ВИК И МЪЛЧАНИЕ В ЛИРИКАТА НА БОТЕВ

(4)

Никола Георгиев

web

Преломът, главоломен, се извършва специфично лирически - от лексемата до най-общия смисъл на творбата. Само осем стиха преди "върви към своя свещени конец" се появява едно друго "върви": "Тъй върви светът!". В първия случай "върви" е фразеологично силно десемантизирано и смисълът му се обръща парадоксално и горчиво иронично против себе си: твоя робски свят всъщност не "върви", а стои на едно място. Само осем стиха по-късно "върви", предхождано от "кипи" и "стъпки бързи", погма значението на активно и целенасочено движение. (Прелом от пасивност към активност изразява още и следният контраст: в началото на стихотворението бъдещето е представено като "идещо" към робите - "добро ли, зло ли насреща иде", - а в края борбата се понася "с стъпки бързи" към бъдещето.) Нека съпоставим още:

... царство на сълзи - зло безконечно! ... върви към своя свещени конец...

"Безконечно" и "конец" имат еднакъв корен, който ясно личи, колкото и да е морфологично прикрит. Историко-стилово те стоят на близки равнища, колкото и "конец" да е изпреварил "безконечно" в архаизацията си и стиловото си издигане. И най-сетне "безконечно" и "конец" стоят в относително по-важното краестишно положение, а отделя ги всичко на всичко един стих. Тези ненатрапващо се, но много сродни думи участвуват в двата смислови полюса на стихотворението: светът е изначално и безкрайно робски - в света кипи борба, която бързо върви към своя край. Тяхната връзка по обратен път подчертава мълчаливия прелом между полюсите - защото нищо до последните три стиха не подсказва, че се води такава борба и всичко налага тъкмо противоположното, защото нищо до последния стих "Ще викнем ние..." не намеква за присъствието на това осъзнато колективистично "ние", готово да викне и да превърне словото в дело, и всичко говори за разцепване на аза ("кръвта", "погледът", "умът", "душа", "памет"), за надлични обобщения ("да можеш", "кажи") и за робското мълчание на тази робска, обезличена маса.

Имаше време, когато и изследвачи без претенции за аналитична проницателност приемаха като очевидна и всепризната истина, че "Борба" завършва с "известна внезапност"¹⁰. В още по-стари времена пък, когато Ботевата лирика започва трудния си път към национално утвърждаване, нейни критици свързват особеностите на тоя завършек с печатната история на творбата и от обстоятелството, че четири години делят първата, непълната печатна редакция от втората, в която са добавени заключителните десет стиха, със или без недомлъвки правят извода, че при дописването поетът бил изтървал поглед върху художествената насоченост и единство на първата редакция. Днес имаме текстово обективното и концептуално право да кажем, че "Борба" завършва не с "известна внезапност", а с главоломно рязък преход и празнината между двете страни да запълваме не с анализационно безпомощни предположения кога и как е бил дописан завършекът, а с ясната идея за организиращата и смисловата роля на мълчанието - и тук, и в много други стихотворения на Ботев.

В "Борба" след дългия ред мрачно и силно безсилие изненадващият прорив превръща борбата в единствена спасителна възможност. Появата на този изход в края, и чак в края на стихотворението, предварително необоснована, неподготвена, поражда в лирическия си контекст значение за волево виждане и представяне на света: така е и така ще стане. Тази мощна лирическа волеизява дължи много на голямото замълчаване след 47-ия стих и голямото премълчаване в описанието на "това царство кърваво, грешно". И какви значения може да породи то? Че лирическият говорител е изпълнен с такова омерзение към "това царство", че отказва да говори повече за него и да го съвместява унизително със силата и безсилието на борците? Че е безпрекословно убеден в близката развръзка? Или тъкмо обратното. Индивидуалното и общественото литературно мислене може да поражда подобни значения - смътни или поясни, правдоподобни или насилствено й натрапени, - но във всички случаи ще присъствува безспорното собствено значение на мълчанието: в света има неща, за които не може, не бива или не си заслужава да се говори, и че силната лирика може да превърне мълчанието в знак и фактор на своята сила.

