Eдни мои приятели, които живееха в град Толидо, щата Охайо, бяха организирали парти и аз с удоволствие се присъединих към поканените. Обикновено на такива събирания човек има възможност да срещне други българи и да се разтовари от динамичното американско ежедневие. Още щом пристигнах, Люси ме поведе към хола, приютил повечето от гостите, за да ме запознае с доктор Майкъл, за когото ми беше говорила толкова много. Той стоеше в средата на стаята и оживено разказваше за своя дядо, който по щастлива случайност пропуснал да се качи на кораба "Титаник", когато емигрирал от България за Щатите. Люси го изчака да свърши и ни представи един на друг.

- Радвам се да видя един новопристигнал българин - каза докторът, като се усмихна приятелски.

- Вие говорите много добре български - откликнах любезно.

- Благодаря за комплимента, но да знаете, че не ми беше лесно да науча езика на дядо - весело призна той и подкани присъстващите да вдигнат тост за България.

- За България! - чуха се откъслечни възгласи и звън на чаши.

Доктор Майкъл изглеждаше около четиридесетгодишен, висок и едър мъж с права черна коса, стърчащи на всички посоки вежди, и характерна, леко издадена напред долна челюст. Той беше интересен събеседник и през цялата вечер се оказваше център на вниманието. Говореше с въодушевление за героичното минало на България и показваше завидни познания от националната ни история и култура. Бях очарован от забележителния интерес, който проявяваше към родината на своя дядо. Когато си тръгнах от приятно прекараната вечер, той ми каза, че ако имам нужда от нещо, мога да му се обадя по всяко време.

Не след дълго ми се наложи да се обърна към доктора за един медицински съвет. Той много се зарадва, като чу гласа ми по телефона, и ме покани в кабинета си.

По време на прегледа ми разказа най-подробно последните новини от България, прочетени в Интернет, като правеше обстойни коментари за всяко едно събитие. Накрая ведрото му лице изведнъж придоби сериозен вид и той съвсем неочаквано заяви:

- Недей да казваш на твоите сънародници колко си ми платил за прегледа, че вие, българите, страшно си завиждате и все се оплаквате, че ви взимам много пари.

- Добре, докторе - отвърнах леко объркан.

Колкото и неприятна да ми се стори тази негова забележка, не отдадох голямо значение на думите му. Не исках да си правя прибързани изводи за човека, който при първата ни среща ми беше направил такова добро впечатление.

Когато отидох на контролен преглед, доктор Майкъл тъкмо беше свършил с пациента преди мен и му разказваше за посещението си в Гърция. Напразно очаквах да спомене нещо и за родината на своя дядо и като ме покани в кабинета си, побързах да го попитам какво най-много му е харесало в България.

- Знаеш ли? - замислено рече той, като приглади веждите си. - Аз никога не съм ходил в България.

- Но защо?

- Просто не виждам какво толкова има да й гледам на Българията - отвърна и след кратка пауза продължи: - Виж, Гърция е друго нещо, то красота, то култура! Много ми хареса Акропола и въобще цяла Атина.

- Нали вие самият казахте, че в България има исторически забележителности, които си струва да се видят!

- Така е, но тези исторически забележителности са предимно тракийски или византийски.

- Не забравяйте, докторе, че ние имаме и чисто български културно-исторически паметници, които са от световно значение и са под защита на ЮНЕСКО - не се стърпях аз.

- Да, но сега, ако отида в България и разберат, че съм американец, може да ме оберат или, не дай Боже, да ме убият.

- Не мисля, че вероятността да ви оберат или убият в България е по-голяма, отколкото в Америка - възразих аз, като едва се сдържах да запазя добрия тон.

Моят отговор го подразни и той каза, че ние, емигрантите, не бива да сме толкова неблагодарни към Америка и заговори за нея със същия пламенен патриотизъм, с който на партито у приятелите ми славословеше България. Нашият разговор премина в безсмислен монолог. Накрая му благодарих за прегледа, платих и побързах да си тръгна.

Беше изминало доста време от последното ми посещение при доктора, когато го срещнах на едно събиране по случай 3 март. Специално наетата за тържеството зала беше изпълнена до краен предел. Хората, празнично настроени, използваха случая да се запознаят и да си побъбрят с други българи, някои дошли чак от съседните щати. Преди да започне официалната вечеря, приветствено слово прочете свещеникът от българската църква, а след него президентът на родолюбивата организация, инициатор за празничното отбелязване националния празник на България. После дадоха думата на вицепрезидента. За моя най-голяма изненада на трибуната застана не друг, а доктор Майкъл. Той огледа със задоволство събралото се множество, придърпа към себе си микрофона, чукна по него, за да провери как работи, и пристъпи към речта си:

- Ние трябва да се гордеем, че сме българи! Ако се разровим в историята, ще видим, че и ние сме дали нещо на света...

Думите течаха от устата на вицепрезидента като пълноводна река, той се разпалваше все повече и повече, придружавайки патриотичните си поанти с разгорещени ръкомахания. Не знам дали обърка личните местоимения, но често повтаряше "ние, българите", докато съвсем ясно помнех, че последния път ни нарече "вие, българите". Когато свърши, залата бурно го аплодира със ставане на крака.

- Това се казва истински българин. Такъв човек заслужава да бъде избран за президент на България! - възторжено възкликна една възрастна дама от моята маса, като не спираше да ръкопляска.

От височината на трибуната доктор Майкъл наблюдаваше с наслада ефекта, който бе предизвикал. Лицето му се бе разляло в широка самонадеяна усмивка, грамадната му долна челюст изглеждаше още по-властно издадена напред и очите му обхождаха множеството с победния поглед на бик, току-що пробол своя тореадор.

© Константин Стоянов-Окела
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.06.2002, № 6 (31)

Други публикации:
Константин Окела. Емигрантски разкази. София: Световит, 2004.