"О, неразумни и юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин?"

С тези паисиеви слова към българския народ се обърна американският президент Бил Клинтън при историческото си посещение в България през ноември 1999 г. Интересно обаче, как щяха да се почувстват българските му домакини, ако той беше проявил желание да види "История славянобългарска", след като така добре е запознат със значението, която тя има за нас? Съдейки по отношението на държавните ни мъже, които с нищо не показват да са заинтересовани от нейната съдба повече, отколкото президентът на една чужда страна, то отговорът се налага от само себе си. Аз не искам да оспорвам решението на правителството да върне "История славянобългарска" на намиращия се в Света Гора - Гърция манастир "Св. Георги Зограф". Съгласен съм, че е редно да я върнем, след като тя е била взета оттам по не съвсем почтен начин. Не мога обаче да си обясня защо българските управници досега не направиха нищо, за да уредят проблема и гръцката страна да предаде официално "История славянобългарска" на Националния исторически музей. Аз съм сигурен, че ако проявим малко повече дипломация, южната ни съседка би се съгласила да я размени за някои гръцки ръкописи, намиращи се в нашите музеи.

Паисий Хилендарски написва "История славянобългарска", за да служи тя на българския народ. Благодарение на нея преди повече от два века и половина се разпалва огънят в застиналото огнище на националнато ни самосъзнание. Сега, когато отново сме обезверени и наред с икономическата криза изживяваме духовен катаклизъм, сравним с времето на нейното създаване, надали е най-разумно тя да стои заключена в Зографския манастир, далеч от тези, на които народният будител я завеща. Днес ние отново имаме нужда от Паисиевата "История". Това най-ярко пролича през януари 1998 г. - преди тя да отпътува за Гърция, - когато хиляди хора от всички краища на страната дойдоха да се поклонят за последно на тази българска светиня.

В своята книга "Забранено за жени" проф. Марко Семов описва посещението си в Заграфския манастир. Той споделя, че в него освен екземпляра, който бе в Историческия музей, се пази още един оригинал, написан от ръката на Паисий. Ако просветните ни дейци не могат да уредят поне единият от тях да остане за постоянно в България, най-малкото, което биха могли да направят, е сакралната "История" да гостува в родните музеи, където тя ще бъде достъпна за всички. Защото, откакто я върнахме на атонската обител, българите, които успяха да я видят, със сигурност се броят на пръсти. Дори материалното положение на нашите сънародници да им позволи една екскурзия до Гърция, то за посещението на Света Гора, която е един своебразен православен Ватикан, се изисква специална виза и достъпът до манастира е крайно ограничен, като за представителките на нежния пол той е напълно забранен. Да не говорим за многобройните ученици, които всяка година изучават Паисиевата "История". Защо трябва да им отнемаме възможността да черпят от този извор на национална гордост и патриотизъм?

Мисля, че е крайно време да се погрижим за културно-историческото си наследство и да престанем да се съобразяваме с другите, когато става дума за националните ни интереси. Защо не се поучим от една Гърция, успяла да си издейства от Британския музей, в който се намира и българското Иван-Александрово четвероевангелие, да й върне древни византийски пана и мозайки? Или да вземем за пример Република Македония, която не се посвени да си присвои част от културно-историческите паметници на България. Нищо чудно утре в Скопие да обявят "История славянобългарска" за "История на македонскиот народ", както направиха това с не един и два изконни български ръкописа, и след като считат Паисий Хилендарски за македонец.

Кога най-после ще се научим, че народ без история е като дърво без корен и че ако има нещо по-страшно от това, то е когато сам се отказва от нея и с лека ръка пропилява националната си памет, градена в продължение на векове.

© Константин Стоянов-Окела
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.01.2001, № 1 (14)