Обвива ме тишина и мрак - плътен, лепкав, черен мрак. Не помня кой съм или къде съм - главата ми е изпразнена от спомени. И мисли. Сякаш съм роден от въздишката на нищото и захвърлен на дъното на чудовищен кладенец - а може би е тъмница или гроб... Не знам дали изобщо съществувам. Сетивата ми са ампутирани. Ненужни. Сънувам себе си. Аз съм творение на мрака, негово въплъщение в мисъл...
        Лежа някъде - върху някаква твърда каменна повърхност, а тишината болезнено вибрира във въздуха. Не мога да помръдна, колкото и да се напрягам. Все едно съм окован с невидими вериги. Къде съм? Кой съм?! Не знам. Не помня дори името си. Иска ми се да крещя с все сила, да излея разкъсващите ме отвътре въпроси, но от гърлото ми не излиза нито звук. Мракът, тегнещ наоколо, ми отвръща със зловещо мълчание, сякаш ми се подиграва. Страхът, че няма да успея да си спомня, се просмуква в мен, разтърсва ме и внезапно се превръща в ужас.
        Господи, какво сте направили с мен?!...
        Мислите ми се лутат безпомощни в лабиринтите на съзнанието - подобно на изгубени в нощта зверчета. Какво е било преди, какво е сега? - не помня. Сигурно съм мъртъв... Но нали все пак мисля, значи съществувам. Неизвестно къде. В царството на сенките, в което аз съм единствен...
        Трябва да направя нещо, каквото и да е, иначе ще полудея. Опитвам се отново да помръдна - да раздвижа ръка или крак, за да не се чувствам така ужасяващо безтелесен, но всичко е напразно. Времето е замръзнало в някаква точка отвъд света - сякаш на ръба на пропаст. Не усещам друго, освен студената гладка твърд под мен. Мислено започвам да сканирам себе си - отгоре надолу и обратно. Нямам тяло, нито пулс, нямам крайници, нито сетива. Нищото ме е разтворило без остатък. Въпреки това знам - с непоколебима, непонятна за мен увереност - че е имало преди, ала спомените са затрупани толкова надълбоко сред пластовете на съзнанието ми, че всеки опит да стигна до тях е обречен на неуспех.     Вратата към миналото е заключена, а ключът - изхвърлен. Досещам се, чувствам го, знам - той е в името, в моето изгубено име. В няколко нищо незначещи букви... Иска ми се да вярвам, че ще успея да ги преоткрия. Но преди това трябва да се справя с мрака, който неумолимо ме разчленява на късове. И с тази непоносима тишина, затиснала ме като оловен саван.
        Страхът от неизвестността продължава да ме връхлита на яростни вълни, оглозгващи последните остатъци от съзнание в мен. Навярно скоро ще настъпи краят... Но няма да се предам лесно! - заявявам го на мрака. Не и преди да съм разбрал онова - погребаното вътре в мен. Господи, помогни ми! Трябва да си спомня какво е било преди! На всяка цена трябва да узная... Отчаянието избухва в мен и се превръща в гняв. Ще си спомня! Колкото и безсмислено да е вече...
        Събирам мислите си и с удесеторени сили започвам отначало. От главата надолу - до върховете на краката (там, където би трябвало да се намират), после обратно нагоре. И отново, и отново... Без успех. Не усещам дори частица от себе си. Като че разбрал моята безпомощност, мракът ме стисва в задушаващата си черна прегръдка - толкова силно, че онемявам, но смъртта ме отминава. След един дълъг миг се изтръгвам задъхан от нищото и започвам да ругая без глас, докато се успокоя. Почивам известно време, след което съсредоточавам вниманието си върху ръцете. По-точно - в една въображаема точка на метър от мен, където трябва да е лявата ми ръка. Струва ми се толкова далеч и толкова чужда...
        Напрягам воля - влагам всичко от себе си, но все едно че опитвам да преместя невидима планина, в чието съществуване дори не съм сигурен. Не се отказвам, макар да знам, че усилията ми са обречени. Боря се с цялата ярост и отчаяние, на които съм способен - минута, две, десет... времето е измислена величина, тук сме само двама - аз и мракът, очакващ търпеливо своя час... и тогава изведнъж долавям нещо. След още секунда успявам да го определя. Трепване... Някакво мускулче се събужда в безтелесната ми същност - усещам го като леко бодване, което ме изпълва с дива радост. По дяволите, жив съм!... В отговор мракът безшумно отстъпва с крачка, макар и все така непроницаем. Продължавам настойчивите си опити, концентрирал мисъл в същата онази точка, и усещането става по-осезателно. Да, това е пръст! Връхче на пръст - палец или показалец. Драсвам с него леко върху каменните плочи и допирът ми връща чувството за идентичност. Изпълва ме с надежда. Навярно ще успея да почувствам тялото си - или поне да изровя името си от прашните ъгълчета на тъмницата, в която съм захвърлен.
        Почивам за кратко, защото усилието ме е изтощило съвсем, после отново се съсредоточавам върху пръстите на ръката. Засега усещам само показалеца си, мога и да го движа - едва, едва, но това е началото... Студената твърд на камъка, по която дълбая, не издава нито звук. Не спирам. Дълбая с нокът плочата, събрал себе си в едно-единствено движение. Трябва, защото иначе съм мъртъв... Изчоплям спомени от мрака, все така плътен и задушаващ. Пред мен се е разляла вечност от време - чак до свършека на света. Или може би това вече се е случило, а аз не съм разбрал...
        Постепенно започвам да чувствам още два от пръстите си - палеца и средния. Тази малка победа почти ме опиянява, но не за дълго - умората ме наляга внезапно и силите ме напускат. В следващия миг стремително пропадам някъде в нищото. Неясен, далечен ромон насища тишината - странни, прилични на гласове и стъпки шумове, долитащи през бездната до мен, ме унасят и аз заспивам. След още миг вече ме няма...
        Крис нетърпеливо погледна часовника си. Беше подранил за срещата с няколко минути, но мисълта за находката не му даваше покой. Какво ли се криеше зад думите на Харада? И защо толкова спешно настояваше да се върне на борда? Нямаше представа какво се е случило по време на тридневното му отсъствие. Харада не успя или не поиска да му обясни, а и връзката с повърхността беше прекалено лоша, за да го разпитва за подробности. Освен - че ставаше въпрос за тяло с изкуствен произход, открито случайно от един от корабите на базата. Можеше само да гадае, но ако беше това, което си мислеше...     Вслуша се в тишината. До слуха му долиташе слабото, едва доловимо туптене на системите за изкуствена гравитация.
        Спокойствието, царящо в изследователския сектор на “Арес”, му се стори странно - въпреки че никога по-рано не беше стъпвал в тази част на огромния орбитален комплекс. Всъщност за първи път идваше на Марс... Допи остатъка от кафе в чашката и стана от креслото. По коридора премина някакъв човек, без да го забележи, и потъна в една от дългата редица врати на лабораториите. Крис прогони догадките. Пристъпи към панорамния прозорец на празното барче, после се облегна на стъклото, вперил разсеян поглед навън.
        Вляво - сред черната космическа пустош се виждаше част от основния модул на комплекса, наподобяващ сплесната пура, обсипана с гирлянди от разноцветни светлини. Към нея беше свързана ажурната носеща конструкция от милиони слънчеви батерии, осигуряващи енергията за “Арес” - приличаше на полукръгло исполинско платно, разперено откъм подслънчевата страна на станцията. Вдясно - изпълнил целия долен ъгъл на илюминатора, блестеше Марс - ръждивочервен на цвят, пресечен на две от линията на терминатора. Недалеч оттам, в дневната му половина, се очертаваше оранжево петно с разръфани краища, което едва забележимо се местеше на запад. Вероятно беше прашна буря, вилнееща на планетата, и то доста силна. Ако не се лъжеше, някъде в същия район се намираха и Пирамидалните планини - крайната цел на отдавна планирания туристически поход. Жалко, че беше свършил толкова скоро за него. Нищо, успокои се Крис, следващия път щеше да има повече време.
        Някой неочаквано се изкашля зад гърба му и го сепна. Беше Харада - позна го по стилизирания знак на “Арес”, пришит към ръкава на якето му. Имаше смугло, скулесто лице с пригладени назад черни коси и необикновено широка усмивка.
        - Предполагам, че чакате мен - подаде му ръка той. - Името ми е Харада.
        - Приятно ми е. Крис Ваер - отвърна на поздрава. - Но нали вече се запознахме по радиото?
        - Да. Наложи се да ви извикаме... - Харада замълча, сякаш не знаеше откъде да започне. - От бордовия регистър научих, че това е първото ви слизане на повърхността. Как ви се стори Марс?
        - Съвсем безжизнен... въпреки че го очаквах. Всъщност успях да разгледам само Долината на Маринър.
        - В Системата има далеч по-безжизнени места от това - усмихна се той. - Може би трябва да ви се представя. По професия съм екзобиолог, доскоро бях на Титан - в наземната база, изучавахме органичните протоструктури, открити под леда, сигурно сте чели. Сега съм назначен за ръководител на групата, натоварена с изследване на находката. Още веднъж простете, че ви проваляме почивката, но просто нямаме друг избор. Вие сте единственият археолог на борда на “Арес” в момента. След седмица очакваме пристигането на екип специалисти от Земята, страхувам се обаче, че не разполагаме с толкова време.
        - Находката, за която говорите... - не се стърпя Крис да зададе въпроса, който го измъчваше от самото начало, - свързана ли е тя с Гаянските артефакти?
        - Да, определено. Повече дори, отколкото си представяхме. Обстоятелствата са доста странни, сам ще се убедите... Сред материалите попаднахме и на нещо, което по всяка вероятност представлява дневник.
        - С Гаянско писмо?! - изненадан запита Крис.
        - Именно. Смятаме, че в него се крият отговорите на повечето ни въпроси. Надявам се с ваша помощ да стигнем до тях.
        - Не съм сигурен - отвърна Крис, все още осмисляйки чутото. - Това е много сложен език, който в определени отношения наподобява код. Навярно знаете - успели сме да реконструираме само малка част от него, но... бих опитал.
        - Тогава да вървим - улови го под ръка Харада. - Предлагам първо да слезем в товарния отсек, за да се запознаете с находката.
        Асансьорът ги отведе в долното ниво на станцията, отминаха оживения централен възел - няколко робота от обслужващия персонал бяха заети с разтоварването на някакъв току-що пристигнал кораб - после свиха по коридора към страничните хангари. Нетърпението гризеше Крис. Искаше му се да запита нещо Харада, каквото и да е, само и само да разсее мълчанието, но въпросите бяха толкова много, че не можеше да избере.
        Спряха пред хангара в дъното на коридора, биологът набра отварящия код - след секунда вратата със съсък се отвори пред тях и Крис последва Харада. В средата на помещението се открояваше сива заоблена грамада, прилична на огладено парче скала. Беше положена върху ниска платформа и заобиколена от няколко гигантски робота с различно предназначение, чиито манипулатори-ръце висяха безжизнено отпуснати край нея. Хората, които ги посрещнаха вътре - от състава на техниците, ако съдеше по сините им комбинезони, продължаваха разпалено да обсъждат някакъв проблем. Харада му направи знак с ръка да изчака и се присъедини към тях, но Крис изобщо не забеляза. Вниманието му беше погълнато от нещото и той забрави всичко останало.
