I. Свят, световна литература, световно литературознание

В 1995 г. в Германия се появи сборник статии, озаглавен “Световна литература днес” и посветен на понятието и, доколкото го има, явлението “световна литература”. Съставителят, проф. Манфред Шмелинг, е поканил да разсъждава по въпроса твърде световен по обхвата си авторски колектив: от Бразилия, Франция, Съединените щати, Канада, Германия. Разбира се, световната картина не би била пълна, ако не участваше и българин ­ а в случая без българин не мина. “Литературен вестник” намери за полезно (в което никак не съм убеден) да публикува българската статия, което налага да направя няколко кратки обяснителни бележки и дава повод за също така кратки тъжно-бодри размисли за българското литературознание и света.

Дванадесетте статии на сборника, две от които на френски, а другите на немски език, са така разнородни, както и краищата на света, от които идват статиите. И толкова по-добре. Има обаче и дълбинни обединителни идеи. Сборникът се върти около надеждата, че категорията “световна литература”, в старото си немско или в новите си значения, не е празна дума, че някогашният призив на Шилер “Прегърнете се, милиони!” може да се осъществи върху полето на литературата, и, от друга страна, около съмнението в реалността на някакво световно единство в литературата. На едната страна, безспорни и оптимистично обагрени твърдения, че обменът между литературите се увеличава, че литератури и култури се проникват взаимно, че културните разстояния се скъсяват. На другата страна, безспорни и песимистично обагрени твърдения, че успоредно с това се очертават непреодолими дискриминационни граници между така наречените големи и малки, метрополни и периферни литератури, че дележът национално-регионално-световно остава непоклатим и че дори литератури и култури, които до време са се мислели като цялости, сега се разпадат под бодрото плющене на знамето на поликултурността. Дележът засяга и нашего брата, славянството, Валтер Кошмал анализира, без да го подкрепя, гледището, че славянските литератури нямат място в кръга на световната, че могат да говорят само на своите народи, не и на човечеството. И какво и как да му говорят, след като, по думите на Кошмал, “славянските литератури винаги и неизменно се описват като “закъснели”, като подтичващи куцешком подир Запада”? (Използвам повода да благодаря на оня руски литературовед, който обяви българската литература за изостанала в развитието си и да поздравя българските литературоведи, които се подведоха по ума му.) Мнения що е световна литература като понятие и явление ­ дал господ. Какво мисля, по-точно какво съм написал по въпроса, любознателният читател може да научи, ако удостои с вниманието си поместента по-долу статия. И не то е главното в случая. Значително по-важни неща тревожат мисълта на литературоведа и още повече на българския литературовед.

Стана дума, че “световна литература” (Weltliteratur) е немско понятие, родено в местния конфликт между романтически национализъм и “класически” космополитизъм. Немците държат на своето понятие, тачат го, тълкуват го и често се връщат на него, включително и чрез специални сборници. Не го е изковал пръв Гьоте, но от устата на ваймареца то е добило немския си авторитет, а след това и световна известност. И за немците то винаги е значело нещо различно ­ както проличава и от новоиздадения сборник. Така за немците остава гордостта, а за нас парадоксът, че понятието, което носи в себе си идеята за преодоляване на националните граници, остава здраво вградено в своята национална традиция. И докато решаваме този неразрешим парадокс, идва въпросът: ако говорим за национална и световна литература, можем ли да говорим за национално и световно литературознание.

Погледнато отдалеч, национални литературознания има ­ френско, руско, българско. Чуто отблизо, няма. Литературознанието е едно от най-анархистичните полета на човешката духовна дейност, така че никой френски, руски, български и прочее литературовед не би се съгласил да бъде сложен под общ капак с много свои колеги, с които го свързва само това, че са му сънародници. Противоречието продължава и във все още несъздадената, но нека я създадем, категория световно литературознание. На нейното равнище разногласията и недоразуменията минават от вътрешнонационални в междунационални.

Както около въпроса има ли или няма световна литература, така и около този, можем ли или не можем да говорим за световност на днешното литературознание, се събират две мнения. От едната страна, ще чуем, че ХХ век е време на интернационализиране на литературознанието, че литературоведи в Буенос Айрес, София и Токио умуват върху сродни проблеми и със сродни термини. Като довод в своя полза тая страна може да посочи небивало многобройното преселение на литературоведи от държава в държава, от материк в материк.

