ПЪТИЩА МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА

Никола Георгиев

web

I. Между земята и небето

"Стърчи, аз видях, черно бесило" - "... и пеят
бесилките" (Хр. Ботев, Н. Фурнаджиев)

Предлагам да се заемем с въпрос човешки отблъскащ, а литературоведски привлекателен - за бесилката в художествената литература. Любопитен ни е не този уред на човеколюбието, а какво става с него сред противоречията и напреженията в литературата. Литературата често поставя свои герои и себе си под бесилката. Какво става с тях? И какво става с нея? Под бесилката стоят световно известни произведения, например "Епитафия на Вийон", популярно и като "Балада за шестимата обесени". В него увисналите на въжето трикратно призовават людете "Молете се за нашите души" (в превода на Пенчо Симов). Молят и Христа да ги пази от ада. На въжето висят отдавна, плътта им се разкапва, гарвани изкълвават до дъно очите им (Corbeaulx nous ont les yeux cavez). Сурово и тъжно стихотворение, а ние, читателите на Ботев, може да се запитаме: дали докато са кълвали очите им, гарваните са грачели грозно, зловещо. И тези разпадащи се трупове говорят на околните. Под бесилката може да се случи какво ли не.

Може тъгата да се преобърне в противоположността си, за да се стигне и до немския литературен тип, наречен с трудно преводимото съчетание GALGENHUMOR (Galgen значи бесилка). Впрочем такова превръщение извършва в малкото си по обем творчество авторът на "Балада за шестимата обесени". Франсоа Вийон (1431 - след 1463 в неизвестност) е бивал осъждан на смърт чрез обесване, та е създал и още едно "обесническо" стихотворение. В първото се говори за тъжнобренната разпадаща се плът на обесените, за очите, веждите, ушите, костите, три от тях представителни за човека. Във второто се говори за една част, и май не от най-представителните. В превода на Пенчо Симов:

Вратът ми, стегнат във въже след час,
ще разбере, че задник имах аз.

Оригиналът е малко по-пиперлия: вратът ми ще усети колко тежи задникът ми. В българските преводи, около девет, въпросната част от тялото е наречена най-често "задник", но в някои случаи в търсене на благоприличие е употребено трибуквието.

Две стихотворения - авторът един и същ, темата - бесилка и обесване - една и съща и житейски близка на автора, а разликата в нагласата от земята до небето. И посочих само една разлика, а те са много. Какво значи това?

Художествената литература търси в битието противоречията, противоположностите, неопределеностите и където не ги намери, сама ги създава. В многовековната си история бесилката е оградена с поразително противоречиви, противоположни и смътни значения. Доколко художествената литература проявява склонност към темата за бесилката, е трудно да се премери, но очевидно е, че в нея се люлеят трупове на обесени - и то не само по един или двама. У Вийон те са шестима, в "Разказ за седемте обесени" от Леонид Андреев - ясно колко. (Андреев високо е оценявал разказа си и си е позволил да го посвети на патриаршески възрастния Лев Толстой.) Като наблюдаваме литературата и бесилката, може да направим предположението, че литературата пристъпва към нея като търкулналото се гърне спрямо похлупака. Може, но по-добре е да не тръгваме с предвзети идеи. Ще хвърлим поглед върху четири произведения - от Ботев, Вазов, Гео Милев и Вапцаров, - а мимоходом ще отбелязваме и други. Ще ни занимават въпросът, какво става вътре в произведението, и отношенията между произведенията. Не зная какъв е пътят към ада, но пътят към бесилката в литературата не е от гладките.

Започваме със стихотворение, на което бесилката и човекът под нея стоят още в заглавието. В нашето литературно мислене не тежи особено много обстоятелството, че "Обесването на Васил Левски" е всъщност последното Ботево стихотворение. А на него набляга още в заглавието си анализът на Роман Якобсон - "Последното стихотворение на Ботев" (1960 г.) - който въведе това стихотворение в световното литературознание.

Към последността от този вид може да станем по-чувствителни, ако си припомним какво се е случило със стихописеца и бунтовника Бачо Киро. Изправен пред турския съд, той изрича стихове за себе си, последните от които са "Излязох да търся правдата и сам метнах въжето на шията си" (стиховете са на турски, грижливо римувани). След това го обесват.

По същество последно авторово произведение е и поемата "Септември" от Гео Милев. В нея също стърчи бесилка, за което ще говорим по-нататък. Сам Гео Милев не е обесен. Убийците му спестяват тази чест и го задушават с ръце.

Да подхванем тази тъжна литературна, и не само литературна, тема със стихотворението на Ботев и "Левски" на Вазов. И с малкото казано дотук сме готови да намерим в образа на бесилката противоречия и многозначност, стигаща до неопределеност. Дали сме на прав път? Нека хвърлим бърз поглед вътре в произведенията и върху междутекстовите им отношения. Едно от тези противоречия е просто и дори измеримо текстово - върху бесилката се набляга и едновременно с това се заобикаля. В стихотворението на Ботев, както е казано, тя стърчи сред околния свят, а под нея със страшна сила виси обесеният - но всичко това текстово трае само една строфа, наистина средищната, но само една. В останалите четири строфи - нито дума. Бесилката стърчи, стихотворението мълчи. Мълчание цари и под бесилката. За разлика от шестимата си събратя в стихотворението на Вийон, този обесен нищо не казва, никого за нищо не моли, просто "виси на него със страшна сила".

Текстолози твърдят, че в тоя си вид изразът не е Ботева воля, че според нея след "виси на него" идва многоточие, а после с междустрофен анжамбман продължава "Със страшна сила зимата пее свойта зла песен". Тяхна работа. Разполагаме с два варианта, единият предлаган от текстолозите, другият предложен от Захарий Стоянов, общоприет и утвърден у нас и в чужбина. И явно предпочитаният. Категорията автор, сравнително нова в мярата на хилядолетията, е важна, но поне за мене не чак толкова. В създаването на авторското произведение също участват, явно или скрито, и други хора.

Предпочитам предложеното от З. Стоянов. Не мога да обясня защо. Малко по-ясно ми е защо предпочитам единния израз "виси на него със страшна сила" пред разчленения. Силна е бесилката, силен е човекът, който виси под нея - и в живота, и в смъртта. Опростявам смисъла - в него има нещо парадоксално и "непреводимо". Толкова по-добре за художествената литература. В нея силата може да стои и между живота и смъртта, както е и у същия Ботев. В стихотворението "Хаджи Димитър" юнакът е "потънал в кърви" и същевременно е "в сила мъжка".

Но да се върнем на думата си. От пет строфи за бесилката и обесването се говори само в една. В другите - за света наоколо. А той стои под сянката на премълчаваната бесилка. Единственият назован цвят в него е черният: черна е бесилката, черна е родината - робиня. Някъде край бесилката грачи гарван, животно пословично със своята чернота (напр. "гарвановочерен") и символно, а в стихотворението и открито свързано със смъртта ("над чий гроб..."). Наоколо е мразовита зима, в чиято неназована белота чернотата става още по-силна.