        Първата му мисъл бе, че то наистина е скала, въпреки строгата си геометрична форма - може би някакъв странен астероид, уловен в Пояса. После обаче, когато приближи, разбра, че се заблуждава.     Тялото беше от метал и по-скоро сребристо, отколкото сиво - загубило отдавна предишния си блясък, надупчено и проядено от неизброимите срещи с частици междузвезден прах и добило цвета на пепел. На отделни места в корпуса, където космическите бомбардировки бяха нанесли по-сериозни поражения (в някои от дупките можеше да се провре човешки пръст), се забелязваше неговата многослойна структура - като низ от редуващи се слоести обвивки, свързани помежду си с метална мрежа. Имаше издължена обтекаема форма, с малки аеродинамични криле от двете страни и скосена задна част, в която тъмнееха три кръгли отвора, прилични на сопла на двигател. По цялата му дължина бяха изписани някакви почти изтрити от времето знаци - напомняха клинопис. След няколко мига на взиране Крис осъзна, че това са букви. Потръпна. Беше го предчувствал...
        - Аура - неволно произнесе написаното на глас.
        - Странно име за кораб - подхвърли до рамото му Харада, приближил се неусетно кога.
        - Всъщност не - отвърна Крис, хипнотизиран от сивосребристата грамада пред себе си. - На езика на Хайна “аура” означава надежда.
        - Хайна... - замислено повтори Харада. - Така са наричали света, от който са дошли, нали?
        - Да... или сигма от Северна корона. Поне по наши предположения, защото данните, с които разполагаме за тях, са съвсем оскъдни.
        - Изминали са разстояние от почти хиляда светлинни години, за да дойдат тук. Не е ли твърде много?
        - Прав сте, но със сигурност знаем, че те са били силно развита техническа цивилизация, пред която едва ли са стояли бариери, особено що се отнася до полетите със субсветлинна скорост. По този въпрос още се спори... И наистина подобен полет прилича на авантюризъм, защото би превърнал астронавтите на борда в изгнаници, завръщащи се в едно неузнаваемо за тях далечно бъдеще - нали теорията на относителността е безпощадна... Възможно е обаче да са използвали някакви по-различни, преки пътища - като директен преход през пространството или... впрочем не знам, не съм специалист. Предполагам, че някак са се справили с проблема за времето. Остава въпросът каква е била целта на посещението им - и какво се е случило с тях после. Дали са представлявали обикновена изследователска експедиция или са търсили нещо определено? Дали Земята е била само междинна спирка по пътя им, след което са продължили неизвестно накъде - за съжаление онова, което изровихме при разкопките в Гаяна, се оказа недостатъчно да си отговорим.
        Крис замълча, питайки се що за летателна машина беше това. По всяка вероятност - планетолет, заради сравнително малките си размери. Доста поочукан от метеоритните атаки, но все пак напълно запазен кораб от света на Хайна.
        - Искам да ви попитам нещо. Какво точно открихте в Гаяна? Доколкото разбрах, вие лично сте участвали в разкопките.
        - Беше преди три години... Съвсем малко, дреболии - и то в крайно лошо състояние. Намерихме части от машини и съоръжения с неизвестно предназначение, повечето натрошени и овъглени като от силен взрив, полустопени магнитни и кристални матрици - носители на информация, които изобщо не успяхме да дешифрираме, и неща от този род. Накрая все пак ни провървя. Попаднахме на няколко страници с текст и карта на земните континенти, в това число и на легендарната Атлантида... Бяха по-скоро обяснителни бележки. А също и на матрица с аудиозапис. Те ни помогнаха да възстановим отчасти езика им, както и да си изградим приблизителна представа за тях. Останалото са хипотези... Не разполагаме с нищо конкретно. Според мен обаче доста са приличали на нас. Не само заради пътя на технологично развитие, който следваме и ние, но може би и като култура. Вярвам дори, че са били хуманоиди.
        Харада бавно кимна до него, потънал в някакви свои мисли.
        - Къде го намерихте? - запита Крис.
        - На Юпитер - отвърна той, все така замислен.
        - На Юпитер?!
        - Като изкуствен спътник на планетата - странно нали... “Язон” се натъкнал на него случайно, докато извършвал маневри за прилуняване на Калисто - на няколко хиляди километра от спътника. Тялото се движело по силно изтеглена елиптична орбита, която съвпадала точно с курса на кораба. В първия момент от борда го взели за астероид. Нали знаете - доста често в орбита около Юпитер се срещат подобни спътници-скали, неотбелязани на нито една карта. Сблъсъкът бил неизбежен, а в случаи като този пилотите обикновено използват лазерните оръдия - по-бързо и по-икономично е. Неизвестно защо вторият пилот на “Язон” решил да направи бегъл спектрален анализ на тялото, преди да задейства защитата. Оказало се, че датчиците регистрират необичайно високо съдържание на редки метали. После, когато включили и скенерите, забелязали и неестествено правилната му форма... Докараха го на “Арес” преди две денонощия. Ние, разбира се, го подложихме на подробен анализ, след което го отворихме.     Корпусът му е изработен от неизвестна сплав на титан, платина, германий и някакъв още непознат елемент, а приблизителната му възраст е тридесет и седем хиляди години...
        - Напълно съвпада с възрастта на Гаянските артефакти - отбеляза Крис.
        - Да, несъмнено машината е принадлежала на тях - продължи Харада, - но засега не знаем нищо повече. Например защо беше открита на Юпитер - доколкото ми е известно в цялата Слънчева система, освен на Земята, не са откривани следи от тях. Или нейната твърде висока скорост... Просто е невероятно, че за толкова хилядолетия не се е стигнало до някой по-значителен сблъсък с метеорит и е оцеляла. Дали е имала определена цел или случайно е била заловена от гравитационното поле на Юпитер? Надяваме се с ваша помощ да разрешим тези загадки... Хайде, елате. Още не сте видели всичко.
        Двамата заобиколиха машината, Харада направи знак на единия от техниците, който набра някаква команда върху пулта на близкия робот. Крис долови слабото бръмчене на сервомотори, в същия миг огромната ръка-манипулатор се задвижи. Прилепна към тялото, подобно на огромна вендуза, и бавно откъсна парче от металната му плът, след което се отмести встрани и замря, откривайки пред тях в корпуса кръгъл отвор.
        - Не успяхме да го отворим по друг начин - добави Харада. - Наложи се да го срежем.
        Крис пристъпи в прохода, затаил дъх. В главата му се въртеше една неясна мисъл или по-скоро въпрос, но той отлетя почти веднага.
        Вътрешността на машината изглеждаше по-голяма, отколкото отвън. Представляваше овална кабина, чиито стени излъчваха мека светлина, сякаш фосфоресцираха. В носовата си част тя беше съвсем прозрачна, като че ли направена от стъкло, а не от метал. Виждаше се полукръгъл пулт, обсипан с терминали, електронни прибори, клавиши и празни млечнобели екрани. Пред пулта стоеше кресло с преметнати върху облегалката предпазни колани - все едно някой преди малко беше станал от него. По протежение на близката стена имаше редица от ниши с матови вратички, една от тях беше полуотворена и Крис зърна в нея нещо сребристо, заприличало му на дебела дреха - или по-точно на скафандър. Край отсрещната стена беше разположена някаква сложна инсталация - сред плетеницата от електроника светеха няколко индикатора в червено и синьо. Последната беше свързана с друго странно устройство с форма на паралелепипед, заемащ почти цялото свободно пространство в кабината. Напомняше саркофаг с човешки размери и полупрозрачен капак, който беше отворен. Стените на камерата отвътре бяха облицовани с многоъгълни плочици с цвят на кехлибар, а на отделни места в тях се очертаваха редове от дупчици с неясно предназначение. На известно разстояние от дъното - имаше чувството, че изобщо липсва, толкова черно беше - се забелязваше мрежа от тънки блестящи нишки, образуващи паяжина. Крис така и не разбра какво представлява нещото, макар и да бе сигурен, че знае отговора. Повече го порази необикновената, почти пълна прилика на кабината с умалена командна зала на земен космически кораб - може би с изключение на саркофага. Същото разположение, дизайн, неизменният пулт със своите екрани, клавиши, датчици, същото пилотско кресло. Помисли си, че навярно би се чувствал доста удобно в него.    Сякаш всичко наоколо беше изработено от човешка ръка в някоя съвременна техническа лаборатория, а не от извънземна цивилизация преди цяла бездна от време.
        - Двигателите са отзад - чу до себе си Харада, - но засега е невъзможно да стигнем до тях. Намират се в херметично затворен блок. В момента обсъждаме разни варианти за срязване на кърмата. Съществува обаче един проблем - не сме сигурни дали това е безопасно. От данните, които получихме при сканирането, предполагаме, че работят на принципа на анихилацията. Но едва ли притежават голяма мощност, което означава, че този кораб е бил предназначен за полети на къси, вероятно - междупланетни разстояния. Впрочем последното не е съвсем вярно... Огледайте се, забележете колко е тясно тук.
        Харада беше прав. Крис сега си даде сметка, че в кабината има място само за един човек. Човек... Думата се загнезди дълбоко в съзнанието му, колкото и да се опитваше да я прогони. Беше нелепо и той го знаеше, неволно започваше да мисли за тях като за хора. И все пак защо всичко му се струваше толкова познато? Дори този странен паралелепипед. Беше сигурен, че вече е виждал подобно устройство преди, но къде... Погледна Харада, зад чието непроницаемо изражение се прокрадваше слаба усмивка, сякаш нарочно премълчаваше нещо. Пристъпи към пулта и докато го изучаваше, случайно докосна един светещ квадратен панел. С мелодично изсвирване той потъна под пръстите му - близкият екран неочаквано оживя и върху него се заредиха колонки с неразбираеми символи.
        - Съжалявам, не исках - измърмори Крис.
        - Нищо не се е случило - успокои го Харада. - След десетина секунди терминалът ще се самоизключи. Нямаме представа защо се получава така. Сякаш достъпът до управляващия компютър е нарочно блокиран. Странното е, че след толкова хилядолетия в космоса всички системи на борда са в пълна изправност. Или поне повечето... Пропуснах да ви спомена една подробност. На борда на този кораб, ако изобщо е имал някаква определена цел, липсват запаси от кислород и храна. Не знам - може би е имало такива, но са били изчерпани. Всъщност за тях почти няма място... Тук - посочи той една вратичка в кърмата - открихме нещо като склад, в него обаче едва ли биха се побрали достатъчно провизии. Да речем... за не повече от месец, а сам знаете продължителността на подобни полети. Дори с ускорение от десет единици те не биха стигнали за изминаване и на половината от разстоянието между Земята и Юпитер.
        - Не разбирам...
        - Основното предназначение на тази машина е било друго.
        - Какво? - запита учуден Крис.
        - Погледнете това - Харада посочи набиващия се в очи саркофаг и свързаната към него сложна инсталация от тръбички, проводници, полупрозрачни цилиндри и датчици. - Не ви ли напомня на нещо?
        Крис повторно се вгледа в устройството. Приличаше на камера, но, по дяволите, ако се сещаше каква... Сега забеляза, че в предната й част е монтиран полукръгъл подвижен панел, изработен от същия черен материал, както и дъното на камерата - долната му страна беше покрита с мрежа от къси власинки. Донякъде приличаше на шлем. По-скоро - на спуснат шлем... Той бавно прокара пръсти по неговата гладка черна повърхност и внезапно разбра пред какво стои. Камера за анабиоза... Беше виждал подобно нещо на борда на “Одисей”. Всички кораби, конструирани за полети в далечния космос, бяха осигурени с такива устройства за изкуствен сън.