Това е така, но тая страна е наистина само едната страна на нещата. Тъкмо на нейния фон проличава колко обособени са националните литературознания, колко трудно се чуват и колко неохотно се разбират вазимно и, отново, колко откровена е разделителната линия между “големи” и “малки” литературознания. И обяснимо.

Националното литературознание говори преди всичко и най-вече за собствената си литература и за да може да излезе на някакъв международен мегдан, литературата му също трябва да бъде там ­ а в огромния дял случаи не е. Световно литературознание?

Хората трудно опознават собствената си литература и много по-трудно литературата на Другите ­ особено когато Другите са далече във времето и пространството. Пък и Другите откак свят светува са прицел на недоверие, снизхождение или презрение, а най-често на непознаване. Дори когато не говори конкретно за своята литература, националното литературознание се опира преди всичко върху нея и гради своите понятия и разбирания преди всичко върху собствения си литературен и културен кръг. А тези опори и този кръг може да бъдат добре познати, слабо познати или изобщо непознати извън границите на националното литературознание. Тогава, във втория или в третия случай, националното литературознание не е неканен гост на другите, то е просто невъзможен гост. Случва се наистина някое литературознание да посети благосклонно друга литература и да се опита да я представи чрез собствените си категории. Най-вероятният резултат са незабравимите конфузии и смехотворни положения, в които изпадаха немски, английски и други литературоведи, когато се заемаха с поетиката на персийска, тюркска, далекоизточна литература. Световно литературознание?

Болезнен проблем в битието на световната литература е преводът ­ за това става дума и в новоизлезлия сборник. Защото световна литература я има, я няма, но пък световен език ­ никак. Вдадени във въпросите на така наречения художествен превод, малко се запитваме за преводимостта на литературоведските произведения. Или изобщо не се запитваме ­ щом не са художествена литература, значи не се различават много от превода, да кажем, на природонаучни съчинения. Сладка заблуда, за която горчиво плащат авторите и читателите в литературознанието. (Вж. напр. протестите на Вл. Проп срещу начина, по който се превежда неговата “Морфология на приказката” или воплите, които нададоха чешки литературоведи след първоначалната си радост, че виждат най-сетне трудове на своя Ян Мукаржовски в английски превод.) Превеждащото и превежданото литературознание по правило говорят на езици, в които понятията може и да нямат взаимен съответ (както е в славянското и англоезичното литературознание, да не говорим за източното), а когато го имат, съответствието е твърде хлъзгаво и частично. Така наречените общоприети литературоведски термини нито са толкова термини в сериозния смисъл на думата, нито толкова общоприети. Речниците на литературоведските термини са най-често национални, а в най-добрия случай регионални в обхвата си. Световно литературознание?

Колкото и универсални да изглеждат понякога, литературоведските понятия и термини винаги тръгват от някаква частна литературна, литературоведска и културна ситуация. Преведени, те не носят в достатъчна пълнота изходните си контекстуални значения. И тъкмо затова, а не от снобизъм, затруднените преводачи често предпочитат да оставят чуждата дума непреведена. Такива бяха навремето многото немски и френски, такива са сега още по-многото английски непревеждани думи и изрази. Да отбележим само случая с руския “сказ”. Това е руско порождение, появило се в съчетанието на даденостите на руската литература (Гогол, Лесков) и руските литературоведски условия от времето на формализма. Как да се преведе? На български бе преведено със “сказ”, на немски и английски със skaz. Никога литературоведските текстове по света не са били ошарени с толкова много калкирани или направо непреведени заемки. За едни тази вавилония може да бъде признак, че литературознанието става световно, а за други ­ че усилията в тази посока се удрят в непреодолими прегради и че кулата на световното литературознание ще остане недостроена. Литературоведските текстове са трудно преводими и по още една причина. Противно на наивното схващане, че говорят само за литературата и се стремят да го правят възможно най-еднозначно, литературоведските текстове са силно многозначни и много говорят за себе си, тоест имат силна реторическа самостойност и целенасоченост. Попитайте хората, които имаха неблагоразумието да превеждат Барт или Дерида на български, и те по-ясно ще ви изплачат мъките си.

Има или няма световна литература, световно литературознание, са важни въпроси, но разрешете да има за нас и друг важен въпрос: за нашето място във всичко това, за българското литературознание и света. Този въпрос почва да наболява все по-остро ­ особено за новите поколения български литературоведи.

