МАЛКА СЕМЕЙНА ИСТОРИЯ

Оля Стоянова

web

Баба ми беше лош човек. Така твърдяха всички. Обикновено тя вдигаше рамене и се съгласяваше - лоша съм, да, обаче това e в реда на нещата. Вие да не очаквате всички да сме добри?

Лоши хора ни трябват, казваше тя. Нужно е от време на време да се появи някой опак човек, за да изпъкнат добрите. Трябва ни равновесие. Силите да бъдат разпределени поравно. Ясно е, че в лагера на добрите блъсканицата е голяма, но са ни нужни и лоши хора. Ей така - за цвят. Защото всички сме добри, разбира се, но не върви лагерът на лошите съвсем да опустее. Затова се налага от време на време някой да влезе решително в него - без страх, без да се срамува.

Може би затова тя беше от лошите. На пръв поглед не се различаваше от останалите - висока, със светло лице и с пъстри очи, с къса чуплива коса и миришеше хубаво. Според мен беше красива. Разбира се, аз съм пристрастен, но няма как да я видя по друг начин, освен с очите на десетгодишно момче, което още не дели хората на добри и лоши, а на хора, които обича и такива, които са му безразлични.

Е, вече знам, че въпросът не е как изглежда човек, а какво върши. Тя беше от онези, които ти казват неприятните неща в очите, тя ходеше да гони нежеланите гости, оправяше сбърканите сметки в магазина, отиваше да се кара с хората в името на нещо по-голямо, което не виждахме. Веднъж удари един ватман с чанта по главата, защото вратата на трамвая ме затисна. Не болеше. Честно, изобщо не болеше. Но въпросът е принципен - хората трябва да си вършат работата, както трябва, каза баба ми и отиде да му даде урок. Въпросът наистина беше принципен. Трябва да има такива хора, които да вършат черната работа. Хора, които да се примирят, че са лоши, и да си носят лошотията с чест.

От нея знам, че винаги има знак, когато се появява лош човек. Животните го усещат. Кучетата лаят по-продължително, гълъбите излитат внезапно, а бързолетите се стрелкат наоколо като полудели и не се решават да кацнат никъде. Понякога завалява проливен дъжд, без да има облаци, и мирише силно на колендро. Въобще природата дава всякакви знаци и само децата, които не могат да четат - само те харесват лошите хора, само те протягат ръце към тях. По някаква своя логика, която никой не може да ти обясни.

А лошотията при нея се появила, когато станала на петнайсет години. Дотогава нямало никакви други признаци и изведнъж - хоп, ставаш лош и няма мърдане. Няма място за хленч и разкаяние. Някой те посочва с пръст и ти трябва да го приемеш. Няма къде да ходиш.

В онзи ден те били три момичета. Помня, че по-късно я питах - не можеше ли с някое от другите момичета да се случи това?

- Не можеше - казваше тя. - Те бяха прекалено кротки, освен това ги беше и страх. За да си лош, не трябва да се страхуваш. Трябва кураж.

- Ясно - казвах аз. - Трябва кураж.

- Точно така. Колкото и да те е страх, не трябва да ти личи.

Сега, когато пресмятам годините, излиза, че е било около 1944-та. Тя беше градско момиче. Пазя снимките ѝ от онова време - високи обувки, тясна дълга пола, кокетна шапка на главата. Било е по време на войната, но войната изобщо не присъства на тези снимки. Не знам защо тя никога не ми е разказвала за тази война - или войната не е била някакво особено събитие за едно петнайсетгодишно момиче, или напротив - била е прекалено страшна, и момичето е искало да я забрави.

В началото на годината я изпращат в близко село, където семейството ѝ е имало роднини. Официалната версия е, че там имало повече храна. Аз обаче мога да вържа, че две и две прави четири, че по това време над София има бомбардировки. После се появили и мародерите - онези, които ограбвали разрушените жилища в центъра, а полицията имала право да стреля по тях. Явно по онова време София не е била привлекателно място за едно петнайсетгодишно момиче. Всъщност - грешка. Тя е родена през март, следователно не е на петнайсет години, а вече на шестнайсет. Висока и слаба, със светли коси и пъстри очи.