"Хаджи Димитър" оставя в мълчание връзките между смъртта и безсмъртието на бореца, "Борба" отказва да свърже картината на безкрайното робство с присъствието и действията на борците. Ботевата лирика сблъсква основните си екзистенциални и ценностни съставки и изостря сблъсъка чрез широките мълчаливи празнини между тях. Защото какво стои между саркастичното презрение към "православните скотове" и "народите", които скоро ще празнуват деня на новия бог? Или между дружината, която "тръгва, отива", и "хората, дето ще кажат за мене: "Нехранимайка излезе"? Или между порива "Хайде на балкана!" и позорното бездействие. Между любовта и омразата, песента и плача, между достойния мъж и света, привикнал с хомота си? Ботевата лирика говори много за връзките между тези полюси, но й много мълчи за тях. "Зинали са страшни долове" - не само в хайдушките балкани на Ботевата лирика,  но и  между нейните съдбовно важни съставки.

Така е вътре в стихотворенията на Ботев. Но какво става между тях, в междутекстовите им пространства? И има ли в нея такива пространства? В едната си посока художествената литературна творба гради свят със своя последователност и с граници, които са "монадно" непроницаеми за останалите творби. Тази посока романтици и крочеанци абсолютизират докрай, пренебрегвайки наличието на другата: творбата, като се почне от преките цитати и се свърши с най-общата типология, търси връзки с други творби (а според максимализма на Бахтин - с всички други творби). Тази посока днес редовно се абсолютизира от интертекстуалисти и "диалогисти". Литературното мислене може да изгражда междутекстови пространства добре, тоест литературно, специфично, само ако съчетава противоречието между проницаемост и непроницаемост и вместо леките механични сборове между творбите търси трудната проекция на пресичането им, мислимото, но реално непостижимо, художествено по своя пораждащ механизъм и многозначност резултантно трето.

Лириката на Ботев привлича изострената междутекстова нагласа на днешното литературно мислене с високото относително тегло на отделните стихотворения, с мотивната близост и контрастност между тях и може би най-специфичното: с това, че връзките вътре в отделните творби са много сходни с връзките между тях. Ето някои от случаите, в които Ботевата лирика поляризира и обединява със слово и мълчание света.

Мотивът за отиването на бой за свобода се появява в ред творби, две от които са странно свързани помежду си. И в двете се говори за тежкото унизително положение на родния край, за поруганията и издевателствата, вършени от поробителя:

...турчин че бесней
над бащино ми огнище... 
...там, дето баща и братя
черни чернеят за мене...
...сюрмашко тегло да гледа...

А  тиранинът върлува
и безчести край наш роден...
Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин.
Грабят от народа гладен...

И в двете творби героят носи в кръвта си порива към достойнство и свобода: 

...кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко...

...и тез що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха...

И в двете се пеят буйни и юнашки песни, и в двете се носи плачът майчин, и в двете тегне изгнаническата орисия, и в двете положението на робите се изживява като непоносимо и като неудържим подтик към действие. Но докато "На прощаване" е изповед и завет пред майката, "В механата" е изповед и проклятие в кръчмата, пред вино и пред пиещи мъже - неща, които амбивалентно смесват юнашкото, мъжественото с бездейното, но във всички случаи стоят далеч от майчиното. И докато в първото стихотворение поривът се изживява в своята действена и постъпателна осъществимост (от "Ах, утре като премина през тиха бяла Дунава" към "Дружина тръгва, отива"), във второто той, искрен и изстрадан, завършва с позорно пречупване. По същия начин се пречупват и погубват и ценностите на лирическия аз. Докато в "На прощаване" азът е единен със себе си, дружината и "гласа народен" в другото стихотворение той се разкъсва между гнетящото го единство с общото "ние'' и "всички" ("ний сме всинца с чаша в ръка") и бунта срещу "глупците" и "идиотите". Контрастът между памет и забрава, живи и мъртвеещи ценности се опира и върху буквални фразови единства:

Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя...

Аз веч нямам мило, драго...
Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плача майчин.

В такъв близък и мълчалив досег поставя Ботевата лирика срещуположните точки в битието на човека между робството и борбата.