Неотдавна Галин Тиханов, човек, сега встъпващ в българското литературознание, говори във встъпителната си лекция за орисията на това литературознание. То не може да не бъде българско ­ космополитни литературознания все още няма ­ но щом е българско, какви са връзките му с другите? Да няма връзки, да се затвори в българската литературна проблематика е невъзможно, макар че бяха времена, когато това се мислеше за възможно, че и за препоръчително. Остава разменното начало: какво вземаме от другите и какво другите вземат от нас. Днешното българско литературознание е силно заимстващо, слабо оригинално и нищо невръщащо. За заимстване на идеи ­ всички заимстват, но много литературознания пораждат и нещо свое, а някои от тях успяват и да го наложат като заслужаваща заимстване ценност. Доколкото съм разбрал думите на Г. Тиханов, орисията на малкото българско литературознание е лесно да заимства чужди и трудно да създава свои идеи и ако ги създаде, да ги остави единствено за собствено ползване. Сякаш предугаждайки възраженията, Тиханов бърза да каже, че случаят с чешкия структурализъм не бива да успокоява “малките литературознания”. И е така, защото чешкият структурализъм доби някаква международна известност с голямо закъснение ­ мястото му беше сторено, но времето му беше минало.

Картината е твърде обезнадеждаваща, особено за хора, които сега влизат в българското литературознание и са решили да станат български, а не френски, английски, американски и прочее литературоведи “от български произход” ­ притурката може и да се спестява. Но тя ще стане катастрофална, ако чуждото пренебрежение подтикне българските литературоведи да се затворят в черупката на българските проблеми. Черупката е богата на смисъл и ценности, но си е черупка. Пред българското литературознание има немалко, някои вече изпробвани, други още не, пътища да излезе на полето на международния литературоведски живот ­ което ще бъде полезно, ако не за света, то поне за него. Един от тези пътища, мисля, е следният.

Доколкото изобщо го виждат, в очите на чужденците българското литературознание е странично, периферно. Този отрицателен в едно отношение образ може да бъде използван в разговора на нашето литературознание със света ­ можем да кажем на другите как изглеждат техните проблеми от страничната гледна тока. За това, разбира се, трябва малко-много да знаем знанията им, езика им, литературоведския, да умеем да чертаем “обхватни дъги от Опиц до Фуко”. Оттук нататък имаме свободата да видим не само с техните, но и със собствените си очи как изглеждат проблемите им от точката на българската литература и литературознание. Резултатът в повечето случаи ще бъде скептичен до ирония анализ.

Нещо такова изглежда се е получило в българската статия за немската духовна светиня и широко приетото днес понятие “световна литература” във въпросния сборник. Така е видял работата и съставителят Манфред Шмелинг, който във встъплението си представя една подир друга включените статии. Статиите в сборника са подредени демократично, тоест по азбучния ред на авторските имена. И как да се случи, че статиите преди българската се отнасят към понятието “световна литература” благопристойно и, както се казваше някога, градивно. След като ги представя, встъплението минава на българската статия с думите: “В противовес на това софийският славист и литературен теоретик Никола Георгиев очертава обхватна дъга ­ от Опиц до Фуко. Статията му, на места иронична, може да създаде впечатление, че не следва конформистки приетите научни условности. Средищната мисъл обаче е ясно видима: как в хода на (поетическата) история литературното съзнание се споява с представите за света ­ оттук и метафората “женитбата на литературата със света” ­ и как това отношение добива облик на основата на подборни естетически действия, космополитични въззрения, теории за диалога, представи за утопия и хетеротопия. Заедно с това подчертана е и българската гледна точка: борбата за оцеляване на “малките литератури” против културния империализъм. Авторът поставя под въпрос структурните и идеологическите позиции на “големите литератури”.

В казаното особено много държа на изразите: “в противовес на това”, “на места иронично”, “не следва конформистки приетите научни условности”, “българската гледна точка”, “поставя под въпрос”.

Това не значи, че българското литературознание трябва да разговаря с чуждестранните винаги и единствено с мефистофеловски глас. Но то е една от възможностите му. И когато, искрено и убедено, реши, че трябва да говори “на места иронично”, нека го прави. Разбира се, ако изобщо му дадат думата и го изслушат.

Ето я и българската статия в сборника за световната литература. Стана дума за трудностите в превода на литературоведски съчинения и за да онагледя разбирането си, отказах се да я преведа сам. С неблагодарната преводаческа работа се нае колежката Ваня Флорова.