Околният свят и звучи - звучи многогласно и разногласно: плач, грак, вой, молитви, писък. Ако някой пее в това стихотворение, това е само зимата, но тя пък "пее свойта зла песен" и гони тръни в полето.

И за да не продължаваме повече с очевидни неща - светът около бесилката е силен в своите съставки, силен и в тяхната художествена организираност. Бесилката стърчи, единият син на България виси под нея със страшна сила, но стихотворението е не толкова за нея, колкото за покрусата, която настъпва около нея. Бесилката в някакъв смисъл и степен е заобиколена и, литературно казано, води не героично-одичното, а елегичното.

И това не допада на някои от първите критици на стихотворението. Захарий Стоянов: "Ние сами не сме доволни от него. Васил Левски, Дяконът, тоя свещен образ, и подобно стихотворение, такива обикновени думи под бесилницата му, на паметта му! Ако о д а т а (разредка моя, Н.Г.) беше от другиго, то хиляди благодарства. Но от Ботйова - няма благодарения, няма признателност и ние го туряме само за историческата му важност."

Случаят много ясно напомня, че наред с произведението има и очакване на читателя, например на З. Стоянов, към него. През първата половина на ХХ век някои литературоведски концепции демонстративно изключваха читателя от полето на литературознанието, а тяхната нагласа, струва ми се, в една или друга степен натежаваше в тогавашното литературоведско мислене. След това, както редовно става в литературознанието, се очерта противоположна тенденция, много силна тенденция, която ясно и предизвикателно нарече себе си литературознание на читателя, а в терминологичния си речник включи израза "хоризонт на очакване на читателя".

Като всяка литературоведска концепция и тази е едностранчива и тенденциозна, но и тя като всички други има основанията си. Между тях е случаят със З. Стоянов. Там хоризонтът на очакване се отваря в две посоки: към стихотворението и към автора му Ботев. В изложението си З. Стоянов изтървава жанровото определение ода - очаквал е ода, пък то "обикновени думи" и не другаде, а "под бесилницата". И ако друг бе написал стихотворението - иди-дойди, но Ботев? Не. И З. Стоянов "туря" стихотворението в първия посмъртен сборник на Ботев "само за историческата му важност".

Друг неодобрител на стихотворението от онова време е Вазов. И тук неодобрението върви в две посоки, но, за разлика от преждепосоченото, те са жанрови. Едната минава през стихотворение, другата през статия, която Вазов е определил в подзаглавието й като "критическа студия".

В 1881 г., шест години след Ботевото стихотворение, се появява и Вазовото "Левски". То на свой ред показва колко различни значения и оценки може да породи литературата за това творение на човечността и цивилизацията и за този, който виси под него.

Каквито и да са различията, и до голяма степен тъкмо благодарение на тях, се изграждат междутекстови връзки от произведенията на тази тема. Тези връзки може да превърнем или да преименуваме в диалог. Диалогът в огромния брой случаи е мълчалив. Критическата студия на Вазов говори за Ботев и стихотворението му, като ги назовава, в стихотворението на Вазов не се упоменава нищо от това. То мълчи, не води диалог, но все пак нека не се отказваме от тази дума. А в съчетанието "мълчалив диалог" наистина има нещо оксиморонно, парадоксално, но тъкмо това го сближава с литературата.

Изграждането на диалога съчетава даденостите на произведенията с избора и анализа на наблюдателя. И така, избираме стихотворението на Ботев и Вазов. Основания? Има ги още в заглавието им - "Обесването на Васил Левски" и "Левски". Ще градим диалога, като задаваме въпроси, а отговорите ще дават произведенията.

Първи въпрос: Как трябва да се представи бесилката?

Ботевото стихотворение: "Черно бесило", което "стърчи", а това е глагол от неособено висок стилов ред.

Вазовото: "Славна, свещена, връх."

Втори въпрос: На каква текстова дължина?

Ботевото: На един стих, а с уговорки може да приемем, че са два.

Вазовото: На двадесет стиха, и то александрини (12-11 срички).

Трети въпрос: Какво предизвиква обесването на Левски?

Ботевото: "Плач без надежда."

Вазовото: "Към безсмъртието най-прекия път."

Поредицата въпрос - отговор може да продължи, но и дотук става ясно, че ако диалогът беше отворен, той бързо щеше да мине в кавга. Разликите между творчеството на Ботев и Вазов са дълбоки до конфликт, който избухва и гласно. За това след малко, а засега да се върнем на главния си въпрос.

В стихотворението на Вазов бесилката присъства словесно-настоятелно - върху двадесет стиха, и то заключителните. Може да ги наречем ода на бесилката. Ода на бесилката? Имало е ода на старогръцките богове (напр. Симонид Кеоски), на победителите в тогавашните олимпийски игри (Пиндар), на велики и дребни владетели, на военни победи, на добродетели, на младостта (Мицкевич), на радостта (Шилер), но на бесилката? Та нали класицизмът, разделяйки литературата на три равнища, поставя на висшето заедно с трагедията одата? В одата има възвишено, но къде е то в бесилката?

В художествената литература този изненадващ ход - одичната прослава на бесилката - би могъл да остане без обяснение от произведението. Това е присъщо на част от литературата, но творчеството на Вазов преобладаващо принадлежи на другата. Преди да започне прославата на бесилката, стихотворението му недвусмислено обяснява защо ще го направи. Средството, чрез което е бил измъчван и убит героят мъченик, става свещено - скалата на Прометей, кръстът на Исус и пр. Или както добавя стихотворението: "В бъдещето става най-сяен венец."

Човекът, увиснал под бесилката, я прави свещена, славна, свята, но тя все пак остава бесилка. И думата "срам" се появява два пъти дори в най-силната й прослава, която можем да си представим. И както се появява, така и бива начаса отхвърлена. В единия случай сравнително сложно и частично: "По срам и по блясък ти си с кръста равно!" С тези думи започва прославата, която показва, че кръстът е въведен не заради срама, а заради блясъка си. А раздвоението в образа на бесилката остава и комай се усилва.

В другия случай "срам" е отхвърлен еднозначно и изцяло, без половинчатости, с противоположно отрицание:

И смъртта на тебе, о бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята.

"Одическата" част започва с половинчато приемане на срама и след градацията в края Ј той е решително отхвърлен, но - все пак назован. Зачеркнатото и както е зачеркнато остава, а бесилката продължава да носи противоречивите си значения и стойности.

В литературата съчетание между бесилката и християнския кръст има, колкото и чудато да изглежда - а всъщност тъкмо поради това. В българската литература например, в драмата на Петко Тодоров "Зидари" Дончо, огорчен от другари, от съдбата, се обесва на кръста на църквата, в чието строене е участвал. Ето последните думи на драмата: "Дончо (бързо отвива пояса си). Аз няма каква сянка да гоня... (Прехвърля пояса си на кръста и прави примка на главата си)." (За кръста и въжето в "Септември" - след малко.)

