Нина Петкова

web

Виктор излезе.

Беше влажно и студено. Ръмеше. Капките го боцкаха по лицето като иглички. Вятърът брулеше. Косата му, стегната с ластиче отзад, за минута се измокри. Но Виктор нищо не забелязваше. Мисълта му се луташе насам-натам. Беше му чоглаво. Отвътре го изгаряше болка. Сърцето му лудо биеше. "Защо не отстъпи? Защо я остави? Защо?"

Вървеше без посока. Неочаквано се озова до пицария "Сивият дракон" ("Сура ламя", както би казала Мимито - сестра му - първа година БФ), мястото, където по-рано идваше да се срещне с Коцето, Мърфито и още неколцина. До преди около шест месеца и той беше един от тях, но срещна Тоня. И сякаш... Сякаш всичко се преобърна.

Тоня беше нисичка, стройна, много гъвкава. (Mиньончето, както с весела усмивка й викаше Зарко.) Очите й излъчваха топлина и спокойствие. Погледнеше ли ги, сякаш ставаше по-уверен, по-дързък.

До вратата някой го блъсна. Виктор се обърна и го изгледа. Беше Мърфито... и не беше той. Изглеждаше ужасно. Виктор не можа да го познае в първия момент. Веселото му, почти бебешко преди, лице сега сивееше. Под очите му, зачервени от кошмарни нощи, чернееха сенките на безсънието. Вървеше като лунатик. Дори не го позна.

Беше август. Тогава се запознаха. Пак в същата пицария. Зарко го беше довел отнякъде. Не каза истинското си име и така го запомни - Мърфито. Изтича и го настигна. И без това нямаше какво да прави в "Сивият дракон". Онзи го погледна с неразбиращ поглед. Очите му бяха мътни, трескави, сълзливи. По лицето му - белези.

- О, Вики, къде се губис-с-с?

Гласът му прозвуча дрезгаво, непознато. Чаровната усмивка бе заменена от грозно чернеща дупка горе вляво - избит зъб.

- Нямас-с-с ли някой лев? С-с-сто ме гледаш кат изтърван, бе? Я к`ъв си! Баровец! Отупай си джобовете, готин!

- Леле, Мърфи, какво е станало с тебе?

- К`во? Нис-с-сто. Ай, дай скапаните манги и бегай! - Мърфито пристъпи застрашително към него.

Виктор отстъпи несъзнателно. Не очакваше такава агресивност. До гърба си почувства стената на пицарията. А очите на Мърфито направо го пронизваха. Това бяха едни зли очи с червени жилки. По брадата му започнаха да се стичат лиги, той затрепери като трескав. Пресегна се и хвана Виктор за лакътя.

- Дай мангите, дай, дай!

Болка се изписа по лицето на Виктор. Той се дръпна, но усети още по-силно костеливите пръсти на Мърфито. Усети топлината на тялото му и пръстите на другата му ръка, които се опитваха да разкопчеят ципа на якето.

- Чакай бе, Мърфи! Я по-полека...

- Няма време, дай, дай, да-а-ай!

Тресеше се целият. Виктор се опита да се отскубне. Отдавна не беше използвал уменията си по кунг-фу. Завъртя се на петата на десния си крак, а с петата на левия удари Мърфито. Не силно, но достатъчно, за да го повали. Мърфито, паднал вече, продължаваше да се гърчи - присвиваше крака и ги изпъваше в конвулсии. От устата му излизаха несвързани думи.

Виктор се наведе. Лъхна го силна миризма - на "пор", както би се изразила баба му. Виктор подхвана внимателно измършавялото тяло на Мърфито и го затътри. Сви наляво - през черния вход, после пое по стълбата към мазето. Ритна и без това изкъртената врата и се озова вътре.

Нямаше време да се оглежда. Пък и там беше сумрачно. Едва се различаваха касите с бира, празните палети, маркучите, с които вечер миеха заведението, нахвърляните по пода метли и парцали. Постави Мърфито край мръсното прозорче, през което едва се процеждаше светлинка. Дъждът се беше усилил. По стената пълзяха струйки, криволичещи насам-натам. Мърфито все още мърмореше несвързано и трепереше.

Виктор се огледа. Нямаше никой. На два скока се озова горе, при вратата. Пое с пълни гърди чистия въздух. Хукна към кухнята, където работеше Зарко. Забеляза го да изсипва спагети в голяма тенджера. И Зарко го видя, и му се усмихна широко. Отдавна не се бяха виждали.

- Влизай, Вик! Дай гепи! Ей спъна се, спъна се...

- Здрасти, Зар!

- К`во си се вкиснал бе, пич?

- Мърфито е долу, в мазата... Гърчи се... К`во му е?

- А-а-а, къде го намери? От пет седмици е така. Задигнал пари от някакъв авер от Софето и оня, като го надушил, пратил си хрътките и го пребили. Видя ли го какъв е? Ама оттогава няма мира. Непрекъснато или хленчи, или се лигави, или се търкаля от болки...

- Ами що не го пратиха в Сатовча?

- Пратиха го, ама избяга. На третия ден. Не било там за него - все гъзарчета, все мамини синчета били там. А той го знаеш какъв е...

- Ами к`во ще стане сега?

- Обади се на "Бърза помощ" - 150. Ей там е жицата.

Виктор се запъти към апарата. Беше му кофти. Присвиваше го корем. Гадеше му се. После се обади. Дежурният не беше много въодушевен, когато разбра за кого става дума. Взе да мърмори за дъжда, колко лошо било сега времето, пък и време ли било сега за такива работи и... Виктор не го доизслуша. Щяха да дойдат след 15 минути.

Върна се отново при Зарко. Каза му, че ще се обади след два дни, когато Зарко щеше да бъде свободен. После излезе.

Междувременно минаваше полунощ. Дъждът продължаваше. Виктор се запъти към автобусната спирка. Не му се вземаше такси. Не му се прибираше там, сам... А така му се искаше да прилегне. И какви ти автобуси по това време? Да, раздялата му действаше ужасно. Край него профуча линейката - за Мърфито са. Жалко за доброто момче. Доколкото знаеше от Зарко, той беше сирак, живял все по домове. Имаше силно развито чувство за колективизъм, гъвкав ум и остър език. За приятел душата си даваше. Затова и го обичаха. А сега на какво бе заприличал... Виктор потръпна като си спомни несвързаните му брътвежи и гърчещото се тяло.

Зелената светлинка привлече погледа му. Вдигна ръка. Качи се в таксито: "За Червения площад". Отпусна се под звуците на баладата. Погледът му преминаваше без мисъл по витрините на магазините. Добре, че шофьорът не беше от приказливите.

След десетина минути колата спря. Виктор плати. Огледа се. Площадът светеше сякаш имаше празник - лъскави витрини, горящи лампи, премигващи светофари и... дъждът. Студен, нощен... Запъти се към къщи. Беше му тягостно. Влезе в миризливия вход. Асансьорът и този път не работеше. Затътри се по етажите. Главата му се въртеше. Влезе вкъщи. Стовари се на леглото - ей тъй, както беше прогизнал. Затвори очи.

"На-на-на на-на-на на-на-на-на-а-а..." - прозвуча Моцартовият кавър.

Тоня?!

- Вики, дъждът спря!!!

© Нина Петкова
© Издателство LiterNet, 10. 08. 2003
=============================
Първо издание, електронно.