        Тогава една друга мисъл прониза съзнанието му. Беше толкова абсурдна и логична едновременно, че по гърба му полазиха тръпки. Спасителна капсула! Точно това представляваше машината, в която се намираха. Трябваше да се сети по-рано... Погледна въпросително Харада - той му кимна с някаква загадъчна усмивка, като че беше прочел мислите му.
        - Господи! - изтръгна се от гърдите му. - Къде е... той?!
        - Горе - спокойно отвърна Харада. - Настанили сме го в една от медицинските лаборатории, която преоборудвахме в зала за реанимация. Не искахме да го местим в болничното отделение, за да не предизвикваме излишно любопитство. Целият “Арес” би гръмнал, ако новината се разчуе... но рано или късно и това ще стане.
        - Отговорете ми... - гърлото му изведнъж беше пресъхнало - отговорете ми как изглежда?
        - Той е човек - като вас и мен... като всички хора. Но състоянието му е твърде критично, за съжаление. Доктор Холман, който в момента се грижи за него, твърди, че шансовете му да оцелее са едно на милион. Дори по-малки.
        - Ще мога ли да го видя?
        - Да, разбира се, нали затова ви повикахме.
        Възбудата го караше неволно да ускорява крачка пред Харада, потънал в обичайното си мълчание. Не можеше да се отърси от чувството, че всичко е някаква лоша шега, скалъпена неизвестно от кого и защо.     Човек на трийсет и седем хиляди години... Нима беше възможно?! По-стар от цялата човешка история, по-стар от света - дошъл сякаш от зората на сътворението. Последният и единствен оцелял представител на една чужда цивилизация, посещавала Земята в миналото, за която не знаеха почти нищо. Но защо човек? Излизаше, че... Не! Беше пълен абсурд. Същото се отнасяше и за тази спасителна капсула...
        Вратата на лабораторията, пред която спряха, безшумно се плъзна в стената и отвлече Крис от мислите. Преминаха между лабиринт от апарати и плотове, отрупани с колби, реактиви и какво ли още не, няколкото учени в бели престилки им кимнаха за поздрав, без да прекъсват заниманията си, после един от тях - мъж с прошарени коси и възпалени от умора очи, се отдели от екрана на монитора, над който се бе надвесил, и ги посрещна.
        - Нещо ново, доктор Холман? - запита Харада, след като се ръкуваха.
        - Не - поклати глава той. - Продължаваме да го следим, но в състоянието му изобщо няма промяна.     Освен че от четвърт час се забелязва повишаване на мозъчната активност.
        - Ще можем ли да влезем при него?
        - Да - отвърна той. - Преди малко го извадихме от барокамерата. Впрочем елате - поведе ги Хоман навътре.
        Стъклената стена с шлюз разделяше залата на две половини, изолирани херметично. От другата страна имаше легло, заобиколено от всевъзможна медицинска апаратура - тръбичка с белезникава течност се проточваше от един балон към ръката на очертаващата се под бялата завивка човешка фигура. Онова, което веднага правеше впечатление, бяха огненорусите му коси. Приличаха на пламък, разпилян върху възглавницата. Въпреки че не виждаше ясно лицето му оттук, неговата съвсем обикновена външност изплаши Крис. Той осъзна, че тайно се беше надявал на друго - за миг дори го връхлетя познатото усещане, че всички те са жертва на чудовищна измама.
        Той спеше, или поне така изглеждаше. Край леглото му седяха двама мъже, също в бяло - от екипа на Холман, единият от които съсредоточено записваше данните от уредите в някакъв бележник.
        - Ще ви помоля да облечете антисептичните халати - каза Холман. - Все още не знаем каква е резистентността му спрямо земните микроорганизми, макар на практика да не съществува опасност...
        Влязоха в шлюза. Сдържаха дъх за няколко секунди, докато дезинфектиращият озонов вихър ги обгръщаше. Крис нервно обърса някаква струйка пот, потекла по страната му, после бяха вътре.
        Вече можеше да го разгледа отблизо. Лицето му беше издължено и слабо - имаше красиви, правилни черти и високо чело, по което бяха пропълзели бръчици. Под прозрачната маска на респиратора, покриваща носа и устата му, се виждаше къса кестенява брада. Дългите векове изкуствен сън бяха придали на кожата му пергаментов отенък. Не изглеждаше стар, въпреки че косите му едва забележимо бяха започнали да побеляват. По голите му гърди и слепоочията бяха налепени електроди, свързани с различни апарати, върху чиито екранчета пулсираха цветни начупени линии.
        - Невероятно... - Крис разбра, че неволно е изказал мислите си на глас.
        - Наистина - съгласи се Холман. - Приликата е изумителна. Преди час получихме окончателните резултати от изследванията. И знаете ли, във всяко отношение той е човек - по анатомия, по физиология и на биохимично ниво, и като генотип. С изключение на няколко незначителни разлики в две от ДНК-хромозомите. Най-съществената от тях може би е в обратната симетрия при разположението на органите в торса, в това число - и на сърцето. Не е за вярване, но това е напълно нормален мъж, чиято биологична възраст е около четиридесет и седем години.
        - Спи ли? - запита Крис.
        - Може и така да се каже - отвърна Холман. - По-точно - намира се в кома. Истинско чудо е, че все още е жив. Според медицината дори хиляда години в анабиоза са фатално дълъг срок, а той е прекарал много повече... Притежава необикновено силен организъм. Като цяло всички жизненоважни органи и системи функционират нормално, но за съжаление анабиозата е нанесла необратими метаболитни поражения върху мозъка му. Сканирахме някои основни зони от мозъчната кора - невронните връзки са или прекалено объркани, или изобщо липсват. Така че и да се върне в съзнание, едва ли ще си спомня нещо от своя предишен живот. Невъзможно е да му помогнем. В състояние сме единствено да го поддържаме - не знам обаче докога. Накратко, той е обречен.
        - И все пак остават теоретични шансове - намеси се Харада.
        Изведнъж прозвуча писък на зумер.
        - Доктор Холман, елате - единият от лекарите беше приковал поглед в енцефалограмата, чертаеща върху екрана забързани синусоидални криви, които стремително нарастваха. - Погледнете! Възбуждането обхваща все по-широки зони.
        - Да се надяваме, че е за добро - промърмори Холман, погълнат от сменящите се върху дисплея данни. - Искам пълна кръвна картина!
        - Какво означава това? - тихо запита Крис.
        - Че вероятно излиза от комата... или че умира - отговори Харада. - А може би и двете.
        - Покачване на пулса, сърдечната активност и нивото на адреналин в кръвта... Признаци на хипергликемичен шок...
        - По дяволите! - изруга Холман. - Спрете притока на плазма и инжектирайте инсулин... - съсък на инжекционен пистолет - Подгответе субстрат! Ще се намесим, ако започне да доближава опасната граница.
        - Стабилизира се - след минута отвърна другият. - Пулсът се нормализира. Спадане нивото на кръвна захар, мозъчната активност също намалява.
        - Добре - Холман уморено се отпусна на стола, триейки зачервените си очи. - Ще чакаме. Друго не ни остава.
        Гърдите на спящия равномерно се повдигаха и отпускаха, единственият признак за живот - тлеещ или бушуващ зад спуснатите клепачи. Сякаш не беше се случило нищо. Само по челото му бяха избили капчици пот. В тишината, полегнала над залата, отекваше слабото писукане на системите.
        - Споменахте, че сте открили дневник - обърна се Крис към Харада, който отново се бе вглъбил в себе си.
        - Да... съвсем бях забравил. Почакайте - биологът се отправи към нишата в срещуположния край на залата и след малко се върна с едно томче в ръце, то имаше сива, приятна на пипане подвързия.
        Крис внимателно го разтвори, все едно се страхуваше, че хартията може да се разпадне от допира на пръстите му. Не беше хартия, въпреки че много приличаше, по-вероятно - някакъв синтетичен материал. Почти не се различаваше от обикновен бележник - със снежнобели листи, потъмнели леко по краищата, изписани с остър, неравен почерк. Погледът му пробяга по редовете от клиновидни знаци, подредени в по-дълги и по-къси пасажи, които бяха означени с други неясни символи. Продължи да разлиства, заинтригуван. На една от страниците се натъкна на някаква странна рисунка, всъщност пейзаж - река с малък дървен кей, брегове, обрасли с дебелостволи папратовидни дървета, чиито исполински нарязани листа висяха над водата, в далечината - верига от планински върхове и един едър диск, кацнал над тях - не беше слънце, а по-скоро дневна луна.
        Отгърна страницата и зачете нататък, но освен няколко откъслечни думи не разбра нищо. Стори му се абсолютно неразгадаемо. Плъзна поглед между редовете, почти изключил съзнанието си, и смисълът внезапно протече през него.
        “... сега е далеч. Никога няма да видя Хайна отново, нито Третата. Сигурен съм, дори по някакво чудо или случайност да бъда спасен. Отдавна престанах да се надявам. Съмнявам се, че вече някой си спомня за мен - за тях аз съм мъртъв. Дните ми са преброени, а металната черупка неумолимо ме носи към смъртта. Дотогава - докато още не е настъпил краят, ще пиша. Това е единственото, което ми остава. Въпреки че е безсмислено, защото никой никога няма да прочете тези редове...
        Предвидили са всичко до последната подробност. С вързани ръце съм и не мога да сторя нищо. Те спечелиха... Иска ми се да знам дали останалите ще ги последват? Опитвам се да вярвам, че разумът ще надделее, но по-скоро се самозалъгвам. Те ще ги убедят. Ще направят всичко, за да ги убедят. Просто нямат друг избор...
        Напоследък непрекъснато мисля за долината на Сона. Представям си, че съм там - че се наслаждавам на утрото и на синевата на въздуха, съзерцавам планините и дърветата с натежали от росата листа, вслушвам се в гласовете на птиците и в шумоленето на реката. Тази нощ сънувах подобен сън. Но всичко това отдавна вече не съществува. Сега навярно там бушува море от огън... Господи, чувствам се толкова сам, че ми идва да крещя!
Питам се дали не направих грешка...”
        Крис вдигна глава, защото написаното започна да се слива и размазва пред очите му, после затвори томчето. До него продължаваше да стои Харада, привидно безразличен, но в погледа му се четеше въпрос.
        - Наистина е дневник - проговори Крис, отърсвайки се от унеса. - Не успях да схвана всичко, само в общи линии. Приличат на записки на човек, който се е смятал за обречен. Вярвал е, че никога няма да бъде намерен. По-късно може би, ако го прегледам на спокойствие... - не довърши, доловил някакво движение откъм леглото на спящия.
        В първия момент помисли, че му се е сторило, но то се повтори. Слабо като полъх. Пръстите на лявата му ръка помръднаха... Погледна Харада, после Холман и двамата лекари, съсредоточени в показанията на уредите, но като че никой от тях не беше забелязал. И внезапно го обзе една увереност - колкото твърда, толкова и необяснима.
        Той се пробуждаше...
        Потрепна... Показалецът на лявата му ръка подраска върху завивката, а след това отново. Сякаш търсеше опора или се опитваше да...
