|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Константин Стоянов-Окела Вече повече от 120 години след трагичната кончина на Васил Левски, събитията свързани с неговото залавяне и общоприетото предателство на поп Кръстьо, все още продължават да вълнуват не само неговите изследователи, но и всяко българско сърце. Навярно мнозина преди мен, четейки някоя от биографиите на Апостола са си задавали същите въпроси, които аз много пъти съм си задавал във връзка с неговото предателство. Така например, за мен винаги е било интересно да разбера защо след като поп Кръстьо е съобщил на турските власти, че Левски ще преспи в Къкринското ханче, те изпращат за неговото залавяне само десетина най-обикновени заптиета? Как да си обясним, че най-висшият представител на властта в Ловеч, каймакаминът Хасан бей, не се е възползвал от всички средства и полицаи, с които е разполагал, при арестуването на най-търсения бунтовник по онова време в цялата Османска империя и е рискувал при евентуален неуспех да загуби служебното си положение. Една част от привържениците на версията за предателството твърдят, че поп Кръстьо е издал Левски, когато са го извикали в конака да познае самоличността на задържания от Къкринското ханче. Но тогава възниква въпросът защо след като Хасан бей вече със сигурност е разбрал от поп Кръстьо, че заловеният е “баш комитата”, го изпраща на разпит в Търново, а не направо пред съда в София, като по този начин той се е отказал не само от голямата парична награда, която е била обявена за неговото залавяне, но и от издигане в административната йерархия. В нито една от биографиите за Васил Левски не можах да открия задоволителен отговор на интересуващите ме въпроси, докaто не прочетох научно-документалната книга на Димитър Панчовски “Последните дни на Васил Левски”, която беше издадена в началото на 1990 г. В нея авторът след многогодишни и задълбочени изследвания разглежда с детективска прецизност събитията довели до залавянето на Левски и въпроса за неговото предателство. Той прави своите аргументирани разсъждения върху солидната основа на архивни документи и свидетелски показания, някои от които неволно или умишлено са убегнали от погледа на други изследователи. Г-н Панчовски никъде не натрапва своето мнение, а оставя читателите сами да преценят дали Апостолът на свободата е предаден, след като се запознаят с резултатите от неговите научни изследвания. Моето лично мнение от препрочитането на тази увлекателна книга е, че залавянето на Васил Левски и провалът на революционната организация са следствие от признанията на Димитър Общи, които той прави в съда, след като е арестуван във връзка с Арабаконашкия обир. Именно от Общи и неговите съучастници турските власти научават за готвената националноосвободителна революция и нейния гениален стратег и водач, след което те взимат всички необходими мерки за неговото залавяне, като за целта определят крупна парична награда. И така, в условията на засилена полицейска бдителност става фаталната среща на Левски и неговият придружител Никола Цвятков с две обходни заптиета на пътя от Ловеч към село Къкрина. Въпреки че заптиетата ги пропускат да продължат своя път, не е нужно човек да е Шерлок Холмс, за да се досети, че те са докладвали на каймакамина за срещатата си с Никола и неговия непознат спътник. Последвалите събития са известни на всички. За съжаление книги като “Последните дни на Васил Левски”, “По-важни моменти от живота и делото на Йеродякон Игнатий-Васил Левски” от Иван Петев и “Предателите на Васил Левски”, отново с автор Димитър Панчовски, които на базата на исторически свидетелства оспорват тезата, че поп Кръстьо е предател, успяха да видят бял свят едва след 1989 г. Преди започване на демократичните промени у нас не бе възможно издаването на подобни книги, докато биографията за Левски от Иван Унджиев, който е един от най-върлите застъпници на версията за предателството на поп Кръстьо, е публикувана три пъти през 1947, 1967 и 1980 г. Това се дължи на факта, че по време на "социалистическия реализъм" в българската литература беше табу да се пише, че поп Кръстьо е невинен, тъй като неговото предателство идеално се вписваше в разработения от БКП план за уронване престижа на църквата и намаляване ролята на религията у нас. И понеже Кръстьо Никифоров, се оказва представител на тази църква, комунистите нямаха никакъв интерес през годините, докато ни управляваха, да направят по-задълбочени проучвания, с които да се установи цялата истина около съдбата на най-светлата личност в българската история. А ние в желанието си да възвишим Апостола на свободата до Иисус Христос, и за да придадем същия трагизъм на неговата смърт, сме приели с лекота, че българският Месия Васил Левски е бил предаден като сина Божи. Подобна преднамереност има и по отношение разкритията около гроба на Васил Левски. Вече години наред писателят Николай Хайтов се опитва да привлече общественото внимание върху съдбата на тленните останки, открити в разкопания през 1956 г. гроб в олтара на софийската църква “Св. Петка Самарджийска”, за които в една статия на в. ”Мир” от 1937 г. се твърди, че са на Васил Левски. Неговите дискусии и публикации на тази тема се посрещат на нож от учените, участвали непосредствено в разкопките или свързани по някакъв начин с тях. И вместо да отговорят на г-н Хайтов къде са костите от този гроб, те гузно мълчат или се опитват да омаловажат неговото родолюбиво начинание. Ако костите бяха запазени, то много лесно може да се установи дали те са на Васил Левски, като се сравни техния ДНК с този от неговите коси, които се пазят в Националния исторически музей. Но явно властниците по това време са се страхували тези тленни останки да не се окажат на единствения неканонизиран български светец Йеродякон Игнатий, тъй като те са били несъвместими с мумията на вожда на българския комунизъм Георги Димитров или още по-малко с паметника на Ленин, издигнат срещу църквата “Св. Петка Самарджийска”. Мисля, че е крайно време да разберем цялата истина около така нареченото предателство на българския национален герой Васил Левски и да се освободим от неговото тенденциозно тълкуване, или както казва големият български писател Георги Марков в една своя статия: ”Идва оня безпощаден миг, когато историята безкомпромисно поставя всекиго на мястото му. И за разлика от диалектиците, аз ще кажа - няма ваша и няма наша история, има истинска история.”
© Константин Стоянов-Окела |