II. Световната литература между утопията и хетеротопията

В студията на Ханс Роберт Яус за литературните връзки между Гьоте и Пол Валери може да се прочете следното: “Световната литература съществува преди създаването на понятието.”^[1]  Това кратко и на пръв поглед безобидно изказване изобилства от сложни проблеми що се отнася до тяхната литературна и хуманистична познавателна стойност. Ако тези проблеми се опростят до крайна степен, могат да се представят чрез разликата между действията “откривам” и “изобретявам”. Що се отнася до първия случай: при един разговор на маса на 31 януари 1827 година Гьоте бил, така да се каже, осенен и открил, че световната литература съществува. Изказването на Яус следва тази интерпретация. Едно друго схващане при всички случаи също би било допустимо: Гьоте създава, конструира, “изобретява” понятието и образува съчетанието “световна литература”. Като всяко друго понятие това също играе когнитивно-моделираща роля и по свой начин обвързва света и литературата. Към тази роля Гьоте прибавя още две допълнителни: предсказваща и призоваваща. Неговите думи: “Епохата на световната литература идва” предсказват бъдещето, а тяхното продължение: “Всеки трябва да помогне тя да настъпи по-скоро” призовава четящите и пишещи хора да подкрепят зараждането на световната литература.

Искам колкото е възможно по-бързо да изоставя този опасен методологически и гносеологически път и вместо това да подкрепя следното тривиално твърдение: идеята, че трябва да бъде открито някакво разширяване на литературата в света, възниква само при наличието на определени обстоятелства. Не ще обсъждам и въпроса дали това възникване е детерминирано или случайно и ще се задоволя с израза и подхода на френския постмодернизъм ­ “etre dans le vrai”. Идеята за световно разрастване на литературата не е очевидна, не е “dans le vrai” в древна Гърция, не е очевидна и когато завоеванията на Александър Велики се разпростират чак до Индия, а мислите на неговия учител Аристотел достигат до дълбините на “Поетиката”. Припомняйки дискусията между Хорст Щайнмец, Зоран Константинович и Клаус Клювер, искам да спомена, че разбирам “световната литература” по-скоро като периодизиращо, отколкото като типологизиращо понятие.

Когато Гьоте свързва думите “свят” и “литература”, той е вече около осемдесетгодишен, но всеизвестно е, че предпоставките за възникване на тази идея и възможността тя да стане “dans le vrai” съществуват десетилетия преди това, когато Гьоте (и с него може би цяла Германия) са на около четиридесет години. Доказателства за това намираме навсякъде: в писмата и други произведения на Волтер (Волтер от Фернейския период), в словосъчетанията на Хердер “световен талант” и “народен талант” или в словосъчетанието на Фридрих Шлегел “универсална поезия”. Така е било в последните десетилетия на осемнадесети век. Днес, към края на двадесети век ние сравняваме двете ситуации и проблематизираме понятието “световна литература” чрез въпросите: необходимо ли ни е това понятие, достатъчно оперативно ли е то, до каква степен все още отговаря на “dans le vrai” в новата ситуация? Изхождайки от възможността, че днес това може да породи чувството за интелектуална свобода, можем дори да се откажем от понятието световна литература. Дали наистина ще го направим, това е вече друг въпрос. Казано в скоби: не рискувам да се присъединя към убеждението на Клаус Клювер, че световната литература е един “необратим феномен”.^[2]

Възникването на понятието световна литература като събитие в интелектуалната биография на Гьоте е изследвано много пъти. Със следното искам да кажа няколко думи за интелектуалната биография на Германия и Западна Европа, да разгледам внимателно понятията “литература” и “свят”. Какво се е случило с тези понятия и в какво състояние са били те, когато западноевропейското съзнание ги свързва в едно? Това не е оригинален опит, но ще се опитам да ги поставя по начин, различен от този, по който ги поставя например Ана Балакиан в статията си “Клопки за определенията на световната литература”.^[3] Всички връзки, които ще скицирам, са само хипотетични, може би чиста спекулация. В литературния образ на осемнадесети век се наблюдават най-малко две основни тенденции: делимитацията и оценностяването. Първо един малък пример, с който да онагледя процеса на делимитация. По времето на Мартин Опиц съществуват понятието и явлението поучителна, дидактична поезия. Така е и по времето на Гьоте. По времето на Опиц никому не би хрумнало да отграничи дидактическата поезия, тя си е съществувала мирно и тихо заедно с другите жанрове в голямата, преливаща маса от текстове, наречена “Poeterey”, литература. Гьоте е този, който ясно и разбираемо определя разликата между “истинска” и дидактична поезия и предоставя това откритие на всички, с изключение на, цитирам, “даскалите”. Делимитационната тенденция с тълкуването на френските “belles letres” и “beaux arts”, в Германия малко по-късно на “изящните изкуства” и “художествената литература”, не би могла да остане скрита дори за слепия. Разграничаването и обособяването става главно в областта на естетическото. Създаването на гръцко-немската дума “естетически”, “естетика” в тридесетте години на осемнадесети век е епохално събитие в духовния живот на Европа, въпреки че рядко си даваме сметка за това. Всъщност, понятието “естетически” не се извлича нито чрез разграничаването, нито чрез отделянето. При Баумгартен то е сравнително широко формулирано, при Карл Филип Мориц то е вече сравнително завършено “в себе си”, а какво става, когато идва ред на Третата критика на Кант, всички добре знаят. Накратко: към края на осемнадесети век понятието “художествена литература” е установено в строги, ясни и, както никога преди, концептуално точни граници.