        Тогава Крис направи нещо, неочаквано и за самия него. Беше просто хрумване, неосъзнат импулс, догадка - може би дори глупава, нямаше време да се замисля. Отиде и взе бележника - почти го издърпа от ръцете на лекаря, без да промълви дума, след което - под учудените погледи на Холман, Харада и останалите - го сложи под дланта на спящия. Писалката остави до пръстите му, продължаващи своето упорито, едва забележимо движение. Накрая, доловил техния ням въпрос, отвърна:
        - Имам предчувствие. Изчакайте... само минута.
        Лежа някъде, изгубен в мрака - в неговите непроницаеми безмълвни дълбини. Тишината смила мислите ми, превръща ги в прах, който със звън се стича в пясъчния часовник на вечността. Бавно и мъчително събирам себе си от нищото - аз съм разпилени късчета съзнание. Нямам сетива, освен за студената твърд под мен - каменните плочи на подземието, в което съм затворен. А може би е гроб... Все едно. Окован съм с невидими вериги във владенията на мрака и не помня нищо - дори собственото си име.
        Името... то е моята последна, единствена надежда и връзка със света. Но дали той съществува?... С ожесточение подновявам опитите си да почувствам и раздвижа някаква част от себе си, а когато пръстите на лявата ми ръка колебливо простъргват върху камъка, мислено надавам радостен вик. Въодушевен и подвластен на движението, продължавам да драскам с показалец по грапавата твърд на неизвестността, изчопляйки спомени от мрака за онова, което е било преди. Ще го изровя!... Ще го напиша с кръвта си върху камъка. Искам да усетя болката, да знам, че ме има - каквото и да е, само не тази ужасяваща самота и безпаметност. Защото предчувствам, че бездната скоро ще ме погълне. И защото трябва да си спомня...
        Неочаквано напипвам нещо - то е дълго и тънко, прилича на пръчица с острие. Сграбчвам нещото подобно на спасителен пояс в морето на забравата, после замирам, за да събера мислите си - целия този хаос, който бушува вътре в мен. И внезапно от него се избистря една - моето име... Ала то мигом се изплъзва, въпреки че го долавям ясно - като сянка зад мен, която изчезва, щом се обърна... Трябва да го напиша, за да стигна до него. И аз започвам, стиснал пръчицата между изтръпналите си пръсти. Дълбая камъка, нощта в душата си, а буквите сами се раждат от мрака и отекват в съзнанието ми, където се запечатват - една по една...
        Събирам по късчета името си. Й....е....х....о....
        Никой не помръдваше. Всички бяха застинали по местата си, приковали погледи в писалката между пръстите му, изписваща знаци - ъгловати и странни, част от клинопис, спомен от изчезнал свят... В зареденото с очакване мълчание някъде издалеч долиташе засилващото се писукане на зумерите, но никой не обръщаше внимание, дори Холман - полуизправен от стола, със замръзнала във въздуха ръка.
        Крис не смееше да диша. По гърба му се стичаше пот, кръвта бучеше в слепоочията му. Почти интуитивно успяваше да разгадае появяващите се върху листа знаци. Очите му се замъглиха от усилието... Господи, но какво означаваше това?! В отговор писалката сякаш нарочно забави движението си.
        Продължавай! - мислено изстена той. Струваше му се, че ще се взриви от напрежение... Писалката продължи бързо и рязко. Дописа последните два знака и внезапно се изплъзна между пръстите му, оставяйки върху листа дълга черта.
        - Какво пише? - запита някой тихо.
        - Йехова... - отговори Крис с напълно чужд глас.
        Йехова... - долита до съзнанието ми отгласът от мисли, които съм пресътворил в слово. В име. В моето име...
        Спомените нахлуват в мен с гръмотевичен тътен на откъртени канари, като лавина от образи, мисли и картини, която се стоварва в дълбините на пропастта - аз съм тази пропаст! - вдигайки облаци от прах, остатъци от погребаното в мен минало. Оглушавам и онемявам пред яростно заливащата ме стихия, за секунда изстивам при мисълта, че няма да издържа, че тя ще ме помете в небитието - отново там, откъдето съм изплувал, но това не става. След няколко безкрайно дълги мига лавината се разлива и утихва, последните облачета прах - откъслечни картини, полуизтрити лица, полузабравени думи - се слягат в съзнанието ми и настъпва мъртва тишина.
        Наричам се Йехова...
        Седя в командната зала на “Аура” и разсеяно прелиствам разпечатката със събраните до този момент данни за Третата. На централния екран пред мен тя прилича на огромна, блестяща синя капка, обгърната в белоснежния воал на облаците и нашарена от тъмната кафеникава пяна на очертаващите се долу континенти. Погледът ми се плъзга по изписаните с числа и символи страници, не знам вече за кой път. Геофизична характеристика: маса - едно точка две спрямо Хайна (незначително по-голяма), магнитен интензитет - два и половина пъти по-висок от този на Хайна; ядро от магма и твърда кора - наличие на океани и суша, заемаща една трета от повърхността, незначително движение на континенталните плочи, затихваща сеизмична и вулканична дейност; процентно съдържание на кислород в атмосферата - 20 единици (неочаквано добро), климат - стабилен, вариращ от полярен до тропически в различните климатични зони, с тенденции за по-силно затопляне - по всяка вероятност планетата излиза от ледников период. Биохарактеристика: наличие на органичен живот - положително; необикновено разнообразие от представители на фауната и флората, по  приблизителни изчисления - десетократно повече от света на Хайна; господстващ вид - бозайници. Еволюционна характеристика: начало - датиращо от дълбока древност, неизяснен спусков механизъм; еволюция - протичаща с резки скокове и смяна на няколко геологични ери; наличие на разумен живот - засега неизвестно.
        Прекалено е хубаво, за да е истина, мисля си.
        Хвърлям папката настрани и уморено разтривам слепоочия. Не съм спал почти две денонощия и очите ми парят, но не съм в състояние да мигна - не и преди да съм научил отговора на онзи последен въпрос. Защото от него зависи съдбата на всички ни - моята, на екипажа и на останалите, спящи непробудно в камерите за анабиоза на “Аура”, очакващи събуждането, което може да не настъпи за тях никога. От него зависи бъдещето на  Хайна...
        Демиан седи пред пулта за управление наблизо и разговаря по радиоканала с някоя от двете разузнавателни групи, намиращи се в момента на повърхността на Третата. Единствен аз още не съм стъпвал на нея, въпреки че редовно преглеждам видеозаписите, които сондите носят на борда. Не знам защо, може би от страх тя да не обсеби мислите ми като на другите, че красотата й ще ме покори, ще замъгли разсъдъка ми и няма да успея да взема безпристрастното решение, което всички очакват от мен - защото Третата е прекрасна. Навярно това е раят - ако някъде във вселената той съществува...
        - Прието - чувам да казва Демиан. - Прибирайте се. Край.
        Изправям се с въздишка - толкова рязко, че ставите ми изпукват. Напрежението сигурно се е отпечатало върху лицето ми и Демиан го долавя, когато извръща кресло към мен. Изглежда съвсем спокоен, както винаги. Понякога му завиждам...
        - Командор Йехова, - обажда се той - току що получих съобщение от Михаел. Приключили са с изследването. След малко тръгват насам.
        - А резултатите? - питам аз.
        - Не пожела да говори за това, щял да ни каже на борда. Във всеки случай не звучеше много весело.
        - Добре - отронвам. Вълната от лоши предчувствия, която ме залива, отнема гласа ми и за да не издам слабостта си, добавям - Има ли новини от Луситер?
        - Отпреди час. Продължават да работят на Острова. Събират образци.
        - Кога се завръщат на борда?
        - Не по-рано от три часа. Впрочем, ако искате, мога да се свържа с тях...
        - Няма нужда.
        Отново сядам в креслото, удавил поглед в екрана, в бездната от черна космическа пустота. Някъде там - на няколкостотин светлинни години по права линия се намира Хайна. Или онова, което беше останало от нея след избухването на Беа - червеното слънце на системата. Ако изобщо я имаше, сега тя представляваше огнена пустиня, лишена от живот. Техният собствен разцвет беше съвпаднал по време с гибелта на родната им звезда. Със свършека на нейния жизнен цикъл... Вероятността от подобно съвпадение беше едно на милиард, на билион - всъщност от гледна точка на вселенските мащаби и вечността не беше станало нищо, навярно в същия миг другаде се раждаха светове. Но защо трябваше да се случи точно на тях... Нито един от четирите огромни кораба, построени специално за целта и поели на път в различни посоки през неизвестността, не дочака края. Отлитането им беше пазено в тайна до последния момент, защото те - щастливците, избрани да се качат на борда, се брояха на пръсти, а на Хайна останаха милиарди. Щастливци... каква глупава дума! Несбъднатият кошмар щеше да ги преследва, където и да отидеха. Освен ако съдбата не им помогнеше да намерят друг подходящ за заселване свят - за да забравят...
        От пулта се разнася слаб мелодичен сигнал, едновременно с това долавям лекия тласък, предизвикан от скачването на совалката с кораба. Няколко минути по-късно в залата влизат Михаел и останалите трима от неговата група. Бързат, дори не са свалили скафандрите. По лицата им е изписана някаква смесица от възбуда и разочарование, сякаш току-що са се простили с нещо, което са смятали за неприкосновено. Веднага разбирам какво означава то. И надеждата с вик умира в мен.
        - Трябва и вие да опитате, командоре - подхвърля Михаел със своята обезоръжаваща усмивка, като внимателно оставя до себе си малкия биоконтейнер с проби. - Въздухът на Третата е божествен. Този аромат... просто не може да се сравни с друго!
        Трябваше да се досетя - дишали са планетен въздух, въпреки строгите разпоредби на корабния правилник. При други обстоятелства бих им наложил наказание, но сега ми е все едно. Приличат на възбудени от игра деца.
        Кимвам, за да прекъсна Михаел, и изричам онзи толкова важен въпрос:
        - Носите ли резултатите от теста?
        - Да - бавно отвръща той и посърва. Няколко секунди мълчи, като че напразно се опитва да събере мислите си. - Донесохме и пълни анализи на кръвните проби от обектите. Също и доста обширен видеоматериал, записан от камерите за наблюдение. Искате ли да го видите? - опитва се да отклони въпроса.
        - Не - отвръщам рязко. - По-късно може би.
        - По-късно... разбира се, по-късно - повтаря автоматично Михаел.
        - Степен на развитие? - помагам му аз.
        - Деветнайсет. По скалата на Данате... - гласът му заглъхва до шепот. - Нямаме късмет, командоре.
        Отпускам се обезсилен в креслото. Напрежението изтича от мен подобно гореща струя. Просто съм уморен - толкова уморен, че ми се иска да заспя и повече да не се събуждам. Деветнайсет... - отеква в съзнанието ми. Нима е възможно да се намират на толкова високо стъпало?! Следваше, че тези примитивни и грозни създания, ходещи дори изправени трудно, са на крачка от овладяването на огъня.     След сто или двеста хиляди години те щяха да се превърнат в разумни човешки същества и да поставят началото на цивилизация, а не след дълго - и да полетят към звездите. Това означаваше, че Третата е забранен свят... Колко жалко!