Стихотворенията на Ботев и Вазов показват колко различни, до контраст, образи на света около бесилката може да създаде литературата. В Ботевия има много самота, изолираност, във Вазовия народностна общност. Ето и противоречието между "аз" и "ние": "видях аз" - "под теб ний видяхме". У Ботев героят е един и е един син на България, у Вазов "висят много скъпи жертви". У Ботев обесеният виси със страшна сила, но неподвижен, у Вазов "обесените се тресат". У Ботев около бесилката владее елегична ледена зима, в одичността на Вазов "вятърът южни с тях (обесените) си играе".

Бога ми, малко съм чел и поради това не зная две български произведения върху една и съща тема, обесването на Левски, да са така противоположни. То става около бесилката.

А на кое място е тя? Отговорът и тук е много различен, а у Вазов има и отказ, зачеркване, което заслужава литературоведско внимание. У Ботев бесилката е "там", елегично далече, но парадоксално съчетано с "близо": "Там близо край град София". "Там" е и гробът, над който грачи гарванът. Отдалеченост. У Вазов мястото на бесилката направо е наречено "място". В първото издание на стихотворението то е наречено "място хвъркато". Това съчетание е посрещнато от Пенчо Славейков с издявка - мястото на смъртта да е хвъркато? - и в следващите издания Вазов го преправя в "слава нова на земята". Да одобрим ли преправката? В българския език думата "хвъркат" има волни и привлекателни конотации - пътеписът "До Чикаго и назад" например се самоопределя като "леки хвъркати бележки". А съвсем близката по строеж дума "хвърковат" има и героични конотации - такъв е воеводата Филип Тотьо, четата на Бенковски. Ако от езиковите дадености влезем вътре в стихотворението, ще видим това, което вече видяхме: движението под бесилката продължава, обесените се тресат на въжето, южният вятър си играе с тях. Това малко или повече подготвя израза "място хвъркато". И най-сетне в литературата е позволена и поощрена употребата на неща, които смущават здравия разум. Съжалявам, че е направена тази преправка - не мога да я нарека поправка. Съжалявам, че на авторската воля се предоставя такава власт в литературния живот - стихотворението би могло да се издава и в първия вариант.

Около бесилката, представяна така противоречиво, пламва един от конфликтите в българската литература - нищо че е пренебрегван. Ясно се виждат мълчаливо конфликтните разлики между мрачния безнадежден елегизъм в стихотворението на Ботев и одичната патетика във Вазовото. А писано било конфликтът да не остане само мълчалив.

Отношенията между Ботев и Вазов - нямам наум личните им отношения, а литературните - а те, бидейки литературни, не са особено дружески. Пръв заговаря Ботев. Стихотворението "Защо не съм?.." е подигравка с водещи и не чак толкова водещи фигури в българската литература, от Петко Славейков до "Сапунова трети", общо седем на брой. Между тях е и Вазов. Най-вероятно насмешката е насочена към стихотворението "Вярата ми". В Ботевия стих "вярата си да възпея" думата "вярата" е в кавички, което в равна степен значи, че това е и цитат, и ирония. Връзката между Вазовото стихотворение и Ботевото е твърде хлабава, но затова пък е много здрава вътре в Ботевото, покрай другото и защото в краткото стихотворение овцата и овчето блеене се появяват два пъти и то по адрес на двамата най-добри от подиграните автори - Славейков и Вазов.

"Защо не съм?..." е важна точка в историята на българската литературност. И наш ред е да запитаме едно "защо": защо изследванията върху Ботев и българската литература пренебрегват това стихотворение?

В творчеството на Ботев името Вазов се появява един път, в една строфа. В 1873 г. не би могло да бъде повече. В творчеството на Вазов името на Ботев се появява не на едно и две места, в различни жанрове. За нас сега важно е съчинението на Вазов, което в подзаглавието си е определено като критическа студия, а в заглавието му е името на големия поет - в случая обсъждан именно като поет (в 1891 г., без името на автора).

В студията се говори за девет от Ботевите стихотворения. Между отминатите без внимание е и "Защо не съм?...". Вазов не отговаря на задявката, отправена му там. Достойно поведение, мисля. Ботев вече го няма. Има я обаче поезията му, в която е и стихотворението за Левски. С него студията влиза в открит спор.

За това стихотворение в студията се говори на половин страница от общо петдесет и една, може би най-пестеливо казаното в сравнение с другите осем стихотворения. Пестеливо се говори и за качествата на стихотворението. В него има всичко на всичко "два куплета, които са и едничките добри в казаното стихотворение". Но и добрите строфи, добавя студията, не са "образец на техническа отделка". Освен грешки в съдържанието и "отделката" открита е и грешка в някакъв метеорологичен смисъл. Стихът "вихрове гонят тръни в полето" бил неправдоподобен, защото "само лятос се случва изображаемото явление". Литературата не е метеорология, ще кажем от нас. А в мълчаливия конфликт между двете стихотворения във Вазовото не духат зимните вихри, а "вятърът южни".

Вазовата оценка за стихотворението "Обесването на Васил Левски" е предпазливо отрицателна, но отрицателна. Не е много по-висока тя и за лирическото му творчество като цяло. Пътят на тази лирика към ценностни височини в очите на обществото се оказва трънлив. В онова време по-приемливи се оказват произведения от рода на Чинтуловите и Стамболовите. Стъпвайки на козлодуйския бряг, четниците са пеели песни на Стамболов, не на своя войвода. Днес може да ни се стори чудно, но Ботевата лирика е стояла встрани от тогавашния български литературен живот. Част от нея е била трудна за разбиране и необичайна, особено за масовия литературен вкус. Тоя вкус е предпочитал стихотворения, които може да се превърнат в песен. Връзката между двата жанра в названията и в практиката е била много здрава. Това се вижда и в названието на стихосбирката, която Ботев и Стамболов издават - "Песни и стихотворения" (1875 г.). Връзка здрава, но неясна. Каквото и да е, но "Борба", "Елегия" и много други Ботеви стихотворения не се превърнаха в песен - поне аз не съм чувал. А мотивът за песента тогава е много по-силен дори отколкото в "Моторни песни" от Вапцаров и българската литература трепти между "ще си викна песента" на Ботев и "не пей ми се" на Петко Славейков, с явно преобладаване на първата страна.

Двама най-значителни български писатели, Вазов и Пенчо Славейков, говорят в критическа проза отрицания за лириката на Ботев - у Вазов сдържано, в статията на Славейков за "Хаджи Димитър" неудобно ми е да кажа как. В нея мимоходом се упоменава и една, така е казано, "глупава песен". Тя, разбира се, е "Обесването на Васил Левски". У Захарий Стоянов това е творение на Ботев, което не приляга на дарбата му, у Пенчо Славейков под съмнение е поставено и авторството: "Че З. Стоянов счита я песен от Ботйова, това още нищо не доказва." Вметнато е в бележка под черта, но ясно и за кой ли път у Славейков с презрение към медвенския овчар. А заедно с това с Вазов са създали тъжно-възторжени стихотворения за човека и бореца Ботев.