Тя се отплащала за храната, като учела децата на немски език. Доколкото знам, тя немски не говореше. Никога не съм я чул да каже и две думи на немски. Смяташе, че езиците трябва да се проговарят така - изведнъж, спонтанно, с много желание, от все сърце и ако не стане по този начин, тя губеше интерес към тях. Така беше загубила интерес не само към немския, но и към руския и френския. Можеше да брои до десет на турски език, беше ни научила и нас - децата, но след време се оказа, че това не е турски, а някакъв неин измислен език, в който бяхме повярвали и затова бяхме усвоили броенето на него до съвършенство. Едноло - дволо - троло - четворо - шадън - дървън - до - скръц... Така де, тази броилка не се забравя лесно. Турците, които срещнах години по-късно - професор по хидрогеология и един млад асистент по подземни води, обаче твърдяха, че това броене няма нищо общо с езика им. Даже стана малко конфузно, когато настоявах, че това е турски, ето чуйте пак и повтарях отново и отново думите, за да се сетят как се брои до десет.

Затова не вярвам, че децата от онова село са научили немски език от нея. Но това явно не е бил кой знае какъв проблем - дори да са пробвали да сричат по някоя книга, после сигурно бързо са се отегчавали. Казваше ми, че много са се разхождали - наоколо имало все хубави диви места за игра - скали, няколко пещери и гори, много по-интересни от която и да е книга на немски.

Онзи ден те били три момичета. Прибирали се от гората, снегът вече се топял и по-пътеките надолу тръгвали цели реки. Не знам какво са правили три момичета сами в гората. Нямам идея дали е било опасно наистина. Ясно е само едно - накрая нещо се случило, може би се изгубили, може би просто ги хванало тъмното и накрая момичетата стигнали изплашени до извора.

Тези неща се случват по свои закони. Не можеш да ги избегнеш, казваше тя.

И трите момичета били кални, но най-много баба ми искала да се измие. Била гражданка. Тя, гражданката, не търпяла кал по ръцете си. Затова избутала другите и първа се протегнала към водата, а тогава водата спряла.

- Разбираш ли, водата изведнъж се дръпна. Около нас тече вода, потоци навсякъде, можем да се удавим, а изворът спря.

Представях си я нея - шестнайсетгодишна, висока и слаба, с кални ръце, протегнати напред към водата.

- Това беше знак. Всички го знаехме. Хората знаеха, че тази вода спира само пред лошите. Усеща ги и се скрива. Пред майка ми никога не би спряла. Нито пред братята ми. Пред баща ми също. Те не бяха такива хора. Само пред мен се дръпна. Дори да мислиш, че си добър и че постъпваш правилно, водата не можеш да я излъжеш. Водата няма да сбърка.

Някога това ми се виждаше цяло чудо. Как водата усеща лошите хора и бяга от тях? Как разбира? Дълго време със страх си наливах чаша вода от чешмата. Винаги имах едно наум, когато минавах през мост. Не може да съм чак толкова добър, нали? Водата сигурно го знае. Тя знае всички лъжи, всички пакости, сигурно знае и онези бели, които още не бях направил, но които със сигурност щях да направя един ден. Затова внимавах дори когато прескачах локвите по пътя.

Тя, разбира се, не била от страхливите и не се отказала толкова лесно. Нямала как да се появи в селото в този вид. Протягала ръка към извора и си мислела - всичко е въпрос на време. Не може да съм толкова лоша. Ако почакам достатъчно дълго, водата пак ще дойде. Само трябва да имам достатъчно търпение.

Тя търпение имала. Въпросът е, че другите момичета не можели да чакат толкова много, освен това вече им било ясно, че си имат работа с лош човек. Затова я бутнали настрани. Като си грешна, поне се дръпни другите да се измием...

И тя се дръпнала.

А после дошла и водата.