        Отърсвам се от мислите. Всички в залата са вперили погледи в мен с някакво очакване и надежда - сякаш съм Всесилният бог, решаващ съдбата им. Същото е сторил и Демиан, който е смъкнал слушалките от главата си, напълно забравил задълженията си по осигуряване на връзка с Третата.
        - Слушам те, Михаел - подканям го аз да разказва, а всъщност просто искам да наруша мълчанието.
        - Избрахме два индивида на млада възраст - мъжки и женски, съставляващи двойка, и ги подложихме на теста на Данате - в Михаел изведнъж се събужда биологът. - Симулирахме няколко различни ситуации, в които хуманоидите трябваше да проявят своите качества, и те се справиха блестящо. Направо надминаха очакванията ни. Притежават огромен потенциал и неизчерпаема воля за живот, бързо се учат, съобразителни са, макар интелектуалното им ниво да не е особено високо, но най-важното е, че са безкрайно любопитни и не се страхуват от нищо. Познават огъня, въпреки че още не са го овладели напълно. В една от пещерите на масива, обитавани от тях, открихме старателно поддържано огнище - навярно са пренесли огъня от бушувал наскоро пожар. По степен на развитие хуманоидите се намират някъде в началото на каменната ера. Използват примитивни сечива от камък и кост или заострени тояги, с които ловуват. Общуването помежду им се извършва главно с жестове и нечленоразделни звуци, забелязват се обаче и първите наченки на реч. В последния етап на експеримента изпратих на обект “А” собственото си холограмно изображение в цял ръст. Първата му реакция беше съвсем естествена. Той побягна и се скри в пещерата, където се чувстваше в безопасност. Тогава установих, че ме наблюдава скришом. Хрумна ми да запаля една пирокситова пръчка в ръка. И знаете ли какво направи той? Превъзмогна страха си и излезе от пещерата. После  тръгна към мен, сумтейки нещо, а когато ме доближи, видях, че в отворената му длан лежи нож - по-точно някакво първобитно подобие. Вероятно изработката му беше струвала седмици труд. Предлагаше ми го, разбирате ли? Искаше размяна. Беше затрогващо!     Оставих му пироксита... По правило хуманоидите живеят на немногочислени племена - изброихме девет такива, пръснати на площ от около хиляда и петстотин квадратни километра в областта на варовиковите масиви на континента Нор. Те са единствените представители от своя вид. На нито един от останалите континенти не открихме следи от тях. Така че... - Михаел не довършва.
        - Какво? - питам.
        - Нищо - смотолява той.
        Познавам Михаел твърде добре и се досещам що за мисъл се върти в главата му, може би дори в главите на всички, но предпочитам да се преструвам на глупак. Поне засега - защото така е по-добре.     Докато дойде мигът да взема решение. А дали вече не съм го взел... Изправям се и без да отроня дума, се насочвам към изхода. Спирам пред вратата, която автоматично се отваря пред мен, и подхвърлям през рамо на останалите:
        - Отивам да поспя. Събудете ме, щом Луситер се завърне от Острова. Дотогава продължавайте работа по програмата.
        После излизам. Отстъплението ми прилича на бягство...
        - Командор Йехова - чувам в просъница един познат глас и усещам, че някой ме побутва по лакътя.
        Бавно отварям очи. Трудно ми е да си спомня веднага къде се намирам. Спал съм непробудно като мъртвец. Когато поглеждам часовника си, разбирам, че са изминали четири часа. Надигам се все още замаян. До леглото ми стои Луситер и напразно се опитва да се усмихне.
        - Донесох ви чай - казва той, като ми подава едната от двете чашки с димяща тъмна течност.
        Поемам я и отпивам голяма освежителна глътка, след това поканвам Луситер на стола до бюрото си. Избутвам настрани разтворената звездна карта и купчината от визиодискове и книги, за които изобщо не ми е останало време, придърпвам друг стол и сядам срещу него. Понечвам да го запитам какво ново, но ми хрумва друго. Отварям бюрото и изравям от долната преграда плоска матова бутилка, запечатана с восък. Върху етикета й стои годината на производство. Секунда-две се взирам в него. Струва ми се толкова отдавна - сякаш преди цяла вечност. А беше годината, в която се завърнахме от Йелот... Отварям бутилката и сипвам по малко в чашките и на двама ни.
        - Истински ром - уточнявам. - Добре отлежал. От Хайна... Пазех го за специални случаи, но вече няма значение.
        - Мислите ли за Хайна, командоре? - присвива очи той, докато отпива.
        - Понякога - признавам. - А ти?
        - Непрекъснато... И не само аз. Всички.
        - Не виждам смисъл. Това отдавна е минало.
        - Но ние сме тези, от които зависи бъдещето. И затова не ни е позволено да го проваляме - натъртва той.
        Мълча, зареял поглед през илюминатора сред безкрайната мозайка от огънчета на звездите. Отлично разбирам накъде клони Луситер, но изчаквам сам да изплюе камъчето. Винаги съм имал слабост към него - не защото е пръв по ранг след мен и е най-младият от всички или защото заедно летяхме към Йелот, всъщност и аз не знам защо. Отпивам от чашката и се наслаждавам на ароматния грог, събрал в себе си уханията на тревите и лятото на Хайна, и на пейзажа навън. Алкохолът размива мислите, разсъдъка, съмненията, пренарежда нещата от света с необикновена простота. Всичко е ясно - казвам си.
        - Продължавай, Луситер.
        - Проучихме основно Острова, събрахме и доста образци - започва той. - Неговото разположение е идеално. Намира се близо до екватора, в зоната на тропиците - между двата големи материка в източното и западното полукълбо на планетата. Характеристиките му са повече от благоприятни, а неговата естествена отдалеченост би възпрепятствала каквито и да било контакти с хуманоидите...
        - Предлагаш заселване на Острова, прав ли съм? - прекъсвам го аз.
        - Накратко - да, командоре.
        - Преди малко спомена нещо за бъдещето. А хуманоидите? Какво ще стане с тяхното бъдеще?
        - Има изход - спокойно продължава той. - С Михаел и останалите обсъждахме тази идея. Съгласен съм, че звучи малко странно, но... напълно е възможно да ускорим процеса на еволюция на Третата.
        - По какъв начин? - питам аз, макар вече да знам.
        - По най-простия... Ще подберем подходяща двойка примати и чрез насочена генна мутация ще създадем нов, по-съвършен разумен вид, който ще се прояви и запази в следващото потомство, а впоследствие ще се наложи на планетата като господстващ. С други думи ще предизвикаме скок. Ще им спестим десетки, а може би и стотици хиляди години еволюция и най-важното - ще ги доближим до нас. Още повече, че в биологическо отношение нашите два вида са много близки. Така че и да се срещнем в някакво далечно бъдеще, потомците ни няма да се различават по нищо - или почти.
        - И това ще бъде нещо като компенсация за присвояването на Третата?
        - Наричайте го, както искате, командоре. Но представете си, че тези няколкостотин получовеци утре бъдат покосени от епидемия или просто не издържат в борбата за оцеляване. Тогава какво?! Излиза, че сме закъснели с някакви си пет-десет хиляди години....
        - Това са небивалици, Луситер! Оправдание пред самите нас за нашата намеса на Третата - несъзнателно повишавам тон. - Ти не искаш да видиш основната разлика между нас и тях. Те са деца - намират се едва в началото на своето развитие, тепърва прохождат, а ние... Просто не сме равнопоставени - защото рано или късно ще се наложи да се срещнем с тях. Лице в лице... И ти много добре знаеш какъв ще бъде изходът от тази среща. Ще бъдем принудени да ги унищожим... Всъщност, ако решим, можем да го направим още сега. Ще завоюваме Третата - с едно мигване ще ги заличим от лицето на планетата, после с чиста съвест ще се настаним на тяхно място... Господи! Къде остана моралът?     Клетвата, която всички положихме преди тръгване... Не, длъжни сме по-скоро да умрем, отколкото да се месим в развитието на друг разум - на колкото и ниско стъпало да се намира той. Дори да знаем, че тези полухора-полузверове ще изчезнат - поради епидемия, планетарен катаклизъм или поради някаква друга причина - ние отново нямаме право! Този свят принадлежи единствено на тях...
        - А нима имаме избор, командоре? - отвръща тихо той, пронизвайки ме с тъмносините си като кристал очи.
        Не отговарям. Луситер е прав - наистина нямаме избор. Освен да заложим всичко на онзи последен скок в неизвестността, който съдбата ни е отредила - за да намерим своята обетована земя или да умрем.
        - Помислете, командоре - казва Луситер, като изпива на един дъх чашата си и я слага настрани. - Вярвате ли, че ще имаме втори подобен шанс? В паметта на главния компютър са отбелязани вече двайсет и седем проучени звезди. Цели двайсет и седем звездни системи - изследвани, проверени и отхвърлени. Това е четвъртото ни събуждане за потвърждение. Спомнете си предишните... Какво открихме досега ние? Пустини... горещи и ледени - без кислород, без вода, без следа от живот, абсолютно непригодни за обитаване, ако ще и да разполагахме с целия потенциал на Хайна. Истинско чудо е, че попаднахме на свят като Третата. Отдавна никой не вярваше, но успяхме... По дяволите морала! Да, нека върви по дяволите... Почти сме изчерпали запасите си от рениум - тези, с които разполагаме, ще ни стигнат за преход, не по-дълъг от двайсет светлинни години. Колко цели можем да проверим още? Две или най-много три звезди, които компютърът ще избълва на екрана, за да останем отново измамени... Без катализатор сме обречени, дори да съберем последните грамове рениум от совалките и спасителните капсули! Само излишно удължаваме агонията... защото кажете ми, командоре, каква е вероятността да открием друга планета с характеристиките на Третата? Нулева! И вие го знаете... Тогава какво ни предлагате? Смърт?! Затова ли изминахме стотици светлинни години - за да изоставим единствения шанс, който имаме, и да провалим всичко заради някакви примитивни същества с наченки на разум, появили се едва вчера...
        - Не забравяй, че ние сме били същите примитивни същества.
        - Но вече не сме! - Луситер е толкова възбуден, че почти крещи. - И трябва да се възползваме от предимството си.
        - Отговори ми, ти какво предлагаш? - отвръщам аз, на свой ред обзет от гняв. - Геноцид? Или още по-лошо - кръвосмешение?! Не е ли все едно... Нарича се престъпление!
        - И какво от това?! Притиснати сме до стената и...
        - Достатъчно, Луситер! - избухвам аз, като се изправям от стола. - И другите ли мислят по същия начин?
        - Да, всички! - заявява той и яростно отмята от очите си един паднал рус кичур.
        - Тогава жалко - защото силата не е довод. Освен за диваците... Но, щом е така, ще гласуваме. Вие сами ще решите дали трябва да останем на Третата или да продължим, аз няма да участвам. Ще приема вашия избор само при едно условие - че той е единодушен. В противен случай ще обявя процедура по събуждане на Съвета. Той ще вземе решение.
        - Какъв смисъл има, ако вие използвате правото си на вето?
        - Обещавам, че ще се въздържа - отвръщам аз тихо, удавил празен поглед навън. - Ще проведем гласуването след вечеря. А сега ме остави.
        - Слушам, командоре - отсечено казва той и излиза. На прага от гърдите му се отронва въздишка на облекчение...