Но какви са били подбудите на отрицанието? Правени са различни предположения, някои недостолепни (завист). Но това е участта на литературата и нейните създатели - вътре в нея взаимни отрицания, ценностни надхващания, а между създателите й в по-добрия случай недолюбване.

Освен изречено, отрицанието може да тръгне и по друг път - премълчаването и мълчанието. В цикъла "Епопея на забравените" има дванадесет стихотворения, посветени на знайни и незнайни герои, като се почне отпреди "сто и двайсет годин" (1762 г.) и се стигне до 11 август 1877 година, както е отбелязано в подзаглавието на "Опълченците на Шипка", тоест повече от година след гибелта на Ботев. В "Епопея на забравените" Ботев липсва, има го само в мотото към стихотворението "Караджата" - "И търсят духа на Караджата! Ботев". В това стихотворение също се говори за бесилка и обесване - и също противоречиво. Под бесилката Караджата говори възвишено, но тя все пак е наречена "позорний стълб".

Отсъствието на Ботев в "Епопеята" е огорчавало, озадачавало и навеждало на размисъл мнозина. В литературното пространство е бивал поставян въпросът "защо" и са му давани любопитни отговори. Може да се запитаме и нещо малко различно: Какви значения поражда отсъствието му. А те са поне две. Определението "забравените" е реторически ход, и той двусмислен. Едната смислова посока е към "не ги забравяйте, помнете ги!" Другата - към едно познато място в творчеството на Вазов: поетът е паметта на народа. Покойниците, сложили кости в новото гробище на Сливница, са забравени, над техния гроб "забвеньето цъфти". Помни ги само поетът - ех, няма как - "и майките свети". В другата посока върви значение, също двойствено: Ботев не може да бъде забравен и - Ботев не заслужава честта да бъде сред героите на "Епопеята". Всички подобни обяснения се правят, за да бъдат изслушани и в най-мекия случай да бъдат оставени без отговор.

(А ето какво става малко по-късно в словенската литература. В 1901 г. Антон Ашкерц издава цикъл стихотворения под заглавие "Рапсодии на българския гуслар". По тематика и строеж той много напомня на Вазовата "Епопея на забравените", само гдето сред тринадесете му стихотворения в две се говори за Ботев - на "Радецки" и на Вола. От чужбина допълват посвоему "Епопеята". Като българи нека благодарим на Ашкерц, пък аз като автор благодаря на колегата Людмил Димитров, че ме уведоми за стореното в Словения.)

Говорим за наличното в литературата и рядко проговаряме за това, което в нея липсва, което е мълчание. Предлагам да осъзнаем нуждата от него и да обособим литературознание на мълчанието - предложение, което на свой ред ще си остане в мълчание.

Две творения на Вазов, в мерена и немерена реч, назовано и неназовано, спорят със стихотворението на Ботев, а в средището на спора отново е пустата му бесилка.

Оттук нататък предлагам да минем мимоходом през "Конници" на Фурнаджиев и да говорим за "Септември" на Гео Милев и две стихотворения на Вапцаров. Но преди това - не сме само ние, българите, на тоя свят - може да кажем нещо за чуждестранни стихотворения и за една производна дума от "беся" и "бесилка".

В "Конници" пропяват и бесилките: "Там изгоряха селата и пеят бесилките". В Ботевото стихотворение пее зимната буря, не бесилката. Промяната е очевидна, литературна, социална. Има обаче и друго решение: около бесилката може да се плаче, може и да се пее.

А може да има и бал. Да, бал. Така поне е в стихотворението на Артур Рембо. Започнахме с една чудата лирика във френската литература, на Франсоа Вийон, стигнахме до друга - Рембо. (Впрочем дележът чудата - друга лирика е много мъгляв.) Ако у Фурнаджиев запяват бесилките, у Рембо, немного преди него (около 1870 г.) обесените започват да танцуват (в "Бал на обесените"). Велзевул, началникът на дяволите, ги свиква на бал и те идват с окаяната си плът, без кожа, с парчета месо, които висят на скулите им.

Тук, разбира се, е гарванът, който се перчи над разцепените им глави (Le corbeau fait panache б ces tкtes fкlйes).

Тук, разбира се, са и вълците - те "пригласят от виолетовите гори".

Годишното време, разбира се, е зима. Духа севернякът (la bise siffle), върху главите на обесените снегът е сложил "бяла шапка".

И най-сетне, разбира се, бесилката и тук е черна (le gibet noir).

Много общи места с Ботевата елегия за Левски и поредният довод за съпротива срещу компаративистичното разбиране за влиянието от едно произведение върху друго. При цялата си поразителна начетеност Ботев не би могъл да знае стихотворението на Рембо. Гарван, вълци, зима, студен вятър - това са някои от устойчивите литературни съпроводители на бесилката и за влияния тук по-добре е да не се говори.

Посочихме едната страна от стихотворението на Рембо - мъртвешки мразовитата, вълчата. Но нали е дума за бесилка, в него би могло да има и друга страна - и наистина я има. Началникът на дяволите заставя обесените да танцуват под звуците на стара коледна песен. Получава се "голям бал на скелети" с dance macabre, танц на мъртвите или мъртвешки танц. А над него, "в червеното небе голям обезумял скелет, воден от порива, като кон, изправен на задните си крака", и той със стегнат от примка врат. Противоречия и противоположности около бесилката се преплитат, но не стягат.

Всичко в литературата е противоречиво, но това, което се случва около бесилката… Балада за обесените е написал и Теодор дьо Банвил (1823-1891). В нея няма вълци, а вместо гарвана ято радостни птици - не, не пеят, а кълват главите им.

Край бесилката може да има не само ужас, страдание, мраз, но и хумор. Вече стана дума за така наречения Galgenhumor в немската литература. Любопитно е как бива превеждан на български: смях през сълзи, горчив смях, хумор на отчаянието, хумор пред лицето на смъртта, сатанински хумор. А любопитното е, че не намерих български превод, в който "стърчи" думата бесилка - както е в оригинала. Трудна дума, дори от словообразувателно гледище. Да приемем ли "бесилков хумор"? Или "обеснически хумор"? Някак не върви. В желанието си да запазя тая скъпоценна дума предлагам израза "хумор под бесилката".

Този вид хумор и названието му се очертават в немската литература през втората половина на ХIХ век под влияние, казват, на Шопенхауер и Ницше, но той е участник в многовековната линия на съчетаване между смъртта и комичното. Мъртвите танцуват своя танц в европейските представи (във Франция вероятно от ХII век насам), танцуват го в литературата, в живописта, по площадни сцени, а когато се появява киното - и там (например във филма "Седмият печат", режисьор Ингмар Бергман). Названието се употребява и метафорично, тоест танцуват мъртъвци не в буквалния, а в някакъв преносен смисъл. Нещо подобно става в романа на Б. Келерман "Мъртвешки танц" (Totentanz), за унижението на немците от нацисткия режим.