Делимитацията върви паралелно с това, което наричам оценностяване. Художествената литература и другите изящни изкуства бързо се изкачват нагоре по скалата на ценностите. Те са главният или единствен носител на естетическото и това им придава огромна духовна ценност, а творческото, което е тяхната същност, свързва поета с божественото. Поетът е вдъхновен от Бога човек, gottbetrunkener Mensch; god-inspired man, който за разлика от Платоновите представи не е пасивна говоряща тръстика, а активен създател. Немското “време на гениите” удостоява с качеството “гениалност” само създателя на произведение на изкуството и по силата на една определена аргументация литературата заема най-високата точка в йерархията на изкуствата. Според моите скромни познания по европейска литературна история не е имало преди друго място и време на такова възвеличаване на литературата.

Така изглежда литературата в различните части на Западна Европа, когато възниква възможността за нейното свързване със света. А как стоят нещата с понятието “свят”? “Свят” е една от най-приключенските думи в европейските езици и култури (и може би не само в европейските) ­ като се започне от мъглявите етимологични корени на думата Welt или славянската свѕтъ и се стигне до днешните нищо неказващи демагогски клишета като например “световната общественост”. Широко известни са дуалистичните или йерархизиращи начини на разглеждане на света: видимия и невидимия, възвишения и нисшия или, казано на модерен език: сакралния и профанния свят.

В столетията между Магелан и Джеймс Кук представата за света развива конкретното си значение в едно обозримо и ограничено пространствено разширяване. Успоредно с това се развива и понятието за човечеството: пространственото единство се свързва с идеята на антропологията на Просвещението, според която всички двукраки същества, които имат съмнителното щастие да се движат по тази земя, независимо от мястото, на което се намират, цвета на кожата, езика и културата си, носят главните белези на човешкия род ­ на “genus humanus” и са еднакви. На този човешки род вече директно могат да бъдат изпратени идейни послания ­ на всички хора, навсякъде, “urbi et orbi” ­ например известието на бунтовническия Париж, изпратено до двете Америки и Ориента. Колониалната експанзия ­ нож с две остриета ­ от своя страна засилва чувството за неравноправната и различна еднаквост на човечеството.

Тези обстоятелства обхващат и областта на призивите, исканията, лозунгите. Лозунгът “fraternite, egalite” се отнася не само до френските “citoyens”, той е една красива благословия на връзката между народите и расите. “Прегърнете се, милиони!” е призивът на един немски поет, който стои толкова близо до Гьоте, колкото неговият  сетнешен призив “да се ускори настъпването на епохата на световната литература”.

Гореказаното би могло да подкрепи известното схващане, че световната литература е либерална утопия. Но нещата могат да бъдат разгледани и от друга страна. Само на пръв поглед е чудно, че понятието световна литература бива включено в риториката на Маркс и Енгелс в техния знаменит “Манифест”, инак нямащ нищо общо с литературата. Тук световната литература се използва като едно от доказателствата за това, че капиталистическият начин на производство прави света “космополитичен” и че “националната едностранчивост и ограниченост става все по-невъзможна”.^[4] Предсказанието, че националните литератури ще изчезнат, е в поредицата провали на могъщия мозък на Маркс, но важно за нас сега е друго. Манипулацията на Маркс не може да отклони вниманието от световната литература ­ нито на хората, настроени антикомунистически, нито на привържениците на така наречения “cultural left” (културна левица), нито на хората, на които своеобразието на тяхната национална литература им е мило и драго, а трябва да слушат, че тя била едностранчива и ограничена. Черният облак върху идеята за световната литература може да дойде от другаде. В сегашния конфликт между Изтока и Запада, Севера и Юга, между постколониалните метрополии и неоколониалните ситуации надвисва опасността, че идеята за световната литература би могла да бъде свързана със сложния механизъм на властта. Погледнато другояче: ако Маркс и Енгелс бяха написали и литературен манифест, той може би би завършил с призива: “Литератури от цял свят, съединявайте се!” ­ в смисъл национално обезличавайте се. И така, според едно схващане, изложено и тук, идеята за “осветовяване” на литературата  в Западна Европа се разпространява от втората половина на осемнадесети век. Разбира се, това становище не е единственото. Друго мнение търси началната връзка между литература и свят в по-късно време ­ първата половина на деветнадесети век ­ и я свързва с модерните условия. Според мнението на един съвременен немски литературовед световната литература е свързана с техническите и икономическите условия на капиталистическата индустриализация, с разширяването на движението на комуникациите.^[5] И още едно схващане за световната литература: “Това е литература, която отразява проблемите, опита и тревогите на западния индустриален свят.”^[6] Времето на железниците, морзовите апарати и новата печатна техника ­ това време определям като втори период на идеята за световната литература.

