УЧИТЕЛ ПО ЛИТЕРАТУРА ЛИ? НЕ СЪМ ОТ ТЯХ
ІV. А Хефест е елински бог

Никола Георгиев

web

"Калиопа" може да "се отвори" в две главни посоки: вътре в литературата и извън литературата.

І. Вътре в литературата

А. Вътреавторова междутекстовост, човешки казано връзки, положителни и отрицателни, с произведения на Яворов - лирика и драми. Най-близкият изход е към стихосбирката "Подир сенките на облаците". Тя започва с "Калиопа" и завършва с "Месалина", "Клеопатра", "Сафо", героини, реални или въображаеми, на древността. Мотивни връзки в стихосбирката: денят и нощта; звукът и тишината; постижимата и непостижимата любов; "огнени езици" и пепел; рай и пъкъл; "огнище разорано" и "огън в огнище угасна"; звук и знак, плам и знак; ангелско и дяволско; огънят, пречистващо благословен, и "огънят е пакост жива"; порок и чистота; реално и приказно; възвишено и низко. И това са само част от връзките. Извод: по стара традиция мислим "Калиопа" твърде уединена в стихосбирката, особено от разделите "Безсъници" и "Прозрения". Грешка. В "Калиопа" (писана 1898-99 г.) има нещо силно "инициационно", тоест предначертаващо бъдните му стихотворения - та чак до последното, "Покаяние" от 1909 г. ("и ето ме сред пъкъла, и ето ме - сред пламък").

Б. Междутекстови връзки на произведения от различни автори. Вървейки към точка ІІ, търсим я в образа на ковача и неговия труд. Смирненски, "Зимни вечери" ("в огнен отблясък запалени// черни ковачи коват", ударите на чуковете са "звън подир звън"); и пак Смирненски, "Ковачът"; Сали Яшар (Йовков); Стоян Глаушев (Д. Талев). От чуждестранните литератури едно стихотворение от Гьоте. И малкото примери са досттъчни да се види колко противоречив е образът на ковача - какъвто е и в следващата точка.

ІІ. Връзки с извънлитературни полета. В тази посока два мотива в "Калиопа" се оказват особено важни и изследователски привлекателни

А. Ковачът и трудът му в митологиите, религиите, културите във всички техни равнища, поверията, обичаите. Ведическият герой Брахманаспасти с чук и наковалня споил света. Мирча Елиаде: в първобитни племена по важност ковачът идва веднага след шаманът. В други култури го поставят редом с владетеля. В ковачницата се раждат слово и песен. Търсейки метали, ковачът се рови в подземния свят, място нечисто и зловещо. В ковачницата с нейните пламъци, жар и громол има нещо пъклено, в ковача нещо сатанинско. Той трябва да бъде държан настрана от другите и от време на време пречистван. В някои религии ковачът е боговдъхновен творец. В гръцката митология: ковачеството е занаят, удостоен със свой бог, бог на огъня и чука. Бог като бог, но не съвсем - куц, грозен, изхвърлен от Олимп в морето, доказан рогоносец. Работата му е тъмна и нечиста - не само физически. Изковал е доспехи на Зевс, след това щит на Ахил. В българските поверия: в тази работа има нещо нечисто, дяволско; добре ще е ковачницата да е в покрайнините на селището; по приляга да се работи нощем ("боже мили, още няма я зората"); българин християнин да заобикаля тази работа (вж. "Зимни вечери" и "Песента на колелетата", макар и да не е казано пряко). В една идеология чукът, съпроводен или не със сърп, беше символ на трудещия се народ и неговата победа. С една дума, всичко противоречиво - като в "Калиопа" (и в "Подир сенките на облаците").

Б. Ковачеството изисква както ковач и метали, така и огън. Огънят е основна съставка не само на ковачеството, но според Хераклит - и на битието изобщо. На свой ред и огънят раздвоен. Той е дар божий (е вярно, в някои случаи се налага да бъде откраднат от тях), дар божий и бич божий - в ада, пък и извън ада бог може да залее човеците с "огън и жупел". Огънят гори в ада и светлее в рая. Той е мъчение, той е ласка. Дяволът и богът се събират в огъня. Той омърсява, той пречиства. В него има нещо ирационално и хипнотично. Огънят дарява любовта, мястото на любовта е до огнището. Херкулес си пожелава клада, Емпедокъл слиза във вулкана, за да изгори в огъня му (Вулкан се нарича римският бог на ковачите).

Такива и още много други неща се разказват в изследванията на огъня в културата.

Тук може да се породи възглупавият въпрос: можел ли е недоученият гимназист, двадесетинагодишният провинциален телеграфист, съсипван от денонощни дежурства, да знае поне част от тези неща? На възглупави въпроси и възглупави отговори. Юнгианците: той не би могъл да ги знае от прочетено и чуто, но ги е наследил като архитипове от масовото подсъзнателно.

Сред многото други поне един литературоведски подход не би задал този въпрос - твърде малко литературен и твърде много биографичен, че и клюкарски. И ако все пак го зададе, ще отговори: ковачът, огънят сами по себе си дават основа за такива построения и големият поет ги е сътворил. Знаел ли е за Емпедокъл не е литературоведски въпрос. И тук отново си показва рогата противоречието между затворен и отворен подход, неразрешимото.

Крайно време е да приключим. Но тъй като започнахме с наблюдението - правилно или не, четенето ще покаже - че както учителите по различни учебни предмети и преподаването им са честа тема в литературата, така и учителят по литература е сред изключенията. Да не питаме защо, а какви значения поражда тая липса. Че литературата бяга от себе си, че щади себе си? Литературата с готовност говори за себе си и с не по-малка готовност се самообвинява и самоотрича. По-приемливо или поне по-трогателно изглежда нещо друго: щади човека, който я преподава. Ако го имаше повече в литературата, образът на учителя щеше да стане и по-светъл, и по-тъжен.

© Никола Георгиев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2010, № 1
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2010, № 6 (127)

Други публикации:
Български език и литература, 2010, № 1.