Танц и смърт, песен и смърт може да вървят под ръка, а към тях да се присъедини и бесилката. И то става, например в стихосбирката на Кристиан Моргенщерн Galgenlieder (1905 г.), сочена като най-типичният представител на този, ако може да се каже, жанр. И отново трудности в превода. Немското словосъчетание съдържа "бесилка" и "песни", съчетание трудно не само смислово, но за нас, българите, и езиково. Но ако приемем "хумор под бесилката", може да кажем и "песни под бесилката".

В стихосбирката въвежда "Съюзната песен на братството на обесените". Героите от въпросното братство висят, край тях паякът тъче, вятърът свири, кукумявката казва "Проклет си". Ужасът е назован със собственото му име, и то три пъти подред ("O Greule…"). Но той е празен, пуст (wьste) и съчетан с веселост, насмешки, игровост - вече наистина непреводима езикова игровост, особено в последните два стиха. Обесените висят на "червена нишка" (am roten Zwirn), на нишка виси и отношението ужас - смях, живот - смърт.

Обесените са герои на още няколко стихотворения. Те имат своя пролетна песен, своя молитва, свой Галгенберг, а "детето на бесилката" своя приспивна песен и свои преименувания на месеците, смешно жестоки - януари става ягуари, а в този дух и останалите месеци.

Обесените се появяват в сравнително малко произведения, но въпреки това стихосбирката заслужава заглавието си - от литературно гледище в нея има нещо обесническо (за тази дума след малко). Има абсурдност, гротесковост, безсмисленост (nonеsense), "предметност", игри на думи. За своите произведения Моргенщерн казва, че от тях блика "лекота, веселост, свобода", че те "разтопяват музиката, замръзнала в пощенския рог". Ако творческите намерения на Моргенщерн са били наистина такива, не е успял в тях - успял е в друга посока. Едната посока на творчеството му не само не размразява, но и смразява още повече. Другата е гротескна, "трудна" комика. А в средата на всичко това стърчи пак бесилката.

Противоречията в образа на тоя уред и обкръжението му може да бъдат представени в едно отделно произведение, в творчеството на един автор (напр. двете стихотворения на Вийон) и в движението на литературата. "Там изгоряха селата и пеят бесилките" - подобно нещо в стихотворението на Ботев и Вазов няма, а като гледаме "литературния им момент", не може и да го очакваме. В него може да пее зимата, но бесилките? Въпросният уред също може да отмерва промените и движението в българската литература.

В стихотворението "Конници" на Фурнаджиев, от което е цитираният стих, в римова двойка стоят думите "родилката" и "бесилките" - началото на живота и насилственият му край. Но това начало на живота плаче, след което идва парадоксалното и смислово твърде смътното: "сякаш че плаче и пее, и иде смъртта". В стихотворението на три пъти се пее, на два пъти се плаче и един път се стене, тоест три към три. Значенията на живот и смърт взаимно се проникват и разменят местата си - и двете страни буйни, буйни. За разлика от други произведения на подобна тема тук черното липсва (има само едно "тъмно копие"). Затова пък червеното залива седем от шестнадесетте стиха на произведението. Носят го пламъкът, пожарите, кръвта, а веднъж е и пряко назовано: "греят на свода огромни, червени прозорците". В тази нагласа към живот, бесилки, смърт червеното приляга повече от черното.

И още една разлика спрямо Ботевото стихотворение. В него почти изцяло владее силно подчертана неподвижност - като на висящия под бесилката герой. В "Конници" още заглавието подсказва, че ще се говори и за движение. И се оказва, че е така, движението започва още в първия стих: "Конници, конници, конници…". Че това е повторение, спор няма, но какво значи то? Според едно гледище това е повторение наслоително и натъртващо. Според друго то е движение и промяна. Във втората си поява "конници" вече не значи това, което в първата, третата продължава промените и движението. Именно движението. Това значение се подкрепя от обстоятелството, че се говори за конници, а не за чиновници. Реториката приема и поощрява трикратността, но не и нататъшното. Първият стих на "Конници" както следва, така и се отклонява от това писано и неписано правило. Думата "конници" идва за четвърти път, но трикратната дотук последователност е прекъсната за малко от определението "кървави". От граматическо гледище "кървави" е определение, но от смислово какво е кървавото на тези конници? Ясен и еднозначен отговор няма, но го има кървавото и аленото, които ще минат през цялото стихотворение. Връзката между "конници" и "кървави" се поддържа от анафоричното К в тези думи.

Следва буйно движение - идва вятърът, идват конниците, тъмно копие лети в просторите. В своя порив конниците се изправят над пропастта - смъртта дебне и тях. Живот и смърт се срещат и в пространството.

В това движение участва и гледната точка на лирическия говорител в пространството. В едната си посока тя е неопределена и питаща: "де е народа и де е земята бунтовница, де сме, о мое печално и равно поле". Веднага след тези въпроси идва пространственото наречие "там": "Там изгоряха селата…" Звучи като отговор, но отговор не е, а продължение на движението и търсенето в пространството. И много сродно с едно друго стихотворение. Наречието "там", видяхме, е и в Ботевото стихотворение: "Там близо край град София". Три пространствени определения, две от които противоречиви помежду си - "там" и "близо", а третото "край", определение неособено строго определящо. След тях, след това кръжене и забавяне, идват страшните думи "стърчи, аз видях, черно бесило". Такова движение в пространството по обратен път подкрепя неподвижността в Ботевото стихотворение - и движението във Фурнаджиевото. Движението в "Конници", движение устремно, се изразява, наред с другото, и от стиховата организация. Стихотворението е в дактилен ритъм, с дълги стихове, петнадесетсрични. Дактилът и трисричната дума "конници" с ударение на първата сричка са създадени като че ли едни за други. Разбира се, че не са, но литературното произведение може да създава вътре в себе си връзки, каквито извън него няма. И как да не ги създаде, когато след заглавието "Конници" тази дума се появява седем пъти в общо четирите строфи, а конниците са силна съставка на света около тях и на ритъма с тях.

И тъй, светът около бесилката може да бъде скован от ледена неподвижност, може да бъде вихрен и озарен от пожари. Така противоречива е и самата тя. Привлекателна и отблъскваща тема за литературата.

Дотук наблюдавахме и разсъждавахме, без да ги прекрачваме, в границите на художествената литература - доколкото това е възможно. А в случая съблазни да ги прекрачим идват от много полета. Предпочитам да не им се поддаваме. Все пак нека хвърлим много бърз поглед върху едно поле, от което литературата, колкото и да се напъва, не може да се откъсне - езикът.

