ДРУГИТЕ С НАС

Оля Стоянова

web

- Този град няма да ти хареса. Представяш ли си, там всяка година идват хиляди хора, за да умрат? - казва той, без я погледне, защото следи снежния път пред себе си като хипнотизиран. Държи волана с една ръка, а с другата ръкомаха ожесточено.

- Градът е хубав, но тези хора не се интересуват от забележителности, не разглеждат музеи, не ходят да пазаруват, дори не се интересуват от местната кухня... Те идват с единствената цел да сложат край на живота си. Отиват в някакъв офис, предплащат услугата, може дори да се колебаят дали цената не е малко висока, но после решават - какво пък, могат да си го позволят, като за последно. И си стискат ръцете...

Той прави пауза, дава ѝ възможност да реагира, да каже нещо, да се възмути, да го попита каквото и да е, но тя мълчи. Той си поема дъх и продължава, все така разпалено да ръкомаха с една ръка.

- Сигурно в един момент тези хора решават да бъдат щедри, всички знаем, че скъпото си струва. Все едно резервират стая в луксозен хотел или купуват скъпа бяла техника с гаранция три години. Пък и говорим за услуга, нали? Скъпа услуга, която не всеки може да си позволи... О, знам какво ще кажеш! Мислиш, че има някаква уловка, има измама. Обаче не! Всичко е официално, има си съответните закони и договори, включени са клаузи за неустойка, права и задължения. Бъди сигурна, че този път, преди да подпишат, клиентите четат и дребния шрифт, защото тези неща са жизненоважни, ако мога така да кажа. На живот и смърт. Разбираш, нали?

Той я поглежда, но тя не реагира. Той продължава:

- Опитвам се да си представя тези хора. Те със сигурност са отчаяни. За тях тази услуга е акт на последно милосърдие. Разбирам ги. Аз съм на тяхна страна. Но в случая ме занимава парадокса. Представям си ги някак отнесени - самоубийците по принцип не са ли някак отнесени? Все едно те гледат, но вече виждат някъде отвъд. Не се вълнуват от природни красоти, не правят снимки, слизат от самолета и знаят, че това е последната им спирка. Край! Договорът е сключен. Не ги е грижа за добрите ресторанти... Въпреки че кой знае - може преди да решиш да се самоубиеш, да му отпуснеш края... Защо да не отидат някъде да се напият здраво преди решителния момент... Знам ли?! Ти какво мислиш? Допускам, че част от хората се отдават на гастрономически удоволствия като за последно... Не вярваш? Аз като съм притеснен, огладнявам. Забелязала ли си? Когато съм нервен, ям повече. Честно! Тези хора със сигурност са нервни. Разбира се, хората са различни... Знам, знам... Не трябва да обобщаваме... Това са хора, които се нуждаят от подкрепа. Затова не вярвам да пристигат сами. Най-вероятно имат придружители - наследници, внуци, някакви роднини, които сигурно покрай тъжното събитие излизат да подишат чист въздух, могат да решат да влязат в някой музей, за да се разсеят, да се попекат на плажа или да изпият чаша вино в някой бар... Искам да кажа - в някой наистина добър бар... Според мен самоубийствата подпомагат местния бизнес. Логично е, нали?

Той ѝ хвърля още един поглед и стиска здраво волана пред себе си.

- Опитах се да различа самоубийците сред онези, които просто се разхождат по улиците. Но не е лесно. Дали им личи? Според мен трябва да има ясни белези. Но как изглеждат напълно отчаяните хора? Могат ли да се различат от пръв поглед? Или напротив - трябва да ги търся сред онези, които се смеят най-шумно и пият най-много? Представям си как тези богати клиенти се настаняват в хотела, служителите на рецепцията ги питат дълго ли възнамеряват да останат, а те казват всичко с едно изречение: "Не, тук съм на кратко посещение, а утре или вдругиден ще сложа край на живота си". После служителите им пожелават приятен престой. Защото какво друго да им пожелаят? Допускам, че още няма етикет за такива случаи... Етикетът следва ли модата? Преди нея ли върви, или след нея? А може би местните са измислили нещо по въпроса, защото всяка година там идват все повече хора, за да се възползват от услугата. Казват, че броят им непрекъснато расте. Ти слушаш ли ме изобщо?

Мъжът поглежда жената до себе си, тя също му хвърля един поглед, но не му отговаря и продължава да зяпа през прозореца. Пътят напред е побелял - много сняг и много завои.