        Вечерята минава в тягостно мълчание. Някакво напрежение и недоизказаност висят във въздуха и сякаш ни отделят с невидима, непроницаема стена. Всички до един съсредоточено ровят в чиниите - без обичайните шеги и закачки, като ме наблюдават изпод вежди. Вече са решили за себе си, знам го. Тогава кому е нужно да разиграваме този театър? - питам се. Сам съм. И все пак трябва да съм сигурен.
        Побутвам настрани почти недокоснатата храна и се изправям. Тишината, която ме посреща в отговор, е толкова плътна, че може да се чуе бръмчене на муха - ако на борда имаше такива.
        - Точно след половин час очаквам целия екипаж на “Аура” в игралната зала - съобщавам с равен тон, след това се обръщам и напускам столовата. Пронизан от погледи...
        Гласуваме с топки за тора - черни и бели. Тайно. На борда сме тринайсет будни. Гласуват всички, с изключение на мен - аз съм мълчаливото присъствие. Прелиствам разсеяно някакво списание със снимки от Хайна, попаднало кой знае откъде на кораба, и с крайчеца на окото си следя последователно излизащите и връщащи се хора. Игралната зала представлява сбор от няколко свързани помежду си по-малки зали, оборудвани с принадлежности за спорт и игри. Там, в съседната, поставена върху маса за тора, се намира импровизираната урна - празна картонена кутия.
        Луситер се е облегнал на стената наблизо и спокойно изчаква, пъхнал ръце в джобовете си. Бенара драска нещо  в един бележник - някоя от поредните си, набързо нахвърляни рисунки, които винаги ме изпълват с възхищение (някога мечтаех да стана художник). До него седи Михаел, който нервно барабани с пръсти по облегалката на креслото, незабелязващ нищо около себе си. Той е последен, останалите са минали. Влиза Асавел и мрачно се тръшва в съседното кресло. Тогава Михаел изведнъж се събужда - скача и на свой ред се отправя към урната. Прегърбил се е, все едно на плещите му е легнал огромен товар. След минута се връща.
        - Готово, командоре - казва той, избягвайки погледа ми.
        Придружен от Луситер, донасям кутията с потропващите в нея топки. После рязко отлепям капака и изсипвам съдържанието й на масата пред събралите се. И дванайсетимата са застинали по местата си - от напрежение дори са спрели да дишат. Топките, подскачайки, се пръсват по пода. Бели са. Всички... освен една. Последната, която сякаш с нежелание се изтъркулва от кутията. Тя е черна... От множеството се откъртва въздишка или по-скоро стон, който тежко отеква в стените на залата, последван от сподавено мърморене.
        Играта свърши, заровете са хвърлени - мисля си. Единайсет срещу един. Някой е гласувал против. Не знам кой, струва ми се, че е Михаел, но не мога да бъда сигурен. При всички случаи е сигурно едно - нашето оставане на Третата се отлага. Поне засега... Би трябвало да се радвам, че на борда има някой, който ме подкрепя. В душата ми обаче се е утаила празнота.
        Хората вяло започват да се изнизват към изхода. Луситер продължава да стои облегнат на стената, прехапал устни - като че ли още не вярва на очите си. В следващия миг тръсва глава и бавно се насочва към мен.
        - Поздравления, командоре - изрича. - Вие спечелихте.
        Спечелил съм... - повтарям учуден на себе си. Колко нелепо звучи!
        Отвръщам с мълчание.
        - Какви са новите ви разпоредби? - сухо пита той.
        - Продължаваме с програмата по изучаването на Третата. Междувременно ти и Бенара задействайте процедурата по събуждането на Съвета.
        - Друго?
        - Изрично забранявам да се слиза на планетата по каквито и да е причини. Сондите са напълно достатъчни, ще започнем да ги изтегляме след едно денонощие. Това е всичко - засега.
        Луситер кимва, скрит зад някаква непробиваема студена маска, след което безшумно напуска залата.    Останалите също се разотиват, умълчани и умислени, сякаш всичко вече е решено и те са се примирили със съдбата си, каквато и да е тя. Изпращам ги с втвърден поглед. Нямам право на чувства, особено сега...  Тогава някой от последните неочаквано и съучастнически ми намига на прага, преди да излезе. Трепвам изненадан. Асавел... значи е бил той! Странно, защото никога не съм го харесвал...
        Лежа в каютата си, вперил очи в тавана, а мислите ми блуждаят някъде. След по-малко от двайсет часа Съвета ще бъде готов за ново гласуване, този път - съвсем официално. Програмата по извеждане от анабиоза на трийсет и тримата му членове (повечето - учени, хора с много авторитет и опит) е вече стартирана. Питам се защо трябваше да усложнявам нещата - и не мога да си отговоря. Излишно е. Защото съм почти сигурен какво ще е становището на Съвета... Тогава какво ми попречи да взема сам решението? От моя страна сигурно е грешка. Признак на слабост. Може би направо трябваше да издам заповед за продължаване на полета - но ми е толкова трудно. Продължавам да отлагам нещо, без самият да знам какво. Навярно неизбежното...
        Сепва ме отсечено почукване по вратата. Твърде необичайно. Освен ако не се е случило произшествие.
        - Да - казвам, като се надигам от койката.
        Влизат четирима. Луситер, Михаел, Демиан и Бенара - целият команден състав на “Аура”. На хълбоците на Луситер и Демиан висят инжекционни пистолети - същите, предназначени за самозащита на повърхността на Третата, а понякога - и за събиране на образци. Странно, защото носенето на оръжие на борда е забранено. С изключение на определени обстоятелства, неписани в корабния правилник.     Веднага разбирам всичко, но по лицето ми не трепва нито мускулче.
        - Искаме да обсъдим нещо с вас, командоре - започва Луситер.
        - Слушам ви - сдържано отвръщам аз.
        - Настояваме гласуването да бъде повторено, без да се прибягва до решението на Съвета.
        - Настоявате?! А кои сте вие?
        - Целият екипаж. Всички. Вече обсъждахме този въпрос между нас. Дори да е имало някой, който да е гласувал против, той е променил мнението си. Сам ще се уверите в това.
        - И ти ли настояваш, Михаел? - обръщам се към втория по ранг сред тях.
        Михаел мрачно кимва, стиснал конвулсивно юмруци. Демиан и Бенара до него мълчат, забили погледи в пода. Приличат на хора, нагърбили се насила с изпълнението на някаква неприятна задача.
        - Изключено - отвръщам. - Няма да има второ гласуване. По въпроса за нашите по-нататъшни действия ще се произнесе Съветът.
        - Но, командоре, - прави последен опит да ме спечели Луситер - вие много добре знаете какво ще бъде решението на Съвета. Той ще гласува за продължаване на полета. Просто ще се съобрази с вас - и не защото сте прав или заради прословутия морален закон за ненамеса, а заради авторитета, с който се ползвате на борда. Сигурен съм, че всички - до последния човек, ще тръгнат с вас. Те ви вярват... какво говоря, почти ви боготворят. Та вие още на Хайна се превърнахте в легенда. Никой дотогава не беше успявал да мине през Пръстена на Тантор, а вие го  направихте... Няма смисъл, командоре. Подобно решение би означавало самоубийство.
        - Бях достатъчно ясен! Сега се върнете по местата си.
        - Командоре...
        - Не искам да коментираме повече. Напуснете!
        Луситер стисва зъби, а лицето му почервенява от гняв - никога не съм го виждал такъв. В следващия миг ръката му плъзва към хълбока с висящия на колана кобур.
        - Както желаете, Йехова - сухо отвръща той. - В такъв случай от името на целия екипаж съм упълномощен да ви съобщя, че от този момент вече не сте командор на “Аура”. Вашите задължения и отговорности се поемат от нас четиримата.
        - Нима мислите, че по този начин ще решите проблема? - усмихвам се аз.
        - Надяваме се. Просто нямаме друг избор.
        - Тогава ви пожелавам успех...
        - Сега ще ви помоля да ни последвате - продължава Луситер, без да обръща внимание на иронията в думите ми. - И не ни карайте да употребяваме сила!
        - Какво ще направите с мен? Ще ме убиете ли? - питам, за да спечеля време, всъщност последното ми е дори безразлично.
        - Последвайте ни! - повтаря той с леден тон.
        - Добре - съгласявам се аз и ставам.
        Вървим в мълчание по осветения до бяло коридор. Отпред - Михаел и Бенара, а от двете ми страни - Луситер и Демиан. Следвам ги с чувството на осъден, когото водят на екзекуция, но странно - не изпитвам и капчица страх. Завладяло ме е някакво огромно безразличие към собствената ми съдба и съдбата на другите, спящи в залите за анабиоза. Неподозиращи... И все пак няма да се оставя в ръцете им. Длъжен съм да направя нещо - защото съм положил клетва и защото се чувствам отговорен за бъдещето на този свят...
        Прилагам един ужасно стар и изтъркан номер. Концентрирам се и тласвам съзнанието си, не много силно, но достатъчно. Насоченият психокинетичен импулс свършва останалото - на пода пред мен заблестява златисто кръгло петно с размерите на монета.
        - Вижте - спирам с престорено учудване аз, сочейки с пръст субстанцията от плазма. - Откъде се е взело това?
        Те се подвеждат - погледите и на четиримата се насочват натам. Привеждам се, уж да разгледам по-добре несъществуващия теч, и правя едно мълниеносно движение. Десният ми лакът се врязва в стомаха на стоящия до мен Луситер, който се свлича с отворена уста, и стоварвам с все сила юмрук в брадичката на Бенара, преди изобщо да е разбрал какво става. Обръщам се - Демиан вече е извадил инжекционния пистолет, но успявам да го изпреваря. Избивам му оръжието с крак, миг преди да натисне спусъка, и веднага отскачам встрани, защото свитият му юмрук минава на сантиметър от лицето ми.     Изчаквам частица от секундата, а когато повторно се хвърля срещу мен, го повалям със саблен удар в сънната артерия. Блъсвам изпречилия се на пътя ми Михаел, който се е вкаменил сякаш от изненада и ужас - стои объркан, с безпомощно отпуснати ръце, без да прави нищо, за да ме спре - и хуквам напред.     Десетина метра ме делят от спасението - първият от няколкото междинни шлюза по коридора, предназначени за аварийни ситуации. Отвъд него ще съм недосегаем...
        Почти се добирам до разклонението, когато нещо избръмчава край ухото ми. Вторият изстрел ме настига, точно преди да се скрия в преддверието, усещам пареща болка в рамото като от ужилване на оса - микроампулата на инжекционния заряд мигновено влива съдържанието си наркотик в кръвта ми. Правя по инерция още крачка-две към пулта на стената, после колената ми внезапно омекват и подът се стоварва към мен. Падайки, зървам Луситер, който се е надигнал на лакът и се прицелва отново, макар да знае, че ме е улучил.
        Всичко е свършено, мисля си, загубих... Потъвам в някаква лепкава и гъста мъгла. Отчаяно започвам да се боря, но напразно. Тялото ми изтръпва, заприличва на безчувствено парче дърво, единствено разсъдъкът продължава да се съпротивлява. Над мен се надвесват неясни силуети, познавам гласовете на Луситер и останалите, но идват сякаш от много далеч. Изгубвам представа за време.
        - Къде, по дяволите, зяпаш?! Още малко и щеше да се измъкне.
        - Ами ти? Нали ви предупреждавах...
        - Какво ти е? Кървиш...
        - Нищо, сигурно ми е счупил зъб.
        - Хайде, престанете! Да го пренесем в капсулата.