В българския език е налице думата "обесник". Очевидно тя е производна на глагола "обесвам", но какво ли значи? Обесен? Най-малко това. Един тълковен речник на българския език предлага: "пакостник, немирник, безделник". С тази дума обесването и бесилката отново се наклоняват към комиката и леката насмешка. В стихотворение на Кирил Христов един юнак нарежда на кръчмаря: "Налей, обеснико!" В една смешна поема за идването на някогашните Крачун и Малчо в България се казва, че е плъзнала мълва, че тихият и скромен Малчо бил обесник. Бесилката дава и на езика своите значения и противоречия. Българският език има щастието да бъде удостоен с такава дума. Нещо подобно има и в други езици, например руското "висельник", което там значи "обесен човек", но и българското "обесник". От обесването към насмешката - такъв е пътят на думата "обесник". Дори и след малкото казано дотук той не може да ни изненада.

И все пак не минава без изненади. Българско-английски речници включват българското "обесник" и предлагат по няколко английски синонима, а един от тях цели шест. Думата наистина е многозначна, и то противоречиво многозначна. Поне в една от английските думи се появява и "бесилка". Думата е всъщност словосъчетание от англогермански тип: "бесилка - птица". Основно значение на bird е птица, но в просторечивия стил значи, кой знае защо, преносно малко насмешливо, човек, млад мъж. (Срв. с българското "Не мога да го разбера що за птица е".) Така е в просторечивия стил на двата езика, но където и да е, съчетанието бесилката - птица е сложно, трудно разбираемо, противоречиво - поне да беше бесилка - гарван. Такива неща се случват около бесилката.

Произведенията, които назовано (Гео Милев, "Септември") или инак се свързват със станалото през септември 1923 г., имат общи места.

Например:

Така наречената септемврийска литература е изследвана твърде щателно, затова нека от поемата на Милев скочим двадесетина години напред и се вгледаме в едно творчество, в което, макар и много борческо, няма и най-малка диря от въстанието в 1923 г. - лириката на Вапцаров. Избираме една обща точка - как се държат и какво казват осъдените, докато са под въжето. Обща е точката, обща е и революционността в двете страни, но покрай бесилката проговарят и различията.

Отдавна е било отбелязвано: сред безбройните безименни борци и мъченици в "Септември" един е обособен с името си, с действията си и гибелта си - поп Андрей. Сред безбройните бесилки ("Бесилки разпериха черни ръце") една е отделена, неговата. Какви значения поражда това? Труден въпрос и, естествено, отбягван.

Две неща са разказани за свещеника: как воюва и как умира. Разказът за воюването му е текстово значително по-кратък от следващия. След разгрома идва заповед, която отново свързва бесилката и кръста:

Да се обеси червения поп!
Без кръст - без гроб!

Осъденият стои не присвит, а "изправен в целий си ръст", в който изглежда "огромен". Под тази бесилка жертвата чрез своите думи разменя мястото на палачите и себе си - плашат се те, а не той:

- Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!

И още един път до въжето застава кръстът: свещеникът е "на гърдите с Христовия кръст". Съчетание кощунствено или не, но много литературно.

С поглед към това, което ни очаква - сравнението с Вапцаров - ще напомня, че последните думи на свещеника са "Що значи смъртта на един?", че умира "език между зъбите стиснал", а в смъртта си е "велик, сюблимен, неповторим!"

За връзките между "Септември" и лириката на Вапцаров вече се е говорило. Било е вече дума за очебийната текстова връзка: поп Андрей е определен като "епически", а в предразстрелното стихотворение на Вапцаров - "Борбата, както казват, е епична". Думата "епически", "епичен" е живяла дейно в българския културен речник (примерите за това са изобилни), и то на твърде високо духовно и стилово равнище. У Вапцаров "епична" е въведена като чуждо слово, други го казват, и като малко нещо изтъркано клише. Докато воюва, поп Андрей е "побеснял и велик". Велик и прочее, видяхме, и в смъртта си, там го очаква величие. У Вапцаров екзекутирания герой го очаква нещо различно - червеят: "Разстрел, и след разстрела - червей." Тези, а и други места подтикват към рискованата фраза: лириката на Вапцаров представя дегероизиран героизъм.

А в дегероизирането участва с нещо и "Септември". За героизацията героят е един и неповторим. Сам свещеникът сваля от себе си тоя възможен ореол: "Що значи смъртта на един?" в предсмъртното стихотворение на Вапцаров се казва:

Аз паднах. Друг ще ме смени и … толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?

Смисловата близост между двете произведения се гради и чрез словесна еднаквост: "що значи" - "какво тук значи". А какво значи многоточието? Любимият препинателен знак на лириката в случая идва веднага след съюза "и", съюз, значещ намерение изказът да продължи. Вместо продължение - многоточие и пресичащото "толкоз", толкова по-рязко със своя нисък стил. Стига, няма какво повече да се говори. Тук пътят от живота към смъртта е решително бърз, немногословен и дори с показен отказ от словото. В сравнение с тоя суров лаконизъм описанието на края на поп Андрей изглежда многословно и патетично. Тези два типа изказ са били осъзнати още в древността (може би първо в реториката). Разумният читател възприема и двата като равностойни. А литературоведът? Едно от неговите определения гласи - неразумен читател.

Но да отидем пак към основната си тема - въжето. За него се говори в "Септември": "Въжето бе готово", "Бързо нахлу сам на врата си въжето". За него се говори и в стихотворението на Вапцаров "Вяра": "Да кажем, сега ми окачат въжето." Едно е въжето, но много са и различни са значенията около него. У Гео Милев то значи невъзможност за избор и край, у Вапцаров е допусната възможност: "Да кажем, сега ми окачат въжето." В случая въображаемите палачи го питат: "Как, искаш ли час да живееш?", а той не бърза да нахлуе "сам на врата си въжето", а крясва "По-скоро свалете въжето, злодеи!" Двата епизода при цялото си сходство вървят в противоположна посока. Първият, с поп Андрей, е в литературната реалност, вторият е в литературното допускане и въображение. В "Септември" въжето е, както се казва, последна инстанция, у Вапцаров то може да бъде предпоследната. Последната не е въжето, не е убиването, а отнемане от вярата, пък било то и "малко, пшеничено зърно". При тая угроза лирическият аз на Вапцаров вече не крясва, както преди, а ревва: "бих ревнал тогава", и то не как да е, а "като ранена в сърцето пантера". Това е важното и ценното, а въжето остава празно и второстепенно. От стихотворението на Ботев, на Вазов към Вапцаровото - дегероизирана в някакъв смисъл е и бесилката.

Този уред се появява в още едно стихотворение на Вапцаров - и вече не като въображаема, "експериментална" възможност, а в действие. Под нея увисва човек. Той също е герой, но в малко друг смисъл - ограбил баща си и го "затрил". Осъдили го на смърт чрез обесване. В затвора научил някаква песен. Каква е тя, не е казано, казано е само, че е имала чудно въздействие и че с нея участта му станала "от книга по-ясна" (песен и книга отново са поставени в трудно съчетание, както е в "Книга на песните" от Хайне или в книгата "Моторни песни" от Вапцаров). Пеел си осъденият песента, докато една нощ не го повели към бесилката. Крачейки към нея, още един път я запял. От песента му, представете си, "дори и затвора треперел позорно", та чак и звездите отгоре викнали "Браво, човек!". В "Септември" поп Андрей се разделя с живота решително, без нито дума и звук повече, "език между зъбите стиснал". Лирическият герой у Вапцаров не се предава до последния си дъх, а и след него: "в сините устни напирала пак песента". У Гео Милев решителен самоотказ от живота ("сам на врата си…") и гордо мълчание в смъртта, у Вапцаров вкопчване в живота и пеене до последен дъх, а и след него. Преди малко казах, че в лириката на Вапцаров има дегероизиран героизъм - и казах го със силни колебания. Сега, след току-що направената съпоставка, започвам да си вярвам малко повече.

