Нина Петкова

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТИ

Нина Петкова

web

Виждам те в автобуса. Спрял си до перфоратора и гледаш в короните на дърветата. Косата ти се развява от тънката струя въздух, която се процежда през дупчицата на стъклото. Усмихваш се и по-здраво стискаш металната тръба. Нещо хитро блести в очите ти. Мечти... За какво ли мислиш? Странно, очите ти изведнъж потъмняха. Или така ми се стори? Не, те наистина са тъжни. Спомен от детството или мисъл за настоящето? А може би прозрение в бъдещето? И това не. Обръщаш глава към мен. Погледът ти е разсеян. Спираш го върху раздраната от някого седалка. После поглеждаш към другите седалки. Всички са кафеви и огрени от следобедното слънце. Примигваш и ненадейно ме поглеждаш. Очите ти стават по-сериозни от обикновено. Съсредоточаваш се. Като че ли едва сега ме забелязваш. В очите ти играят пламъчета. Леко кимваш с глава и пак се обръщаш към короните на дърветата. Но те липсват. Вместо тях сивеят електрическите лампи. Наближаваме града.

* * * Вали. И двамата нямаме чадъри. Поглеждаш хората наоколо. А после спираш поглед върху мен. Очите ти са тъмни. Няма слънце. Отвсякъде вода. Мислиш нещо свое. Навеждаш глава. Няма ги очите ти. Въздишка. Отново се оглеждаш. Само двамата сме без чадъри... Случайност? Може би. Поглеждаш перфоратора. Усмихваш се. После прокарваш пръст по стъклото. Вървиш по дъждовния път на капчиците. Мечтаеш... Автобусът тръсва. Оглеждаш се. Само двамата сме без чадъри...

* * *         Ти пак си до перфоратора. Но не дупчиш билет. С карта си. Очите ти са тъмни, лицето - също. Мислиш нещо съсредоточено. Не откъсваш поглед от прозореца. Наблюдавам ръката ти. Нежна. И ноктите - красиви. Спирам се на вените. Странно изпъкнали - всяка тръгнала по своя път. Автобусът тръсна. Пръстите конвулсивно се свиха. Нежността изчезна. Костеливост, сила. Страх. Потърсих очите ти. Открих ги.
        - Ябълката е за теб... - казваха.
        - Най - хубавата ли?
        - Златната.
        Нежни пламъчета. Хипноза. Животът е век... Не, всичко се обърка. Няма пламъчета. Няма ябълки, дори червиви...

* * * Пак сме двамата. Аз съм до перфоратора. Ти до вратата. Поглеждаш нетърпеливо часовника. Обръщаш очи към шофьора. С молба. Челото ти се набраздява. Отново към часовника. Бързаш... Завиждам и. Колко ли сте щастливи? Наистина. Бързаш... Поглеждаш часовника. Бавно се тътри автобусът. Няма милост. Слънцето блести в косата ти. Заглеждам се в него. Колко е ярко! Поглеждаш часовника. Бързаш...

1985 год.