        Нечии ръце ме подхващат и понасят нанякъде. После, не знам след колко дълго, ме слагат в някакво кресло. Някой затяга предпазните колани около мен. И отново гласове:
        - Какво ще правим по-нататък?
        - Планът остава в сила. Когато заспи, задействаме програмата по изстрелване на капсулата.     Свържете се по интеркома с Нава, нека има готовност.
        - А какво ще обясняваме на Съвета?
        - Ще кажем, че е полудял. Опитали сме да го спрем, но не сме успели... Подробностите ще уточняваме после. Трябва да изглежда като нещастен случай, не бива да се усъмнят. Демиан, програмирана ли е капсулата?
        - Не се тревожете. Блокирах достъпа до управляващия компютър. По никакъв начин не би могъл да преодолее защитата.
        - Добре. В такъв случай да се махаме оттук.
        Над мен се надвесва размазаното до неузнаваемост лице на Луситер.
        - Сбогом, командоре! - разпознавам гласа му. - Сгрешихте, няма да ви убием. Просто ще ви изпратим на дълго пътешествие. Съжалявам, но наистина нямаме избор...
        Отдалечаващи се стъпки. Чувам захлопването на тежкия люк след тях и това е последното. Сънят ме сграбчва в обятията си...
        Идвам на себе си. С усилие на волята разпръсквам мътилката в съзнанието си и понечвам да се изправя. С изненада обаче откривам, че съм пристегнат с предпазните колани за креслото, на което седя. Машинално ги разкопчавам. Не мога да определя веднага къде се намирам, но, когато плъзгам поглед наоколо, разбирам, че съм в спасителна капсула - една от десетте на борда на “Аура”. Тя се носи през пространството с равномерно ускорение в неизвестна за мен посока. Потвърждават го слабата изкуствена гравитация, леката вибрация на пода и тихото, едва доловимо бръмчене на анихилаторните двигатели. Навън - пред мен се е разляла звездна пустота, чак ме побиват тръпки. Потърсвам с очи екрана за обратно виждане. Празен е. Третата се е стопила безвъзвратно, изгубила се е сред безкрая от огнени пламъчета заедно с “Аура”, сякаш не е съществувала. Останал е само едрият диск на жълтата звезда - единственото доказателство, че не е била сън.
        Прокарвам пръсти по клавиатурата на пулта. Върху мониторите се зареждат графики и колонки с цифри - за скоростта на кораба, за неговото положение спрямо центъра на Системата, както и спрямо по-близките небесни тела, за неговата траектория, за преразхода на гориво и още куп ненужни данни. Целта на курса, който следва той, сочи Хайна - на цяла бездна разстояние оттук. Хайна! Каква ирония...     Защото запасите от антиматерия на борда са в състояние да осигурят работа на двигателите за не повече от петстотин часа. Набързо пресмятам колко време ще ми е необходимо, за да достигна крайната точка на полета. Получава се някакво умопомрачително число - седемстотин и шестнайсет хиляди години. Но дотогава, разбира се, аз отдавна ще съм мъртъв...
        Прекалено жестоко от ваша страна, Луситер! - мисля си.
        Опитвам се да установя връзка с управляващия компютър, за да променя зададените координати или поне да спра този безсмислен полет, но напразно. Всеки път на екрана светва един и същи надпис: “Достъп отказан!” Блокирали са го. В не по-добро положение се намира и радиото, което изобщо не работи. Впрочем целият блок е разтопен като от изстрели на лъчемет. Откъснат съм от “Аура”, от света, изолиран... По дяволите! Нима всичко ще свърши по такъв глупав начин?!...
        Девети ден металният ковчег, в който съм затворен, ме носи към неизвестността - без да мога да сторя нищо. Невъзможно ми е да променям курса, нито да поправя радиото, каквото и да опитвам.     Кислородът и храната, с които разполагам, постепенно намаляват, а извън тези стени дебне смъртта.     Скоро ще дойде денят, когато няма да ми остане друг избор, освен да легна в камерата за анабиоза и да се отдам на съня. Той ще бъде вечен - знам го, защото за “Аура” аз съм мъртъв. Луситер, Демиан, Михаел и другите са се погрижили за това. Ще се нося в пространството до свършека на света - или дотогава, докато някой случаен метеорит не пробие дебелата броня на капсулата, дори няма да усетя края... А не е ли по-добре още сега да приключа със себе си? Ще бъде лесно. Просто трябва да отворя външния люк и да разхерметизирам кораба. Вакуумът ще свърши останалото за част от секундата. На моменти ме обзема подобно желание, но не мога. Това би означавало поражение, загуба и на последната искрица надежда, а аз не искам да се предавам. Нямам право! Не още... Господи, в който не вярвам, помогни ми да измисля нещо!...
        Тринайсети ден. Запълвам времето си с писане (от години не съм имал толкова свободно време). Водя си дневник. Открих бележник и писалка - поне това са ми оставили на борда. Записвам в него онова, което ме измъчва и което не мога да споделя с никого. Просто така - за да убия дългите еднообразни часове или да избягам от мисълта за онзи последен миг. Вече съм се уверил, че той е неизбежен. Всичко, което опитах, за да се измъкна оттук или да спра проклетата капсула, се оказа без резултат. Не мога да направя нищо, за да попреча на плана им...
        Двайсет и първи ден. Откривам грешка в изчисленията при определяне курса на кораба. Вместо да се насоча извън пределите на местната звездна система, аз ще остана в нея. Не е отчетено влиянието на един едър астероид (с размери на малка луна), край който ще премина в опасна близост. Пропуск! Срещата ще доведе до незначително изменение в траекторията на капсулата, ала по такъв начин, че тя ще бъде пленена завинаги от петата, най-голямата планета от системата на жълтата звезда. Ще се превърна в неин изкуствен спътник... Според компютъра вероятността за сблъсък е почти изключена. Дотогава, разбира се, има още време, но това не ми пречи да се наслаждавам на своята малка победа - колкото и безсмислена да изглежда тя. Да - защото с присъствието си, и мъртъв, аз ще бдя отгоре и ще продължавам да им напомням за престъплението спрямо Третата...
        Двайсет и четвърти ден. Преди малко двигателите замлъкнаха окончателно. Какво ли ще се случи утре? Тази неизвестност, това безкрайно очакване ме влудяват...
        Двайсет и седми ден. Преди около час се разминах с астероида. Почти на косъм. Гледката беше величествена. Никога не съм виждал подобно исполинско парче скала толкова отблизо. Беше нарязано от зъбери, пропасти и каньони - истински скален хаос. В един миг дори си пожелах да се окаже мой гроб. Но не би... Сега се отправям към Петата. Тя е все още много далеч. При максимално увеличение на екрана обаче мога да я видя ясно - газов гигант, невъзпламенена звезда с рояк от спътници и огромно червено петно на повърхността. Прилича на чудовищно око, втренчено яростно в мен - сякаш нетърпеливо да ме разкъса...
        Двайсет и девети ден. Кислородът и храната ми вече са на привършване. Ще ме изкарат още ден-два, а после? Не знам... Престанах да се надявам. Би трябвало да стане чудо, за да избегна участта, която Луситер и останалите са приготвили за мен. Дали все пак самоубийството не е по-добрият изход...
        Трийсет и втори ден. Това са последните редове, които пиша. Разполагам със запас от кислород за не повече от три часа. Последният от тях ще ми е нужен за подготовка на анабиозната камера - трябва да свърша някои неща, преди да легна в нея.
        Сега, когато се връщам в мислите си назад, пред очите ми отново изплува Хайна. Такава ще я запомня - зелена и слънчева, макар всички да твърдяха, че Третата я превъзхожда по красота. И не съжалявам за нищо - още по-малко, че не пожелах да стана съучастник на Луситер, Михаел и другите, които забравиха какво си бяхме обещали... Сигурно такава е била съдбата ми - да умра самотен, далеч от дома, далеч от човешко присъствие, изгубен сред тишината на звездите. Но все едно. Не съм всесилен - не успях да ги спра. Иначе сега може би всичко щеше да е различно...
        Странно, но се улавям, че с нетърпение очаквам да легна в камерата за анабиоза. Чувствам се уморен - от това безкрайно лутане, от тази безизходица за всички нас, оцелелите от гибелта на Хайна - защото кошмарът, от който избягахме, ще ни преследва навсякъде. Наистина... дяволски уморен...
        Времето ми изтича. След малко ще се съблека, ще легна в камерата и ще заспя завинаги. Сигурно е хубаво да умреш, спейки. Поне е безболезнено, винаги ужасно съм се страхувал от болката... Дано поне в сънищата намеря покой.
        Лежа някъде, неизвестно къде - в черната утроба на безвремието. Сляп. Лишен от сетива, от пулс, от тяло. Тишината оглушително тътне наоколо. Чувствам се странно - сякаш съм достигнал някакъв праг и по-нататък всичко е изречено. Дори ръката ми е престанала да се подчинява, осъзнала безсмислието на своето движение. Пръчицата, която държа, се изплъзва между пръстите ми, за да потъне отново там, откъдето е дошла. В нищото...
        През съзнанието ми се втурва вихър от спомени - полуизтрити картини, гласове, лица на хора, които съм познавал и които отдавна са мъртви...
        Виждам баща си, усмихнат и огромен, който ме подхвърля на ръце във въздуха, а аз се заливам от смях, виждам плажовете на Хайна - по-бели от утринен сняг, реката на моето детство - колко пъти сме се гмуркали във вировете, Праговите планини - бях петнайсетгодишен, когато се загубих в тях, с двама приятели бяхме решили да изкачим Конуса - най-високия връх на масива, така и не успяхме, разбира се, те се отказаха, но аз продължих, спасителните групи ме откриха на третия ден, премръзнал и гладен, вече си мислех, че това е краят... После училището за астронавти - най-хубавите пет години от живота ми, първата целувка - Лиа, няма да забравя името й, имаше толкова красиви очи... Първият ми самостоятелен полет - колко горд от себе си бях! Назначението в лунната база - всички приятели ми завиждаха...
        Тантор - седмата планета от системата на Беа, наречена планетата на смъртта, защото всички кораби, озовали се в нейните околности, изчезваха безследно, без видима причина, без да излъчат дори сигнал - това се отнасяше и за автоматичните сонди, които Центърът периодично изпращаше там... Бяхме безсилни, цялата астронавтика бе поставена под въпрос заради безопасността, но непрекъснато се намираха нови смелчаци, които настояваха да отидат на Тантор, за да разрешат загадката, а всъщност - за да не се върнат никога, докато накрая Центърът се предаде...