Казваха ѝ Лита Лошата. Тогава тя приела да бъде лошата. Какво толкова? Примирила се. Може би е заживяла с усещането, че някой там горе е вдигнал ръце от нея и ѝ е обърнал гръб. Сигурно не е знаела как да го омилостиви. Предполагам, че се е почувствала изоставена и - какво? Какво се прави, когато си изоставен? Вземаш нещата в свои ръце и започваш да действаш от свое име. Започваш да не се съобразяваш с никого. Тя изхвърляше уличните котки, които прибирахме вкъщи. Тя гонеше лошите кучета, които ни плашеха. Тя ходеше да се кара със съседите, когато някое дете ни набиеше. Тя отиваше да разтървава побойниците на пътя, тя раздаваше справедливост сред пияниците и удряше шамар на онези, които лъжеха.

Лита Лошата. Така си ѝ останало. Тя повече не се върнала в онова село, но името тръгнало след нея. Чувах как хората съчувстваха на дядо ми. Понякога говореха зад гърба му: "Горкичкият. Това е мъжът на Лита Лошата." Той се дразнеше, но не много - беше весел човек, а може би най-добре е знаел колко лоша е Лита Лошата.

Тя също не се сърдеше. Вярваше, че хора като нея се появяват, за да има равновесие. Все някой трябва да спре най-лошите. Да има куража да се опълчи срещу тях. Така казваше. А аз не познавах по-добър човек от нея.

Не знам със сигурност дали лошотията се предава по наследство. Пък и това няма значение. В семейството ни има достатъчно лоши хора. Опаки, дръпнати, прекалено откровени. Затова гледам да компенсирам нещата, доколкото мога. Да обясня, да направя нещо по въпроса и да си нося лошотията с чест. Не чак да мина в лагера на добрите, разбира се, но въпросът е принципен - когато вършим нещо, да го вършим както трябва. Затова сега нося тежката плоча нагоре.

Пролет е. Надолу текат потоци, подкопават корените на дърветата. Тази стара букова гора ми харесва. Опитвам се да я видя с очите на Лита Лошата. Истината е, че не знам дали приличам на нея. Не знам защо Господ изведнъж вдига ръце от лошите хора, защо спира да ни държи под око и защо му ставаме безразлични. И не ме интересува. А аз се вълнувам от други неща - ясни и категорични. Знам как се променят теченията на реките и как се разместват тектоничните плочи. Как започва ерозията и как тръгват големите свлачища, които помитат всичко по пътя си. Интересуват ме сеизмичните зони и промяната на речните легла, как текат подземните реки и как водата прониква в пукнатините в карстовите райони. Светът винаги е бил пълен с чудеса.

Но това го правя за нея. Катеря нагоре по склона, по подметките ми залепват пластове кал и сухи миналогодишни листа, спирам и дишам шумно, гледам как прокарват филизи младите дръвчета, как водата с лекота отминава кафявата горска почва и надолу по склона тръгват камъни. Спирам да си поема дъх пред някакъв партизански паметник по пътеката - Дончо, убит при фашистка засада през 44-та година, и знам, че съм на прав път. Ето, това не трябва да се случва. Не трябва да оставяме нещата наполовина завършени, защото никой после не може да възстанови историята. Паметта е крехка. Забравя се, тръгват легенди и празни приказки. Аз затова разчитам на природните закони. Те са по-сигурни от всяка история.

При извора слагам тънката мраморна плоча на камъка, отбелязвам мястото, отдалечавам се пет крачки встрани, за да видя дали надписът не седи накриво и пак се връщам. Това е отговорна работа. Остава за поколенията. Написано черно на бяло, за да възстанови баланса между лагерите. За да оправи нещата.

Карстов извор. Спада към т.нар. спорадични или действащи с прекъсване карстови извори. Дебитът е непостоянен и зависи от валежите и сезона. През няколко минути водната струя потича и спира внезапно. Ако спре пред вас, изчакайте няколко минути, за да се появи отново. В страната има още три подобни извора. Спорадичните карстови извори работят на този и този принцип...

И накрая още три думи.

В памет на Лита Лошата.

© Оля Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2020, № 11 (252)