Пътят от живота към смъртта може да мине през въжето, а може и през куршума. В стихотворенията на Ботев "стърчи черно бесило" и "пищи зърно от свинец". Започва да се очертава разлика между двата пътя. Борците в стихотворението на Ботев не викват "Хляб или бесилка", а "Хляб или свинец".

Тук ще сторим прегрешението да излезем с няколко думи извън литературата. В 1925 г. българският революционер Марко Фридман е осъден на смърт - чрез обесване. За почуда на всички, които го познават, той подава молба за… не точно за помилване, а за някаква промяна. Аз съм офицер от българската войска, пише Фридман, воювал съм за България дълго и предано, и храбро, награждаван съм с ордени за храброст и сега моля да бъда разстрелян, а не обесен. Управниците не приемат молбата му - знаят разликата между двата вида екзекуция. И го обесват, обесва го Али Алиев, с когото преди това Фридман се шегува. В предишната България тая възвишена дейност, обесването, е била предоставяна главно на цигани. Ясно защо.

Връщайки се в езика, намираме в него често използвания фразеологизъм "събрани от кол и въже". И Левски ли е между тях? Всички подобни противоречия наистина са добре дошли за литературата.

В лириката на Вапцаров за този уред също се говори, но главният път към смъртта не минава под нея. В тази лирика епохата е "стоманна", небето е "стоманена каска", металът и бетонът изтикват природата. В такъв свят пътят към смъртта се бележи от нещо също направено от метал и творение на техниката - огнестрелното оръжие и куршума. В речника на "Моторни песни" (отново песни на нещо, направено от метал) има твърде много названия на огнестрелни оръжия - от старинния пищов ("Майка") до модерната тогава марка пистолети парабел ("Имам си родина"). Говори се още за снаряди, картечници, танкове, зенити, които "кашлят към звездите". В сравнение с други автори стихосбирката на Вапцаров на места заприличва на оръжейница.

Към какво, към кого е насочено това оръжие? В стихотворението "Хайдушка" войводата заповядва: "Стреляй горе, стреляй към звездите!" Това обаче е изключение. Навсякъде другаде се стреля на месо. И труповете падат един подир друг. Само в "Двубой" куршумът пронизва трима. Той е силен, но не всесилен. По-силна от него е вярата. Тя може да бъде нападната - и тук военният стил влиза в силата си. Тя може да бъде щурмувана, но не и с патрони, защото е здраво бронирана и за нея няма бронебойни патрони. Вече има наблюдения върху техническо-промишления стилов пласт в лириката на Вапцаров. Заслужава труда си и изследването на военния стил и техника (например в стихотворението "Хроника" - "В заводите "Круп" днес отливат гранати"). В лириката на Вапцаров песните и изстрелите често звучат в един глас.

Вглеждаме се в първото и последното стихотворение на стихосбирката. В ред случаи такива произведения пораждат значения, които влияят върху това, което идва след тях или стои пред тях. Неотдавна у нас бе предложено понятието въвеждащо произведение. Безспорен случай на това е стихотворението "Да бъде ден", с което започва едноименната стихосбирка на Смирненски - то е и написано специално за нейното издаване. Много спорно, но може би не е безнадеждно направеното предложение да гледаме на "Калиопа" не само като на начално произведение в "Подир сенките на облаците", но и като въвеждащо.

Така може да видим и стихотворението "Вяра" в стихосбирката на Вапцаров. Доводи за това много, но с оглед на нашата тема ще напомним само: въжето на бесилката е упоменато, но само мимоходом, като нещо маловажно, след което идва ред на вярата и на нейните възможни поразители, патроните. Тук те са безсилни, дори ако са бронебойни. Другаде убиват, и когато са обикновени. Така е и в една от "Песните" ("Във гората враг стаен"). Там едно до друго стоят "мрак и изстрел". След това песен и изстрел зазвучават в един глас. Лирическият герой признава, че се е надявал да умре "с песен", но - "но беда - право стреля и улучи". Песен и изстрел може да звучат в единогласие, може и в противоречиво двугласие. Така е в лириката на Вапцаров, а двугласието е присъщо на лирическия род изобщо.

В българския, а и в други езици глаголът "падам" има много широк кръг значения. Пада зидар от скеле, пада правителство, пада самолет, пада стойността на лева - то няма изброяване. Падат и борците, войните. В българската литература средищно стоят думите "Тоз, който падне в бой за свобода…", а до тях въпросът към покойниците в новото гробище на Сливница: "Но що паднахте вий, чеда бурливи?" Подобен израз има и на френски: "Ce qui tombe pour la patrie, il ne meurt pas." В тези случаи пада човек с оръжие в ръка от оръжието на противника. Пада в буквалния смисъл върху земята като тяло, пада в преносния смисъл като борец. Ако е за падане, и обесеният пада, след като палачът ритне бурето или каквото и да е там изпод краката му, но той пада в някакво ничие пространство между земята и небето. За него трудно може да се каже това, което е казано в "Хаджи Димитър", "Новото гробище", в посоченото стихотворение "Песен", в което смъртно простреляният борец със сетни сили се провиква "Падам… дръжте се, другари!..." и най-сетне в заключителните думи на Вапцаровата стихосбирка "Аз паднах".

В лириката един от композиционните похвати е начално-финалното повторение - завършекът на произведението повтаря буквално или другояче началото му (напр. "Арменци" от Яворов). У нас то е било малко-много изследвано. В десетилетията на идеята за междутекстовостта се постави въпросът: А лирическата стихосбирка? Какви са връзките между отделните произведения? И има ли някаква начално-финална повторителност или друга връзка между началното и последното произведение? Такива въпроси вече бяха поставени към стихосбирката "Сън за щастие" и отговорът показа колко ценна може да бъде тази изследователска насока. Дали не е дошъл ред на Вапцаровата стихосбирка?

В множеството нейни издания стихотворението "Борбата е безмилостно жестока" стои на последната страница. Така е не по волята на поета, а по решението на редакторите - стихотворението е завършено броени часове преди разстрела, в които на Вапцаров едва ли му е било до съставяне на стихосбирка. В тъжната история на българската литература това се случва не за първи път. След гибелта на Дебелянов (1916 г.) негови приятели и събратя по перо събират стихотворенията му, издавани тук и там или останали в ръкопис, и ги подреждат в стихосбирка. На първата страница поставят стихотворението "Черна песен", на последната "Сиротна песен". Между тях има общи места - не само в заглавията, има и противоречия, едно от които минава през лириката на Дебелянов - между съпротивата и примирението. Редът, по който четем стихотворенията на Ботев в различните издания, също не е негова авторска воля. Така е - литературата може и без определено авторство, но когато е определено, то много често се съпровожда от някакъв вид съавторство, както е в случая с посочените трима автори. Нямам нищо против съавторството, стига да е приемливо.