        Лично аз командвах единия от трите кръстосвача - бях избран измежду стотици кандидати, - когато поехме към Седмата, за да разбулим тайната й или да последваме участта на останалите. И проклетият космически капан, заложен на Тантор по сляпа прищявка на природата, наречен по-късно “субпространствено гравитационно-пръстеновидно изкривяване”, успя да ни изненада. Двата придружаващи ме кораба изчезнаха от екраните за миг, почти едновременно, подобно на смачкани топки хартия, погълнати от нищото, а ние... ние просто имахме късмет, че се намирахме по средата. И тогава приборите с писък съобщиха за наличието на огромна невидима маса, пулсираща в пространството точно пред нас - появяваше се и веднага изчезваше като призрак с безпощадна захапка, и беше въпрос на някаква си там нищожна секунда да реша, защото гравитационното чудовище вече ни всмукваше и изходът изглеждаше предопределен... Не се оставих да бъда подведен от автоматиката, взела отдавна решението вместо мен, според нея единственият възможен път за спасение беше заобиколният - в опита за тангенциално изплъзване. Не знам защо, може би защото така са мислили и всички други преди мен или защото ми се стори прекалено логично, а това щеше да означава грешка, сигурна смърт - разбрахме го едва по-късно, когато моделирахме ситуацията на компютър... Предпочетох да вляза с пълна тяга в самия център на черната дупка или каквото изобщо представляваше, за да се озовем невредими от другата страна - на няколко светлинни минути от първоначалната ни точка, с точните координати и данни за Аномалията, която никога не беше обяснена от науката, просто цялата област на Тантор - тази невъзможна двойна, тройна или четворна система - беше завинаги зачеркната за астронавтиката. Остана само на звездните карти под различни имена - Пръстенът на Тантор, Аномалията, Изкривяването. Имена, означаващи едно и също - дебнеща невидима смърт. Като подводните рифове, които корабите са принудени да заобикалят...
        Спомням си експедицията до Йелот, отровния блатист ад, който трябваше да прегазим, за да монтираме на повърхността на единствената обитаема в системата планета съоръженията за стационарно наблюдение - и досега се питам имаше ли смисъл. Там загина Веранис, разкъсан от хуара, с нето бяхме неразделни, а аз се върнах... Или шокът, предизвикан от новината за неизбежния катаклизъм, зараждащ се в недрата на Беа... И отчаянието на Хайна - паниката, безредиците, психозата от наближаващия край, масовите самоубийства, всичко - целият свят се срутваше пред очите ни... Трескавите планове за спасение, които рухваха един по един като картонени кули, докато остана последният възможен изход, единственият - бягството. Бяхме малцина, избрани от Центъра, поверил на нас мисията - търсене и колонизиране на планета с подходящи условия за живот. В името на оцеляването ни като народ - за да продължим съществуването си някъде сред безкрая... Помня четирите последователни събуждания от анабиоза за потвърждение, задействаше ги програмата на главния компютър, натоварен не само с управлението на кораба, но и с предварително изучаване на избраните цели - цял списък от звезди, подредени по степен на вероятност, а в случай, че данните, събрани от сондите в движение за всяка от тях, отговаряха на минимума от зададени в програмата параметри, то ролята поемахме ние хората, тринайсетте човека екипаж на борда - колко е абсурдно твърдението, че тринайсет е щастливо число!... защото всеки път ни чакаше разочарование. И нещо в нас неусетно умираше, отиваше си, без да можем да го задържим - и крачехме като сенки из неизбродните пусти палуби на “Аура”, затворени в себе си, отровени от мисли, и отново лягахме в камерите за изкуствена смърт. До следващото събуждане... Докато повярвахме, че сме открили рая - това беше Третата с невзрачното жълто джудже, около което обикаляше, а беше просто един номер в списъка -  двайсет и седем или двайсет и осем, вече няма значение... Помня радостта, надеждата, възкръснала от пепелта, усмивките по лицата, плановете за нашата нова обетована земя... и удара, когато разбрахме, че сме закъснели с толкова малко... Пред очите ми отново се появяват бледите застинали лица на спящите на борда на “Аура” - дългите, сякаш безкрайни редици от камери, запълнили полутъмните зали, две хиляди и петстотин човека, потънали в мъртвешкия сън на анабиозата - там остана Сара, която обичах...
        Стига! - изкрещявам с беззвучен глас. Стига! Нали умрях?! Някъде там, край Петата. В смъртта не може да има спомени! Но продължавам да ги виждам... В следващия миг мракът се нахвърля върху мен - още по-тежък и задушаващ, и ми напомня, че съм жив. А бих искал да не бъда...
        Тогава усещам допир. Неочакван и топъл. Толкова неочакван, че през мен, през моето отсъстващо тяло - едва сега го усещам - преминава електрически ток. Нечия чужда ръка улавя моята и я задържа, като че ли се опитва да ме изтръгне от бездната, в която се намирам. И аз й отвръщам. Стисвам я с цялата си безнадеждност, после затаявам дъх. Не съм сам, лъгал съм се... Пороят от спомени, който ме дави, прелива в другия. Събирам в себе си последните остатъци от воля и тласвам съзнанието си. Тогава става чудо. Внезапно изплувам. Светлината се връща...
        Крис проследи с поглед писалката, която се изтърколи между бледите слаби пръсти и като в забавен кадър падна на пода, и отново прикова поглед в листа с написаното върху него име.
        - Йехова... - повтори тихо до него Харада. - Сигурен ли си?
        Крис кимна. Нямаше сили да говори. По гърба му се разливаха хладни тръпки. Искаше му се никога да не е идвал на “Арес” и да не е виждал това. Йехова... Непроизносимото име на Бога...
        Холман измърмори нещо неразбираемо и закрачи напред-назад, сякаш не можеше да си намери място, единият от лекарите поклати глава, все едно отговаряше на някакъв свой неизречен въпрос, другият мълчаливо се вглъби в показанията на уредите, чиито сигнали бяха станали по-силни и някак по-резки. Харада отвори уста, за да попита още нещо, ала в последния миг се отказа. Само въздъхна тежко, придърпа един стол и се отпусна на него, вперил поглед в една точка отвъд стената.
        Пръстите на спящия потръпнаха за последен път и замряха. Някакъв зумер засвири пронизително и тревожно в спусналата се внезапно тишина - Холман и двамата лекари се засуетиха около апаратите, разменяйки си бързи, отсечени реплики, чийто смисъл оставаше неясен за Крис. Тогава той усети как нещо го парва под лъжичката, някаква тъга и болка, смесени с едно непоносимо чувство за загуба - като при раздяла с някого, когото знаеш, че няма да срещнеш отново...
        Направи го почти несъзнателно. Приседна и пое ръката на човека, притихнал в леглото - стори му се, че дори не диша - и я стисна в дланта си. Беше гореща, суха и лека, направо безтегловна.
        - Йехова, чуваш ли ме? Йехова...
        Отговорът дойде след миг с пронизващ вихър от мисли. И вече не беше той, а друг - и не на “Арес”, а някъде другаде. Почувства се обгърнат от образи - лица, гласове и картини...
        ... Хайна, обляна в пожара на залеза, планините, които все пак изкачих, кога беше това? - преди цяла вечност, враждебната пустота на космоса и неизвестността, през която трябваше да преминем ние - всичките две хиляди петстотин и тринайсет човека на “Аура”... Третата... така и не пожелах да стъпя на нея, защото се страхувах. Да, тя беше раят - изгубеният рай, сътворен сякаш от мечтите и сънищата ни през дългите столетия на самота, отчаяние и надежда. Същият, на който нямахме право...
        Крис потрепера. Беше захвърлен в някакъв чудовищен кладенец без стени, без дъно, без край, а около него бушуваше мрак - плътен, лепкав, черен мрак...
        Някой ме вика. Долавям шепота му все по-ясно през вдигащата се в съзнанието ми черна пелена, която изведнъж се превръща в розов полумрак. До мен достигат неясни звуци и усещания - неразбираеми гласове и стъпки, някакво остро писукане, тъпа болка в главата, все едно току-що съм излязъл от центрофуга, нечие топло докосване на ръка, уловила моята... Сетивата ми се завръщат, а заедно с това идва и предчувствието за края. Вече знам - той е съвсем близо.
        Бавно отварям очи. Силната светлина ме заслепява, но след секунда образите наоколо се избистрят и аз с изненада откривам, че съм в болница или нещо подобно. Срещу мен до леглото седи човек. Непознат. Същият, който е уловил ръката ми. Наблизо сноват други, облечени в бяло фигури, заети с непонятни за мен действия. Дали не съм отново на “Аура”...
        Когато погледите ни се срещат, непознатият се насилва да се усмихне. Опитва се да каже нещо, но думите умират на устните му, преди да са се появили. Забелязвам, че в очите му блести влага - не разбирам защо. В следващия миг изтръпвам, поразен не толкова от външността му, колкото от очите. Те са пъстри, а не сини. Събрали в себе си всички оттенъци на зеленото, кафявото и синьото. Прозрението идва внезапно и ме разтърсва. Не! - отказвам да повярвам. Не... защото всички от народа на Хайна имат сини очи. Без изключение. Което значи, че те са го извършили... Извършили са кръвосмешението. И тези хора - потомците на Третата - са също и наши потомци... Бъдете проклети, Луситер, Михаел и всички останали, които негласно сте позволили това!
        Непознатият повторно стисва ръката ми - съвсем леко, като че ли отгатва мислите ми. Иска ми се да му отвърна, да му кажа колко съжалявам, но се чувствам толкова изтощен, че нямам сили да отворя уста.    Странно, питам се, колко ли време е изминало оттогава? Не би могло да е много... Струва ми се, че беше вчера.
        Сега разбирам, че съм на борда на кораб или орбитална станция. Твърде дълго съм прекарал в космоса, за да усетя разликата. Доказва го едва доловимото туптене, сякаш на метално сърце, което не мога да сбъркам - на системите за изкуствена гравитация. Невероятно, какъв огромен прогрес са отбелязали те за нищожен отрязък от време! От пещерите до космоса... Дали са се възползвали от познанието, събрано в хилядите томове и микрокристали с информация, които бяхме понесли на борда на “Аура”? Не, едва ли. Иначе би се получил срив - резултат от неконтролируемата мощ и в крайна сметка самоунищожение... Любопитен съм какво ли е станало с другите. Теорията на Неста за регрес на изолираните колониални общества сигурно се е оказала вярна. Много жалко, че не е успял да се убеди в правотата си лично, а всъщност кой знае - защото той беше сред тях, сред спящите на “Аура”. Съжалявам, че никога няма да узная какво се е случило. Но вече е без значение...
        Вглеждам се за последен път в лицето на човека срещу мен, който продължава да държи ръката ми, сякаш е решил да не ме предава на смъртта. Няколко мига общуваме с мисли. Само двамата - заливани от стерилната светлина на лампите и тревожните сигнали на апаратите, предизвестяващи свършека. Струва ми се странно, че го чувствам близък. Въпреки бездната от време, която ни разделя. Отговарям на неизречените му въпроси, долавям тъгата, болката, силата му... И внезапно осъзнавам нещо, за което не съм и подозирал. Не всичко е било напразно... защото те - потомците на Третата, ще направят онова, което ние не успяхме да направим. Те са млади - и достатъчно силни, за да достигнат върховете. Накъдето се бяхме отправили ние...
        Дали все пак Луситер нямаше право? - последната ми мисъл застива в празното пространство. Миг по-късно светът се разлюлява и стремително пропада в бездна от огнена бяла тишина.
        Някой го разтърсваше силно за рамото.
        - Крис, пусни го! Чуваш ли... пусни го!
        Крис трепна. Бавно и мъчително се завръщаше отнякъде - като пробуждане от дълъг сън.
        - Крис, добре ли си? Крис...
        - Какво? - дрезгаво отвърна той. Не можеше да разбере кой го вика. В главата му бушуваше ураган, а по лицето му се стичаха сълзи. Плачеше - сам не знаеше защо, но ръката, която стискаше, сега беше странно студена.
        - Пусни го, Крис! Той е мъртъв.... - чу до себе си Харада, който не спираше да го разтърсва.