Сред мотивите на прокудата, скиталчеството, търсенето на залък или свобода и общата несигурност в битието на поробените Ботевата лирика заговаря и за възможността "жив и здрав да стигна до село". Тези завръщания също стават от противоположни посоки. В "На прощаване" се завръща борец-победител, "с байрак в ръка" и заварва свободни и щастливи майка, либе, братя, в "Странник" се завръща робско безличие, за да завари либето си сгодено за друг, баща си убит, а братята си умрели в тъмница. И в двете стихотворения майката прегръща завърналия се син, и в двете прегръдки прозвучават думи - в единия случай "думи заветни: "свобода ил' смърт юнашка", а в другия "думи прости", разказът на майката за "простия", обикновения ужас в битието на роба. В "На прощаване" щастливото видение се прекъсва от порив към действие, в "Странник" мрачната реалност продължава робски неизменна: "пък бъди какъвто си бил".

Двоен живот в лириката на Ботев живее и мотивът за любовта към жената. "До моето първо либе" и "Ней" имат сходни заглавия и - пропаст помежду си в разбирането за обвързаност и свобода на мъжа спрямо жената. В първото стихотворение между мъжа и жената застава гласът на съвестта и копнежът по действие, във второто... собственият й съпруг. Дилемата в първото е "Запей или млъкни", а във второто "ил мъжът ти или аз". В света има и едното, и другото, внушава лириката на Ботев.

Границата между добро и зло разсича и човешките цялости, към които тази лирика се отнася с благоговение.

Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна, запея...

започва стихотворението "Хайдути". В друго стихотворение малко след началото му идват думите:

Кажи, дядо, защо плачеш
над тез дълги бразди черни...

Мотивът за потомствеността в хайдутството, за предаването на оръжието от бащи на синове е един от основните в "Хайдути" (подчертава го и подзаглавието "Баща и син") и в "Зададе се облак тъмен". Само че в едната творба потомствената линия е възпяна с нейната мъжествена героика, а във втората е прекъсната с позорната братоубийствена гибел на синовете воеводи. Има го й едното, и другото дори в светата светих на революционното съзнание и творчество. А мълчанието, което стои между тях, не е само мълчанието на взаимно трудно проницаемите светове на "Хайдути" и "Зададе се облак тъмен".

Междутекстовите връзки в Ботевата лирика очертават свят, видян в острите му до несъвместимост противоречия, съвместени от гордо, неиздребняващо мълчание. То свързва и главоломно различните точки в съкровения мотив за съдбата на бореца за свобода. Победата и светлото опиянение, погромът н безнадеждният плач, смъртта и безсмъртието стоят едни до други както в отделните стихотворения, така и в пространствата между тях, но и в двата случая преходите между противоположностите остават мълчаливи.

Победил или победен, жив или мъртъв, за Ботевия борец е особено важен отзвукът от делото му. Дали и какво ще "каже нявга народът", каква е

моята песен юнашка
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина...

е сложният и труден противовес на страданието, погрома, смъртта. Между "Хайдути" и "Обесването на Васил Левски" Ботевата лирика гради контрастите от прославяния в "песни юнашки,  хайдушки"  подвиг до "плача  без  надежда" в  самотната гибел на бореца. "Затуй му пее песента на Странджа баир гората... меден им кавал приглаша от Цариграда до Сръбско" - такъв е отзвукът от подвизите на Чавдар. Все така бодро, макар и по-тревожно е чувството и в "На прощаване" - подхранва го надеждата, че ако се случи и най-лошото, то ще се случи пред дружината и пред помнещия и възпяващ народ. В "Хаджи Димитър" нещата са вече други: героят застава пред гибелта сам, незнаен, загубен между полето и небето, без дружината си, за която напразно пита.  Заобикалят го близки и същевременно баладично странни и далечни същества, а в противоречието "той умира - той не умира" се включват и певци, които също са обобщено отдалечени спрямо певеца и кавалджията в "Хайдути" и хороводците в "На прощаване". А в "Обесването на Васил Левски" борецът е вече мъртъв, и то не "там на балкана", под "свода небесен", а "долу в полето, на "черно бесило", със задавена в клупа дума. Няма дружина, няма кавалджии и хороводци, няма и певци. И все пак - в което е и потресът от междутекстовите връзки в Ботевата лирика - и тук се пее. Пее зимата. Между стиховете "затуй му пее песента" и "певци песни за него пеят" застава "зимата пее свойта зла песен". Не за него, а своята...