Когато стихосбирката на Вапцаров завършва с "Борбата е…", едно от породените значения е биографично. То е подкрепено от датировка, белязана до час - "14 ч. - 23. VII. 1942". За хора, които знаят за нерадостния житейски път на Вапцаров, е ясно: това е последният му ден и последното му стихотворение. В случая житейското се съчетава много силно с литературното. Стихосбирка, в която така много се стреля, завършва с разстрел - последен, окончателен, изложен с решителна немногословност. Ако перифразираме латинското "Finis coronat opus", може да добавим: последното стихотворение увенчава стихосбирката. Поражда се значението, че стихосбирката на Вапцаров подготвя последното си стихотворение, - а то я увенчава.

Подготвянето започва още от първото стихотворение. Места от него се появяват, видяхме, нататък, а жанрът стихосбирка (нека разширим, макар и немного, обема на понятието жанр) често се утвърждава, наред с другото, и чрез връзки между тях - в права и в обратна посока.

И в двете стихотворения се говори за някаква заплаха. В първото заплашени са животът с въжето и вярата с посегателство върху нея. И двете заплахи са условни, въведени с "Да кажем, че …", и завършват с духовна победа и утвърждаване на живота. Заплаха има и в последното стихотворение, но твърде различна по близост и сила - предстои разстрел. По страниците на книгата между двете стихотворения има толкова стрелби и убийства, толкова смърт, че разстрелът на лирическия аз идва подготвен, а вътре в стихотворението овладян в духа и словото. В първото стихотворение пряко се казва "още ще бъда", в последното, мълчаливо - няма да бъда. Какво ще бъде утре? Първото: "утре животът ще бъде по-хубав, живота по-мъдър", другото - червей. И както вече беше дума, и в двете стихотворения може да действат или направо действат оръжията. Твърде много общи места - и в права, и в обратна посока.

В лириката на Вапцаров проличава разликата между начално-финалното повторение в границите на отделно произведение и на стихосбирка. В отделното произведение то е очевидно и безспорно, малко зависещо от волята на възприемателя. В стихосбирката то е много по-трудно забележимо и по-лесно оспоримо - както са оспорими и предложените по-горе връзки.

Редно ли е да се правят такива обвързвания? Ясният отговор на този въпрос е: и да, и не. В литературата и в литературното мислене връзки се градят, връзки се отхвърлят.

Една от тях е връзката между знак и значение. За нея се спори от древността до наши дни - дали връзката между дума и значение е условна, по договаряне, "произволна" (Ф. Сосюр), или е естествена, заложена в природата на знака. Това противоречие също е добре дошло за художествената литература. Тя назовано или мълчаливо търси връзки между език и значение, тя умерено или до възможна крайност ги отхвърля и стига до някакъв нов език, малко-много отдалечен от естествения, както става в руския футуризъм с неговия "заум" или в западноевропейския с неговите загадъчни знакови построения.

Древно-новата дилема "по договореност - по природа" бе свалена от Чарлс Пирс в неговото семиотично триделение: символни, индексни и иконични знаци. От тях един, иконичният, бил постигнал вътрешна връзка между знак и значение. (Превеждаме iconic sign буквално, "иконичен знак", буквално и твърде неточно). Но и след Пирс дилемата остана.

Раздвоението в свойствата на знака действа по своему и в литературното мислене. В едната посока литературоведските концепции търсят връзките между знак и значение, преувеличавайки по литературоведски тяхната сила и естественост. Намери се и един, който обяви, че литературното произведение е словесна икона (Verbal icon - 1954 г.). Противоположната посока е многовековно трайна, но особено рязко се прояви неотдавна в деконструктивизма.

Какво да правим в тази бъркотия? Който търси разумно знание за литературата, нека не се доверява на отделни концепции, а, независимо мислещ, да ги съпоставя и да застава над тях.

В терминологията на Пирс връзката между знак и значение е наречена семантична, а връзката между знаковете - синтактична. Художествената литература е раздвоена и в синтактичната посока. В един неин тип има висока организираност вътре в отделните равнища на произведението и между тях, в друг връзките са така хлабави, както едва ли някъде другаде в речевото поведение на нормалния човек, пък често и на душевно болния. В съответствие с това и литературознанието върви поне в две посоки.

Ако наистина е така, става по-ясно защо на въпроса, редно ли е да обвързваме "Вяра" и "Борбата е …", отговаряме: да и не. Има текстови основания за обвързването, има и композиционни - строежът на стихосбирката. Има обаче и съпротива срещу каквото и да било излизане извън отделното произведение. В днешните литературоведски умонастроения много силна е склонността към междутекстовост и към възвеждане на читателя сред литературоведските категории. В тази обстановка идва и предложението за двете Вапцарови стихотворения. И ако го приемем, нека не забравяме, че срещу него стои идеята за самостойността и самодостатъчността на отделното произведение. В името на тази равнопоставена двустранност, така нужна в литературознанието, направих и това отклонение от темата на настоящата статия.

А сега, ща не ща, трябва пак да отворя дума за бесилката. И на нея не й е провървяло. Сама по себе си тя поражда отврата или срам дори когато под нея увисва нещо величаво. Това неразрешимо противоречие може да "се разреши", като излезе в комика - което и става особено ясно в художествената литература. Към бедите на бесилката се добавя и съпоставката с разстрела. В тази съпоставка бесилката пада още по-ниско и кривата е очертана, ясно или не, между стихотворението на Вазов "Левски" и на Вапцаров "Вяра". Наблюдаваме ли един мотив, ще видим извивките, които чертае в литературата.

Зад бесилката е стожерът, около който се въртят тези извивки - смъртта. Тя събира ужаса и насмешката заедно с другите чувства, които стоят между тях. В тази въртележка между живот и смърт, между ужас и присмех стои или, казано с думата на Ботев, стърчи бесилката. Заслужава го. Заслужава я със своя нрав и литературата.

* * *

Втората част от статията е озаглавена "В падината". В нея се говори за един друг път между живота и смъртта. Средищна точка е стихотворението на Дебелянов "Един убит", а мотото е "Ето в хлътналия слог легнал е спокойно бледен". Говори се също за стихотворението "Сън" на Лермонтов ("В полдневный жар, в долине Дагестана"), "Спящият в падината" на Рембо, "Балада за убития войник" от Б. Брехт. Казано е у Яворов: "Живот и смърт се разминават всеки час." Понякога това се случва и в литературоведски изследвания.

© Никола Георгиев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2011, № 2
© Електронно списание LiterNet, 16.08.2011, № 8 (141)

Други публикации:
Български език и литература, 2011, № 2.