! Не говориш сериозно, нали?

- Сериозен съм - казва Санчес.

Тя поглежда към приятелката си.

- Марта, имаме новина! В един забутан магазин в крайните квартали на София има човек, който знае точните билки, които ще решат конфликта в Ивицата Газа! - после се обръща към Санчес: - А може би и проблемите на целия свят?

Санчес продължава да е все така спокоен.

- Не казвам, че имам сигурно решение. Но знам билки, които ще помогнат на всеки, който има проблем...

- Ще помогнат? Ще помогнат за какво?

- За конфликта... За справяне с агресията...

- И това решение под каква форма е? Чай? Тинктура? Крем за намазване на болното място?

- Всичко е въпрос на правилно съотношение, на баланс... Има много болни хора... И правилните билки биха могли да помогнат... Има рецепти...

- Не казвай, че ми предлагаш готварски рецепти!

Той не й обръща внимание:

- Решенията понякога са много прости. Билките могат да възстановят баланса. Независимо дали става въпрос за хормони, за разрушено приятелство или зона в конфликт...

- Разрушено приятелство? - пита Анна.

- Да - отговаря Санчес.

- Зона в конфликт?

- Да - казва той.

Тя маха с ръка.

- Ти си луд! Абсолютно луд!

После се обръща, изкачва няколко стъпала и излиза. След нея тръгва и Марта.

- Съжалявам, Санчес! Наистина извинявай! - казва тя.

- Няма проблем! - отговоря мъжът.

Навън е съвсем тъмно. Дъждът е спрял. Марта се оглежда и в първия момент не вижда приятелката си. Тръгнала си е, казва си. Просто си е тръгнала. После забелязва светлината на цигарата й и се насочва към нея.

След няколко дни Анна се връща в магазинчето. Сама. Санчес също е сам пред тезгяха. Не изглежда изненадан.

- Идвам заради кризата в Близкия Изток - казва тя.

- Знам - отговаря й Санчес.

© Оля Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2018, № 2 (218)

Други публикации:
Оля Стоянова. Висока облачност. Пловдив: Жанет 45, 2017.