Фактът, че вниманието се съсредоточава върху втория, индустриално-комуникативния период, за сметка на първия ­ по-ранния, по-духовния и нравствен период ­ се обяснява с действието на един прост историографски принцип. Едуард Кар изяснява този принцип още по-просто в своята книга “Що е история”. Миналото, казва Кар, се интерпретира от новото в светлината на общовалидните социални доминанти. И когато днес доминантите са индустриалният начин на производство и още повече масмедиите, чудно ли е, че съвременните автори търсят корените на идеята за световната литература в “техническите и икономическите условия на капиталистическата индустриализация” и в “разширяването на комуникациите”?^[7] Едно такова схващане за мене се явява исторически ограничено и морално несправедливо. Несправедливо, защото стоварва още една вина върху капитализма ­ вината, че е създал трудното и неясно понятие “световна литература”. Като не устояваме на изкушението да тръгнем по несигурния път на брачната метафора, можем да кажем, че понятията “свят” и “литература” съзряваха и при определени обстоятелства можеха да бъдат бракосъчетани в понятието “световна литература”. Съблазнени от прелестите на метафората, ние добавяме, че Гьоте е бил свидетел и кръстник при това бракосъчетание, но дългото сватбено пътешествие започва много преди него. Като всички други семейства брачната двойка “световна литература” има не само духовни, но и материални опори. И мисля, че както при всички други семейства съвместният живот в световната литература също е бил тежък. Не липсват мнения, че този съвместен живот е бил направо нещастен. Както казва Хаскел Блок: “Световната литература не е “сполучлив термин” (“happy term”).” И наистина, как може спокойствие и мир да царува там, където думата “световна литература” се приема като нещо безусловно и предварително определено, а едва след това идва и спорът какво означава и какво би трябвало да означава тя.

Не може да царува спокойствие и мир в едно семейство, когато се изисква от него да бъде строго моногамно. Оказва се, че “световната литература” може да има най-малко две главни значения: едно тотално сумиращо, което ще рече, че тя обхваща всички произведения на всички литератури, и едно качествено селекциониращо, което ще рече, че тя обхваща само единични, така наречените изключителни произведения, които имат стойност винаги и навсякъде по света. При добра воля, с търпение и при недвусмислено споразумение относно обхвата на световната литература, би могло да се намери място и за двете значения, но търпението и недвусмисленото споразумение се оказват винаги слабите страни на литературознанието.

А как стои въпросът за семейния живот в “световната литература” в постиндустриалния и постмодерен наш “fin de siйcle”? В днешните възгледи, в литературните и геополитически дадености откриваме много основания да приемаме идеята за световна литература ­ но тя силно ще се отличава от споменатата идея от Хердерово време, от идеите на Гьоте и дори от постановката на Рене Етиамбъл. Не по-малко обаче са и причините понятието “световна литература” да се обяви за неприложимо и изчерпано, които изкушават и нас. И контрастното сравнение между положението към края на осемнадесети век и края на нашето столетие може да направи това изкушение само по-голямо.

Както преди двеста години, така и днес съчетанието “световна литература” се нуждае от определение на своите съставни части. А. Оуен Олдридж е разбрал това по-добре от мен: при всяко обсъждане на световната литература “е нужно да се даде определение на литературата” и да се отговори на въпроса: “Що е литература”?^[8] Преди двеста години имаше опити да се определи литературата чрез разграничаване ­ дори от живописта ­ без да се говори за отграничаването от дидактиката, философията и науката. Днес устойчиво се говори в стила на един “Антилаокоон”, границите между литературни и литературоведски текстове, между литература и философия, литература и наука са, поне на думи, свалени. Днес понятието “литература” се употребява в съчетанието “световна литература” като твърде аморфен, плуващ между двата съпружески бряга, предмет.