- Значи, обясниха ми - идват японци, американци, французи, въобще хора от цял свят... Пропътуват половината земя, за да дойдат точно на това място и да се самоубият. Най-много са японците. Необяснимо защо. Може би хората искат просто да го направят както трябва. Перфекционисти. Не просто да го направят, а да го направят както трябва. Това е ключов момент. Защото всеки може да се справи сам горе-долу, но ще бъде непрофесионално. Нали разбираш - грозна работа, неприятни гледки, ще боли... Това е разликата. Даже ми хрумна нещо друго - тези хора също са емигранти. Те просто напускат страната си, родния град, семейството и буквално стават емигранти. Емигранти в смъртта.

Жената рязко се обръща към него.

- Какви са тези ужаси? - казва тя. - За какво ми ги разказваш тия истории?

Мъжът е изненадан.

- Просто говорим.

- Говорим? Така ли? - казва тя. - Извинявай, аз останах с впечатлението, че говориш само ти.

- Какво ти става? Просто разказвам нещо, което ме вълнува. Някога обичаше да слушаш такива истории, когато се връщах от пътуване - казва той.

- Обичах да слушам такива истории, така ли? - пита тя. Не повишава тон, говори спокойно и овладяно. Гласът ѝ е дрезгав. - Падам си по такива истории, така ли? Ти сигурен ли си? Колко често обичам да слушам истории за самоубийци? При това за масови самоубийства, за хора, които отиват в хотела и заявяват в прав текст на служителя: "Здрасти, идваме тук, за да умрем. Може ли стая с южно изложение?" Кога изобщо съм обичала такива истории?

- Не мога да те позная - казва мъжът и млъква.

Тя също мълчи. Тишината трябва да им тежи, защото мъжът пуска радиото и в следващите минути търси радиостанция. Сигналът се губи. Някакви хитове. Новини. Стари рокаджийски парчета. Пак новини. Откъслечна прогноза за времето. Очакват се още валежи. Той сменява. Сменява.

- Ти добре ли си? - пита тя. - Ще оставиш ли радиото най-после?

- Пречи ли ти?

- Не разбираш ли? Тук няма сигнал. Освен това ще ни обърнеш по тези завои.

Мъжът оставя радиото. Отново гледа право пред себе си. И все пак пита:

- Страх ли те е?

- Не ставай смешен! - казва тя. - Просто гледай как шофираш.

- Не ми отговори - продължава той. - Страх ли те е?

Тя въздиша шумно, смъква леко прозореца и гледа безкрайните редици дървета наоколо. И двамата знаят, че това е само претекст, за да мълчат. Тя е около трийсетгодишна, с кестеняви коси, ако се усмихне, би била хубава. Той е малко по-възрастен, около слепоочията му вече има бели коси, които му отиват. Прилича на чиновник. Или на адвокат. Да, адвокат е по-добре - но от онзи тип адвокати, на които би се доверил и ще им позволиш да ти пазят гърба. В момента той поглежда в огледалото за обратно виждане и леко се усмихва. После и тя се усмихва. Той сигурно забелязва това.

- Тази история не ми излиза от ума. Няколко дни мисля само за това. Град, в който да отидеш, за да сложиш край на живота си... Емиграция в смъртта...

- Нито дума повече за самоубийци - казва тя.

Той я поглежда.

- Шегуваш се, нали?

Тя не се шегува.

Трябват му няколко секунди, за да си даде сметка, че вече не я познава толкова добре. Заедно са от четири години. За това време опознаваш човека до себе си, нали? Но после нещо се обърква и отново си в изходна позиция. Тя вече не е същата и от известно време мисли за друг. Достатъчно е да погледне в огледалото за обратно виждане и вече ѝ се струва, че другият е там - на задната седалка. Даже има усещането, че ако протегне ръка назад, ще може да докосне мъжа от задната седалка. Таен съучастнически знак. На няколко пъти протяга ръка назад, все едно ще го докосне, все едно ѝ трябва повече пространство.