Противоположностите, дори и най-мрачните, на които Ботевата лирика разсича света, тя изживява с мъжко достойнство и устойчивост. А мълчанието, липсата на словесно обяснителни връзки между тях се подчертава както от словесния размах вътре в нея, така и от съпоставката с другите речеви типове и жанрове, в които подобно мълчание е недопустимо. Между тях са и текстовете, които личностно и смислово стоят най-близо до стихотворенията на Ботев - публицистиката му. Общност на мотиви и образи, светоглед и език свързват тези две основни полета на Ботевата книжовна дейност. Разделя ги обаче и нещо много съществено. Тази публицистика също представя света разсечен на непримирими половини, но ясна смислова и словесна връзка преодолява и най-широките празнини, категорична победна развръзка произтича и от най-безнадеждните състояния. Оказва се, че законите на жанра могат да движат по различен начин едно и също перо. Чрез своите жанрови възможности, включително и специфичното лирическо мълчание, Ботевите стихотворения пораждат други значения и внушения, за които няма нищо по-чуждо и по-опошляващо от революционно брдряческия прочит.

Като минаваме така набързо през непосредните текстови съседи на Ботевата лирика, стигаме до нейния социален живот. И тук досегашните разсъждения закономерно и все пак изненадващо напомнят, че вече близо век българите живеят с мисълта, че техният велик поет е оставил малко на брой стихотворения. И тази мисъл е проникнала толкова дълбоко и устойчиво, че днес само хора, които нямат страх от шаблони и баналности, ще се решат да напишат "Въпреки че ни остави само двадесет стихотворения..." или "Тази малка по обем, но велика по дух поезия...". Проникнала така дълбоко и устойчиво, до автоматизираност, мисълта за двадесетте стихотворения все пак се вмества в някаква концептуална верига. Тук можем да се опитаме да бъдем и по-ясни, и по-активни.

С мисълта за двадесетте стихотворения можем да боравим по няколко начина.

Първият: да се опитаме да се освободим от нея, като я обявим за ирационална и непригодна за област, в която двадесет, двеста или две хиляди не значи нищо. Неясна и неосъществима, тази идея е сама по себе си ирацнонална.

Вторият: да се впуснем в психобиографически догадки и да обясняваме защо стихотворенията на Ботев са толкова малко. Всичките "защото", с които разполагаме, нагледно показват смисъла и възможностите на този род дирения:

Защото Ботев е бил човек повече на делото, отколкото на перото;

Защото някаква част от стихотворенията му са загубени;

Защото битът му, в който той никога не е свързвал двата края, е пречел на творческата му работа;

Защото основната част от писмовната му енергия е погълнала публицистиката;

Защото е бил много взискателен;

Защото е създавал лириката си бавно н трудно;

Защото като човек на своето време не му е бил свойствен принципът Nulla dies sine linea, който по-късно води творческото битие на един Вазов или Михайловски.

Част от тези отговори могат веднага да бъдат опровергани, друга част никога няма да бъдат обосновани, а всички те, приемани или не,  водят към окололитературни явления, не и към свойствата и социалното битие на Ботевата лирика.

Третият подход поставя като въпрос не причинно обяснителното "защо", а осмислящо конципиращото "какво от това". Ако тръгнем от него, можем да изградим следната осмисляща верига: раздвоена между виха и мълчанието вътре в себе си, Ботевата лирика се раздвоява между себе си като мощен вик и мълчанието на ненаписаните, "липсващите" стихотворения. Така ще изградим н чуем нещото послание: в това кърваво царство на тирани, роби и борци достойният и творчески човек трябва да говори силно, изобличително и борбено именно защото е достоен и творчески да замълчава с мълчание, което е не по-малко презрително, изразително борбено.

БЕЛЕЖКИ:

10. Хаджов, Ив. Стихотворенията  на  Ботева, С., 1947, с. 56. [обратно]

© Никола Георгиев, 1990
© Издателство LiterNet, 05. 09. 2002
=============================
Публикация в сб. "Христо Ботев - нови изследвания", С., 1990.