Днес представата за литературата като голяма духовна и творческа ценност е само смътен спомен. Също само спомен е и някогашното въодушевление от картината на света, на новооткрития, схванат като единство “прекрасен нов свят” (brave new world).

Друга важна разлика между края на двата века е въвеждането на фактора “субект на литературата”, наречен синекдохично “читател”. Блажени времена, когато този проблем въобще не беше поставян и нямаше нито “хоризонт на очакването на читателя”, нито “reader-response-criticism”. На думите на Стенли Фиш “читателят е този, който прави литературата”^[9] можем да се смеем, но вече сме толкова подготвени, че не можем да подминем въпроса “Кой е субект?” (или “Кой е читател?”) на световната литература. Ясно е, че световната литература няма реален читател ­ кой би рискувал да се възправи срещу това, което ние без много преувеличение наричаме информационен поток? Дори много начетеният автор Вилхелм Мюлман дава на своята книга заглавието “Пътеките в световната литература”, а не например  “Аутобаните в световната литература” ­ и то не само по стилистични причини.^[10] Днес повече или по-малко сме повлияни от категориите диалогичност и междутекстовост. Те двете биха могли да поддържат идеята за световна литература или обратно: да подчертават нейната трудна постижимост. Благородната идея на Мартин Бубер за приравняване на диалогизиращите не отговаря на реалната възможност за равноправен диалог, да речем ­ между албанската и френската или между българската и английската литература.

Диалогичността при Бахтин е пандиалогичност. Той приема, че всеки текст е в диалог с всички други, вече съществуващи или очакващи своето просъществуване текстове. В България наричааме това не без ирония: “диалогичност без граници”. При Бахтин липсва и въпросът: кой е субектът на диалога, посредникът между текстовете, кой всъщност е създателят на диалога. И кой може да бъде субектът на световната литература? Никое единично или групово съзнание, а само някакъв световен дух, в чието съществуване днес едва ли сме склонни да вярваме. Идеята за световната литература предполага и изисква от нас да приемем съществуването на някаква съгласуваност в пространството и времето, някаква непрекъснатост и “ред на нещата” (Фуко). По времето на Хердер и Гьоте вярата в тази съгласуваност може би е била силно изразена. Според днешните възгледи тази вяра е предмет на силно недоверие и неприемане.

Идеите на Мишел Фуко, които също бихме искали да поддържаме, са част от тези убеждения. Мисленето и метафориката на Фуко доказват идеята за световната литература като “утопия” ­ като свят на безупречния ред. За Фуко обаче има и хетеротопия ­ и тя е реално състояние на нещата. Ако приемем, че немската и китайската литература съдържат в себе си някакъв ред, то те са в състояние на хетеротопия една спрямо друга: двете хармонии нямат пресечна точка, остават изолирани една от друга, ако цитирам Фуко: “с предварително разрушения синтаксис между тях”. “Утопиите успокояват”, казва Фуко и добавя с надежда, “въпреки че пътят към тях е химеричен”.^[11] Убедителен или не, случаят Фуко напомня за нещо, което е ясно още по времето на Гьоте: че е налице идея за световната литература, но дали като идеал, или като реалност?

Вече стана дума за идеализма от Шилеров тип. В деветнадесети и особено в двадесети век идеализмът дава основание да се премахнат границите между големите литератури и онези литератури, които на френски полуевфемистично са наречени “litteratures mineurs, marginales, peu familieres”; на английски, погледнати от друга гледна точка, те откровено са назовани “neglected literatures” (пренебрегнати литератури). От първоначалните пет езика на сравнителната литературна история (които си служат със старите ван тигемовци), през декаглотизма^* до наши дни благородното търсене на равноправие на националните литератури продължава да върви по своя труден, отчасти и успешен път.

Как обаче изглежда реалността? Имаше едно време един български комунистически лидер на име Георги Димитров. Като всеки комунистически лидер и той е смятал, че има правото и задължението да се изказва умно за изкуството. Димитров на драго сърце утешавал своите сънародници (но като разумен човек може би не и самия себе си) с думите: “В областта на изкуството няма големи и малки народи”. В действителност обаче литературното съзнание пътува по света, за да разделя литературите на големи и малки. В стената между тях има пропускателни пунктове, но за “преминаването на другата страна” трябва да бъде платено повече или по-малко унизително мито.