Мъжът до нея не обръща внимание на това. Той продължава да мисли за самоубийците, които пропътуват половината свят, за да кажат чао на всичко. Връща се на историята, дълбае я, чопли я като болно място. Той си е такъв - от онези хора, на които можеш да се облегнеш. Юрист, работи с емигранти, дава безплатни консултации на бежанци за правото им да пребивават, ориентира ги в цялата тази каша с човешките права и поне два-три пъти на ден цитира Женевската конвенция. Ако някой го наблюдава отстрани, ще реши, че вярва в нея повече, отколкото в Библията. Освен това не спира да се изумява от този парадокс - в града, в който се провежда конференцията за защита на човешките права, пристигат самоубийци от цял свят. Това също е човешко право.

- Погледни нещата така - продължава той - тези хора имат право да се самоубият. Те имат право да изживеят живота си и достойно да си отидат от него. Аз съм "за". Тяхно право е да изберат достойна смърт. Просто там законът им позволява това. Нямам нищо против. Имат пари - дават ги. Но пък аз години наред работя с хора, които бягат от едно място на друго, за да се спасят от смъртта. И често пъти нямат пари, за да си го позволят. Разбираш ме, нали? Нелегалните имигранти, които пристигат в чужда страна, рискуват живота си. Те знаят това и поемат този риск. В този момент - докато ние с теб отиваме в планината, за да покараме ски за два дни, бежанците по света са станали 52 милиона. В момента купища претъпкани лодки кръстосват Средиземно море. Хиляди хора излизат от дома си по чехли и никога повече не се връщат. 52 милиона! Ти можеш ли да си представиш 52 милиона? Аз не! Представям си претъпкани стадиони. Ноу Камп, например! Спомняш ли си Ноу Камп? Той събира почти сто хиляди души. Колко такива стадиона трябват, за да се поберат всички онези, които бягат? Емигранти, бежанци, изселници, изгнаници, преселници... Наречи ги както искаш, това няма значение. Но ти, като един добър счетоводител, лесно можеш да ги сметнеш. Сигурно на един счетоводител не се налага да си представя тези милиони. За него те са цифри и веднага намира решението... Не, не клати глава! Не блъфирам! Това не са празни приказки. Това е официална информация. Това е годишният доклад на ООН. Хората непрекъснато бягат...

- Престани - казва тя тихо.

Той може би не я чува, защото продължава.

- Виж, не може да се направи статистика колко от нелегалните имигранти загиват, преди да стигнат целта си. А целта им е преди всичко да живеят. В същото време хиляди хора всяка година се стремят да напуснат живота, но през официалния вход - не като се самоубият, а като вземат официално разрешение, че имат това право. Следиш ли ми мисълта? Те също са емигранти, но залагат на сигурното, на смъртта... Емигранти в смъртта. Разбираш ли?

- Спри! Спри! - изкрещява тя.

Това вече е изненада за него. Тя не е от хората, които крещят. Хрумва му, че вече наистина не я познава. Хрумва му още, че тази малка почивка няма да оправи нещата между тях двамата, които от известно време не вървят както трябва. Най-вече заради неговите безкрайни конференции на другия край на света, заради работата в почивните дни, заради всички онези спешни неща, които никога не търпят отлагане. А също и заради хилядите приказки, които сега изговаря за последната конференция, за да не ѝ даде повод да си помисли, че там може и да се е случило нещо. Както и заради това, че и той се усмихва понякога ей-така на нищото, когато поглежда в огледалото за обратно виждане. Говори, за да не се налага тя да го попита - на кого се усмихваш, и той да не знае какво да ѝ каже. Защото, когато се появи друг човек, ти непрекъснато мислиш за него и навсякъде го взимаш със себе си.

- Спри! - продължава да крещи тя.

Той взима завоя малко по-остро.

Час по-късно мъжът се приближава към колата, за да огледа щетите.

- Госпожо, добре ли сте? - пита той. - Можете ли да се движите?

Тя не знае дали е добре. Не знае дали може да се движи. Не знае дали я боли. Мъжът повтаря въпроса си:

- Добре ли сте? Не се местете. Сега ще дойде помощ - успокоява я.

Тя не може да чака.

- Другите как са? - пита.

Мъжът я гледа внимателно, все едно ще прочете нещо по лицето ѝ. После се надвесва над колата, за да погледне вътре.

- Това съпругът ви ли е? - пита той.

- Другите как са? - продължава да задава тя все същия въпрос.

- Кои са другите? - пита мъжът, но за него нещата са ясни.

- Другите с нас - казва тя. И усеща, че точно сега няма сили да обяснява всичко.

© Оля Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2020, № 11 (252)

Други публикации:
Оля Стоянова. Висока облачност. Пловдив: Жанет 45, 2017.