Един от начините, по който произведение от малка литература може да прескочи нейните граници, е то да се снабди с етикета “екзотично”. С такъв етикет проправиха пътя си през широкия свят произведенията на албанския писател Исмаил Кадаре и сборникът “Диви разкази” на българина Николай Хайтов. С такъв етикет ­ това трябва да признаем ­ започват своето околосветско пътешествие и романите на латиноамериканската литература.

Авторът от “малката” литература може да излезе на преден план и по друг начин: като представи в своите произведения междунационална гранична ситуация. Как прави човек това “на дребно” нагледно показва българинът Виктор Пасков в своя българо-чешки роман “Балада за Георг Хених” и в българо-немския роман “Германия ­ мръсна приказка”; на това място остава само да кажем ­ бедният Хайне. А как човек може да направи това с талант и размах, показват романите на Иво Андрич “Мостът на Дрина” и “Травнишка хроника”.

Третото място за преминаване за писатели като Владимир Набоков е да напишат името си на латиница, а не на кирилица. Така големият свят на литературата може да се превърне в напев на сирени, който изкушава писателя да се отвърне от мечтата на своята “малка” национална литература и да се хвърли във вълните на откритото море.

Днешните представи за света ­ другата съставна част на “световната литература” ­ биха могли също да подложат крак на първоначалната идея. По своя типичен начин на писане Маршал Маклуън оповести, че масмедиите са превърнали света в “global village”, в световно село. Ако за момент приемем метафората за световното село, то ще видим множество от катедрали, които са твърде много за едно село: английските, френските, испанските и една немска в средноевропейската махала на селото. Над всички тях се издига американската камбанария с нескритото желание да се извисява над другите и не само да ги превъзхожда, но и да се превърне, ако е възможно, в световна църква. Съперничеството между катедралите-метрополии и съпротивата срещу тях разрушиха понятието “свят”, чрез което се раздвои и словосъчетанието “световна литература”.

Но въпреки това понятието “световна литература” продължава да живее в нашия спомен и във всекидневната ни работа. Ние не сме доволни от него, както впрочем и от всяко друго литературоведско понятие. Готови сме да се разделим с него, но не го правим. От съприкосновението с това плаващо и пълно с противоречия понятие (ние го направихме такова) очакваме литературни и морални ценности или интелектуално приключение.

БЕЛЕЖКИ:
1. Hans Robert Jauss: "Goethes und Valerys Faust. Zur Hermeneutik von Frage und Antwort". In: Comparative Literature 28, 1976, S.201 - 232, hier: S.203. [back]

2. "Inextricably interconnected with socio - economik, politikal, technological developments, its (i.e. World Literature) advance can be seen as a dominant feature in the Western literary and cultural scene during the past two centuries and, in more recent times, in many other parts in the worlds as well. One need not be a prophet to call this an irreversible phenomenon." Claus Cluever: "World Literature' - Period or Type? In Response to Horst Steinmetz." in: Yearbook of Comparative and General Literature 37, 1988, S. 134 - 139, hier S. 135. [back]

3. Anna Balakian: "The Pitfalls of the Definitions of World Literature." In: Neohelicon, acta comparationis literarum universarum 10 (1), 1983, S. 33-39. [back]

4. Zitiert nach: Cerhard R. Kaiser: Einfuehrung in die Vergleichende Literaturwissenschaft. Darmstadt 1980, S. 16. [back]

5. Kaiser, a. a. O., S.21. [back]

6. Horst Steinmetz: "Response to Claus Cluever's "The Difference of Eight Decades: World Literature and the Demise of National Literatures" In: Yearbook of Comparative and General Literature 37, 1988, S. 131 - 133, hier S. 131. [back]

7. K. E. Carr: What is History? London 1964, S. 28. [back]

8. A Owen Aldridge: "The Universal in Literature" In: Neohelicon, acta comparationis literarum universarum 10 (1), 1983, S. 9 - 31, hier: S. 11. [back]

9. Stanley Fish: Is there a Text in This Class? Cambridge - London 1980, S. 11. [back]

10. Wilhelm E. Muehlmann: Pfade in die Weltliteratur. Frankfurt a. M. 1984. [back]

11. "Les utopies consolent: (...) meme si leur acces est chimerique." Michel Foucault: Les mots et les choses. Paris 1966, S. 9. [back]